Слязох на перона в Берлин. Огледах се – никой не ме чака.
И тъкмо бях почнал да се отчайвам – гледам срещу мен
тича Ангела Меркел.
Прегърна ме, разцелува ме, даже се просълзи.
- Доживях да се видим– каза. – Може ли такова нещо бе,
Ивчо! Че той Путин, дет са вика, идва по-често в Берлин от
тебе. Ама много си отслабнал… Сигурно не ядеш. Утре ше
ти опържа мекици.
Беше дошла да ме вземе с един “Пасат”.
- Имам и Мерцедес – вика – ама повече карам тая, щото е с
газова уредба и почти нищо не харчи.
Потеглихме и веднага усетих, че задното каре тропа.
- Нямам време да я закарам на сервиз – оплака ми се
Ангела. – Все отлагам: а днеска, а утре… Ма то не са
заседания на правителството, не са срещи на върха в
Брюксел, не са кандърми с руснаците за “Южен поток”,
не са разправии за външния дълг на гърците. Нямам
време да пръдна, дет са вика.
- Не е лесна твойта – казах.
- Абе ше се оправим някак.
- Абе вие сте се оправили, ма според мен трябва да спреш
да даваш пари на гърците. Много нагли станаха
напоследък.
- Спокойно, имаме пари – усмихна се Меркел. – Ше има и
за гърците, ше има и за вас.
- Не ме разбирай погрешно. Аз не ти казвам да даваш на
нас. Казвам ти да не даваш на гърците.
Меркел се умълча. Трудно й беше да схване балканската
концепция за щастие, което непременно трябва да се
основава върху нещастието на съседите.
- Ти кажи как си – попита ме канцлерката. - Кво става със
Скарлет?
Тва германците са много нетактичен народ. Веднага бръкна
в раната.
- Не знам какво става със Скарлет – казах. – Надявам се, че
е добре.
- Аз ти казвах, че тая жена не е за теб – почна да мърмори
Ангела. – Артистките са курви по природа.
- Е, айде сега! Стига, Анги! Не всички артистки са такива.
Това са елементарни обобщения.
- Не са обобщения, а факти. Самата им професия го
изисква. За да можеш да се целуваш убедително със
сульо и пульо на екрана, тряа да си курва. Иначе не
става.
- Анги, престани!
- Не, няма да престана, щото с теб се знаем от сто години.
В детската градина сме играли на чичо доктор, дет са
вика. И ти да ми тръгнеш с неква курва! Ми то беше
ясно, че нищо няма да излезе от тая работа. Само ше се
възползва от теб и ше те зареже. Погледни се – 50 кила
си станал. Кожа и кости. Ма ако поостанеш повече при
мен, ше те охраня. Не мога да те гледам такъв. Къса ми
се сърцето.
Докато Ангела ми дуднеше, неусетно стигнахме до
Райхстага. Тя паркира пасата на служебния паркинг и вика:
- Ай, добре си дошъл! Събувай се и влизай.
Събух се и влязох. Райхстага е хубава сграда така, верно
старичка, ама поддържана. Само дограмата не са сменили,
още карат със старите дървени черчевета, но предполагам,
че това е заради световната финансова криза. Налагат се
икономии.
- Добре си се подредила – казах. – Само не знам как се
оправяш с режийните. Колко парно плащаш на месец?
- Ох, не ме питай – вика Ангела. – Сметките направо ме
пребиват.
- E – рекох – не се оплаквай. Като канцлер сигурно зимаш
над петстотин евра месечна заплата.
- Абе, заплатата си е заплата, ама сметките са си сметки.
Хем навсякъде съм свалила радиаторите, отоплявам само
спалнята и кухничката. И миналата седмица пак ми
дойде сметка сто двайсе и седем евра. Подадох жалба в
Топлофикация, а те ми викат: нищо не може да се
направи, госпожа. Платете сега, пък ше чакате
изравнителната сметка.
- Що не минеш на въглища? – дадох й акъл. – По-евтино е.
- Абе, по-евтино е, ама е хамалогия. Миналата година бях
на въглища. Ма си сецнах кръста, докато ги вкарам в
мазата. Не си е работа. Ела да те настаня в твойта стая.
Заведе ме в малка стаичка с железен креват и библиотека с
книги.
- Ей тука ше спиш – вика. – Тва навремето е бил кабинетът
на Гьобелс. Чувствай се като у дома си.
Хвърлих раницата, теглих си едно душче да се поосвежа и
слязох в кухнята на вечеря. Ангела наля по една ракия,
извади на масата царска туршия и вика:
- Ха добре дошъл. Кат сме най-зле – така да сме.
Пийнахме и се разговорихме за нещата от живота. Аз й
дадох акъл как да се оправя с външната политика и как да
намали социалните разходи. Не може един безработен в
Германия да зима три пъти повече от един български
пенсионер. Къде ше му излезе краят?
- Ох, прав си – вика Меркел. – Напрао не можеш да си
представиш колко си прав.
- Що не въведеш плоския данък? – викам й. – Да живне
малко дребният и среден бизнес.
- Абсурд! – вика тя. – Профсъюзите ше ме изядат.
По едно време джиесемът й звънна.
- Ох, пак Путин ми звъни – вика Ангела. – Аман! Хич
няма да му вдигам.
- Що бе, вдигни му – казах. – Може да е важно.
- А, важно! И той не знае кво иска. Звъни ми по десет пъти
на ден. Ше строим Южен поток, няма да строим Южен
Поток… Викам му: пич, ае стегни се малко. Тва е
геополитика, не ти е иди ми –дойди ми. Ше го чакам още
две седмици и ако не кандиса, тегля тръбата от
Азербайджан… Ма ти си гладен, Ивчо. Що не казваш, че
чинията ти е празна? Сипвам чушките.
Сипа ги. Ся, Меркел може да е всякаква, някои може да я
одобряват, други може да не я одобряват. Противоречива
фигура е обаче пълнените й чушки са шедьовър. Това е
евереста на кулинарното изкуство. Който не е ял от
пълнените й чушки, е живял напразно.
Сипа ми три пъти. Ядох до пръсване.
- Ох, много вкусно беше, Анги – похвалих я. – Златни ръце
имаш.
- Радвам се – каза Ангела. – Дай ся една цигара.
- Ма ти пушиш ли? – учудих се.
- Припалвам. Не че съм сериозен пушач, ма като има
повод, си чадим така, за кеф.
Запалихме.
- Между другото, един ваш човек е палил Райхстага
навремето, не знам дали знаеш – каза Ангела.
- Знам – рекох. – Георги Димитров. Ма за кво му е било да
го пали – не знам.
- А кажи ми де! Тва българите сте интересен народ. Като
не разбирате нещо, вземете, че го запалите. Ма квот било
– било. Тва са минали работи. Не ви се сърдя. Кажи сега
кво ше правим по интимния въпрос.
- Кой интимен въпрос?
- Твоя. Хубаво е, че си приключил с оная курва, ма трябва
да ти намерим някое свестно момиче.
- О, Анги, забрави. В момента изобщо не ми е до жени.
Още не съм преболедувал връзката си със Скарлет.
- Единственият начин да я преболедуваш е с друга жена.
Клин клин избива. Имам едно момиче предвид.
- Анги, моля те. Не ми е до това сега.
- Гретхен се казва. Работи при мен. Секретар по
вътрешната сигурност. Много свестно момиче, много
работливо, много възпитано, ма все не попада на мъже.
Все я зарязват и тя току дойде при мен и реве: лельо
Анги, защо все на мен така ми се случва, бе… Единият я
биел, другият пък я лъжел, че е ерген, пък се оказал
женен с три деца… Знаеш какви лайна са мъжете. Между
другото утре имаме парти на правителството по случай
рождения ден на финансовия министър Волфганг
Шойбле. Ше те запозная с нея. Айде сега да лягаме, че
утре съм на работа.
Отидох да си легна. Леглото на Гьобелс се оказа пухкаво и
удобно, но в стаята беше кучи студ. Парното спряно, а от
неуплътнената дограма на прозореца вееше вятърът на
промяната, който направо ме вдървяваше. Цяла нощ
треперих от страх, че ше настина. Сгряваше ме единствено
мисълта, че в момента спестявам минимум 50 евра за хотел.
В Берлин най-евтините хотели вървят по толкова.
На сутринта ме събуди омайващо ухание. Ангела пържеше
мекици.
ИВО
СИРОМАХОВ:
Всяка
голяма любов рано или късно потъва
- Новият
ти роман се казва “7 жени”. Кои са те?
- Това са седем очарователни жени от различни
националности, с които съм имал любовни афери. Действието на романа се развива
в Германия, Белгия, Русия, Китай, Обединените арабски емирства, Македония и България.
- Какъв
е жанрът?
- Еротично-хумористичен. И автобиографичен, разбира се. Всичко
разказано в него е по действителен случай.
- А
какво стана със Скарлет?
- Разделихме се преди година и оттогава не ми се е обаждала.
Не можа да понесе особеностите на българския манталитет, горката. Много тежко
преживях раздялата ни и за да притъпя болката в разбитото си сърце, се хвърлих
в поредица от краткотрайни връзки. За тях разказвам в “7 жени”.
- Герои
в романа “7 жени” са и Путин, Меркел, Жан-Клод Юнкер. Откъде ги познаваш?
- С Ангела Меркел навремето бяхме в една детска градина в
“Орландовци”. Тя беше много ербап и постоянно командореше другите деца. Затова
никой не искаше да си играе с нея. Всички деца я мразеха и й викаха “свиня
блатска от трета градска”. Само аз й се подмазвах. Може би съм усещал, че някойден ще стане важно шефчe.
С Юнкер сме нещо като далечни роднини. През 1992 година той
дойде на море в Слънчев бряг и свали една моя трета братовчедка – Юла.
А с Путин се познаваме от 94-а година. Беше дошъл на ски в
Боровец. Карахме заедно, сприятелихме се, вечер ходехме по кръчмите. Заведох го
и при баба ми на село, тя закла кокошка, пихме от домашното й вино.
- Коя
е жената от корицата на “7 жени”?
- Прочетете романа и ще разберете.
- Защо
на корицата сте като в сцена от “Титаник”?
- Защото всяка голяма любов рано или късно потъва в ледените
води на живота.
- Миналата
година ти направи национално литературно турне в 13 града. Ще могат ли скоро отново
да те видят читателите ти?
- Да, ще могат. През април и май ще правя нова обиколка по
книжарниците из страната. За датите ще ви осведомя в моя фейсбук профил.
- С
какви чувства очакваш срещата с читателите?
- Със смесени. Всеки път, когато излиза моя нова книга,
изпадам в паника: ще я харесат ли читателите? Ще успея ли и този път да ги
развълнувам? Да ги разсмея?...
Затова за мен е много важно да правя тези срещи в
книжарниците – там виждам очите на моите читатели, изправям се лице в лице с
въпросите и коментарите им. Това мe въодушевява.
- Кое е
по-важно за теб – големите тиражи или литературните награди?
- Разбира се, че големите тиражи. Литературните награди в
България се раздават от журита, в които влизат хора със съмнителни вкусове и
несъмнени комплекси. Представите им за литература са изграждани по времето на
комунизма и носят киселия дъх на потна неепилирана комсомолска секретарка.
За разлика от тях читателите винаги са обективни и
справедливи. Ако им харесва – четат, ако не им харесва – не четат. И гласуват
за всяка една книга с левчетата си. За мен е чест, че моите книги са сред
най-продаваните в книжарниците. Пазарът никога не греши.
Иво Сиромахов
е сценарист в “Шоуто на Слави”.
Бил е автор на политически фейлетони във в. “24 часа”, публикувал е статии в…