Последният дуел

През 1386 г., няколко дни след Коледа, огромна тълпа се събира в парижки манастир, за да наблюдавакак двама мъже се бият до смърт – те трябва да докажат чия кауза е справедлива в очите на Бог.

 Тази драматична история, в която главните замесени лица са рицар, оръженосец и дама, е базирана върху реални събития, случили се по време на унищожителната Стогодишна война. В мрачната и неприветлива епоха вражески войски плячкосват френските земи, лудост в обзела френския съд, схизма разделя Църквата, мюсюлмански армии застрашават християнството, а бунтове, предателства и чума излагат животите на всички на произвола на съдбата.

 В центъра на историята е Жан дьо Каруж, нормански рицар, завърнал се от битка в Шотландия, който научава, че съпругата му Маргьорит обвинява оръженосеца Жак Льо Гри, стар приятел на съпруга ѝ и негов колега придворен, че я е изнасилил. Дьо Каруж завежда жалба пред още ненавършилия пълнолетие крал Шарл VI. Льо Гри обаче твърди, че е невинен, а тълпата започва да се съмнява в думите на вече бременната Маргьорит. Съдът, озовал се в задънена улица, постановява съдебен дуел, но съгласно тогавашните закони, ако рицарят загуби от оръженосеца, съпругата му ще бъде осъдена на смърт за лъжовно обвинение. Предстои свирепа битка, при която всеки от участниците в конфликтаще се изправи пред потенциално фатален край...

 Макар да е нехудожествено произведение, „Последният дуел“ е изследване, базирано върху удивителен и добре документиран скандал – текстът е разгърнат и описанкато напрегнат роман и не е случайно, че режисьорът Ридли Скот реши да превърна творбата на Ерик Джагър в амбициозна холивудска продукция с Мат Деймън, Бен Афлек и Адам Драйвър.

Пролог

Двамата бойци, в пълно бойно снаряжение, затъкнали на коланите си саби и кинжали, седели един срещу друг на подобни на трон столове, поставени пред тежките порти в двата края на арената. Свещеници бързо изнасяли от полето олтара и разпятието, пред които двамата врагове тъкмо положили клетва.

По сигнал на церемониалмайстора рицарите се качили на конете си, хванали копията си и се приближили един към друг. Стражите заключили след това портите, затваряйки двамата мъже в това масивно укрепление. Предстояла безмилостна битка до смърт, без шансове за бягство, победителят в която щял да докаже правотата си, а Бог да отсъди в негова полза по техния спор.

Екзалтираното множество гледало не само двамата свирепи воини, младия крал и великолепната му свита, а и красивата млада жена, стояща сама на ешафод с черна завеса, облечена от глава до пети в траурно облекло и обкръжена от стражи.

Ако нейният защитник спечелел съдебната битка и убиел опонента си, тя щяла да бъде освободена. Но ако бъдел убит, тя щяла да плати с живота си за изказване на лъжливо твърдение под клетва.

Това станало в деня на светеца мъченик Томас Бекет, тълпата била в празнично настроение и тя знаела, че мнозина очаквали с охота да видят не само паднал в смъртоносна битка мъж, но и изпълнение на смъртна присъда срещу жена.

Щом камбаните в Париж ударили кръгъл час, кралският церемониалмайстор стъпил на полето и вдигнал във въздуха ръка, за да поиска от публиката тишина. Предстояло началото на съдебния спор чрез дуел.

Първа част

Каруж

 През XIV в. отнемало няколко месеца на рицари и поклонници да стигнат от Париж или Рим до Светите земи. Монаси и търговци пътували по година и повече до Китай по Пътя на коприната. Азия и Африка още не били колонизирани от европейците, а двете Америки дори не били открити. Самата Европа почти била превзета от мюсюлмански конници, които нахлули от Арабия през VII в., дошли с кораби от Африка, за да завладеят Сицилия и Испания, и кръстосали шпаги с християните чак на север при френския град Тур, преди да бъдат отблъснати. През XIV в. християнството било изправено пред мюсюлманската заплаха от над 600 години и многократно били организирани кръстоносни походи срещу неверниците. 
 Когато не били обединени срещу общия враг, християните често воювали едни с други. Кралете и кралиците в Европа, голямо семейство от братя, сестри и женени помежду си братовчеди, постоянно се карали и биели за тронове и територии. Честите войни между враждуващите монарси в Европа сривали със земята градове, опустошавали земеделски земи, водели до гибел и гладна смърт сред хората и оставяли владетелите с огромни дългове. Те ги плащали, като увеличавали данъците, понижавали качеството на изсечените монети или просто изземали богатството на удобни жертви като евреите.През XIV в. отнемало няколко месеца на рицари и поклонници да стигнат от Париж или Рим до Светите земи. Монаси и търговци пътували по година и повече до Китай по Пътя на коприната. Азия и Африка още не били колонизирани от европейците, а двете Америки дори не били открити. Самата Европа почти била превзета от мюсюлмански конници, които нахлули от Арабия през VII в., дошли с кораби от Африка, за да завладеят Сицилия и Испания, и кръстосали шпаги с християните чак на север при френския град Тур, преди да бъдат отблъснати. През XIV в. християнството било изправено пред мюсюлманската заплаха от над 600 години и многократно били организирани кръстоносни походи срещу неверниците.

В центъра на Европа било Кралство Франция, обширно владение, което отнемало 22 дни да бъде прекосено от север на юг и 16 дни – от изток на запад. Франция, родината на феодализма, съществувала от близо 10 века. Основана върху пепелта на Римска Галия през V в., тя била крепостта на Карл Велики срещу ислямска Испания през IX в., а в началото на XIV в. била най-богатата и най-могъща държава. Но за няколко десетилетия съдбата се обърнала срещу Франция и страната сега се борела отчаяно за оцеляването си.

През 1339 г. англичаните прекосили Ламанша и нахлули във Франция, започвайки дълъг и унищожителен конфликт, който щял да остане в историята като Стогодишната война. След като посекли цвета на френското рицарство при Креси през 1346 г., англичаните завладели Кале. Десет години по-късно при Поатие, при друго голямо клане на френски рицари, англичаните пленили крал Жан и го отвели в Лондон. Те освободили пленената кралска особа в замяна на обширни френски територии, много знатни пленници и обещания да платят колосален откуп в размер на 3 милиона златни екюта.

Шокирана от загубата на краля си и от цената, която трябвало да плати да си го върне, Франция изпаднала в гражданска война. Непокорни благородници предали крал Жан и се съюзили с английските нашественици. Разгневени от новите данъци селяни се вдигнали на бунт и избивали господарите си, избухливите граждани на Париж се разделили на враждуващи групи и се колели помежду си по улиците. Хронични суши и лоши реколти допринесли още повече за страданието на хората. А голямата чума, отнела живота на една трета от населението на Европа в периода 1348–1349 г., оставяйки разпръснати по полетата или скупчени по улиците трупове, продължила да се връща почти всяко десетилетие, за да си прибере отново и неумолимо реколтата от души.

Смъртта следвала по петите тази земя и била изобразявана навремето от художници като загърнат в бяло наметало скелет, размахващ голяма коса. Черни предупредителни знамена се веели от камбанариите в селата, където върлувала чума. Изглеждало сякаш Франция била забравена от Бога. През 1378 г. Голямата западна схизма разтърсила Европа и разделила християните на два враждуващи лагера, предвождани от оспорващи си Светия престол папи в Рим и Авиньон. Римският папа благословил жестоката и користна английска завоевателна вой-на във Франция, а английското духовенство чело проповеди за нов „кръстоносен поход“ и продавало индулгенции, за да финансира избиването на френски „еретици“.

Английските завоеватели били последвани във Франция от престъпници и бандити от цяла Европа, банди от свирепи мъже, крайпътни разбойници, известни като „Божия напаст“, които бродели из страната, плячкосвали градове и села, изнудвали ужасения народ. Заради насилието и анархията Франция се впуснала трескаво да строи укрепления. Уплашените селяни издигали стени от земна маса и издълбавали защитни окопи. Отчаяни земеделци ограждали къщите и плевните си с каменни стени и пълни с вода ровове. Градове и манастири построили стени или укрепили вече издигнати такива. Църкви били укрепени до степен, че заприличали на замъци.

Кръвожадността на войната и кръстоносният дух, разпалени от схизмата, довели до много зверства. Дори женските манастири не останали неприкосновени. През юли 1380 г. анг-лийските войски извършили жестока атака в Бретан, по време на която „щурмували манастир, изнасилили и подложили на мъчения монахините и отвели със себе си някои от злочестите жени да ги забавляват през остатъка от настъплението“.

рез есента на 1380 г. починал крал Шарл V и оставил кралството на 11-годишния си син Шарл VI. Франция тогава била едва две трети от сегашните си размери и не била унитарна държава, а по-скоро кърпеж от отделни феодални владения. Големи територии били владени от петимата завистливи чичовци на младия крал. Те били назначени за регенти, докато монархът станел пълнолетен. Други територии били окупирани от вражески войски. Бургундия принадлежала на Филип Плешиви, най-влиятелния чичо на краля и основател на династия, която не след дълго щяла да стане противник на самата Франция. Анжу принадлежал на друг кралски чичо, херцог Луи. Прованс бил отделно графство, все още не част от Франция, а части от Гиен били владение на англичаните. Бретан бил почти независимо херцогство, а Нормандия също станала обект на нашествието на англичаните, които я използвали като плацдарм, откъдето да извършват настъпления към останалата част от Франция, вербувайки много нелоялни към Франция нормани за каузата си. Стратегическото пристанище на Кале, дълго време английски бастион, гъмжащ от мъже и оръжия, било насочено като кинжал към сърцето на страната, Париж.

Обкръжено от неприятели и врагове, момчето крал на теория имало власт над около 10 милиона души. Неговите поданици принадлежали към трите основни социални класи – воини, духовници и работници, или иначе казано – „тези, които се бият, тези, които се молят, и тези, които работят“. Огромното мнозинство били работници, някои от които живеели в градове, където имали магазини, но повечето били селяни, които обработвали земята във владенията на своите местни феодални владетели (или сеньори). В замяна на защита по време на война и на късче земя за тяхна собствена употреба, те орали и събирали реколтата в полетата на господарите си, секли дърва за огрев за неговото огнище и му предавали част от продукцията или от добитъка си. Обвързани със земята още от раждането си, те говорели местни диалекти, живеели по провинциални обичаи и нямали и капка чувство за национална идентичност.

Както селянинът служел на своя господар, така господарят бил васал на друг господар. По-малкият сеньор можело да бъде рицар, собственик на едно-две феодални владения, а по-големият – граф или херцог с много феодални владения, земи, които владеел в замяна на феодални услуги. Васалът – всеки човек, заклел се да служи на друг – се ангажирал пред господаря си, полагайки клетва за вярност. Васалът коленичел, поставял ръцете си между тези на господаря си и казвал: „Господарю, аз ставам ваш човек“. След това се изправял, получавал целувка по устата и се заклевал да служи до живот. Ритуалите скрепявали взаимните връзки, върху които се градяло обществото.

Доживотната връзка между сюзерена и васала се основавала главно на земята. Както постановявал феодалният закон, „няма господар без земя и няма земя без господар“. Земята давала жизненоважни култури и доходоносни ренти, било в пари или в натура. Тя била и средство за набиране на рицари и войници. Следователно земята била за феодалните благородници основен източник на богатство, власт и престиж – и най-трайното нещо, което човек можел да предаде на наследниците си. Ценна и желана, земята била причина и за много кавги и смъртоносни вражди.