Справочен и правен софтуер Издателство Е-Книжарница Проекти и обучения

Книги

Поредици

Автори

E-Книги

Белжар

Белжар

Автор: Мег Уолицър

Преводач: Борислав Стефанов

Художник на корицата: Фиделия Косева

Превод от:английски език

Дата на издаване:Октомври 2015

ISBN:978-954-28-1895-3

Страници:284

Корична цена:12.9 лв.


Има място, където изгубените отиват, за да бъдат намерени.

Ако животът беше справедлив, Джамайка Галахю щеше още да е с гаджето си Рийв Максуел, да гледат стари комедии през уикендите, да се разхождат в парка и да се целуват в библиотеката. При всички положения нямаше да бъде в „Дървения хамбар“ – училище пансион за деца с проблеми. Хората нямаше да я гледат все едно им се иска да не са там.

Но животът не е справедлив и Рийв е мъртъв.

За Джам няма – и сякаш никога няма да има - светлина в края на тунела. До момента, в който момичето се оказва записано в специален курс по литература при мистериозна учителка. Уроците продължават един семестър и в програмата има само един автор - Силвия Плат и нейната книга „Стъкленият похлупак“, роман-изповед на млада жена, преминала през мрака на депресията.

Може ли литературата да спаси Джам? С идването на края на срока тя се доближава все повече до това да разбере истината – какво се е случило в последния ден на Рийв, какви са причините тя да се намира в Хамбара. Защо всички я гледат все едно е ранена и говорят, като че ли не знаят какво да кажат. Защо баща ѝ сменя темата, а майка ѝ хлипа тихо, когато си мисли, че никой не гледа. А истината трябва да бъде приета каквато е, колкото и дълбоко да е закопана. Но дали момичето иска да я научи?

 

„Белжар“ е смайваща история за първата любов и за това в какво сме готови да се превърнем заради нея. „Белжар“ е идеално четиво за фенове на „Ние, лъжците“ и, разбира се, на „Стъкленият похлупак“.


Пратиха ме тук заради едно момче. Казваше се
Рийв Максфийлд и аз го обичах, и той умря, и
мина почти година, и никой не знаеше какво да прави
с мен. Накрая решиха, че ще е най-добре да ме пратят
тук. Но ако питате учителите или служителите, твърдо
ще ви кажат, че съм тук заради „остатъчно действие от
травма“. Родителите ми използваха точно тези думи в
заявлението ми за кандидатстване в Дървения хамбар,
кой то според брошурата е пансион за „емоционално
крехки и високоинтелигентни“ тийнейджъри.
Под „Причина ученикът да кандидатства в Дърве-
ния хамбар“ родителите ти не могат да напишат „за-
ради едно момче“.
Но си е истина.
Когато бях малка, обичах мама и татко, и брат
си Лио, кой то вървеше след мен навсякъде и викаше:
„Джами, чакай!“. Когато пораснах, обичах учителя
си по математика в девети клас, господин Манкарди,
6
въпреки че математическите ми способности бяха
много под нормата.
– А, Джам Галахю, заповядай – казваше той, ко-
гато закъснявах за първия час, а косата ми още беше
мокра от банята; понякога през зимата крайчетата ми
даже замръзваха като клончета. – Драго ми е, че реши
да се включиш.
Никога не го казваше с гаден тон. Мисля, че наи-
стина му беше драго.
Така свирепо бях влюбена в Рийв, както не съм
била влюбена в никого през всичките си петнайсет
години. След като го срещнах, онази любов, коя то из-
питвах към другите хора, ми се стори плоска и слаба.
Осъзнах, че любовта има различни нива, също като ни-
вата в математиката. В училище, през няколко стаи от
нашата, където учеха Математика за напреднали, група
генийчета си разменяха пос ледните клюки за паралело-
грамите. Междувременно, в часа по Тъпа математика
на господин Манкарди, всички тънехме в математиче-
ска мъгла и зяпахме с полуотворени усти и объркани
погледи така подходящо наречената Умна дъска.
Значи съм тънала в много тъпа любовна мъгла без
дори да го осъз на вам. И тогава изведнъж разбрах, че
съществува и любов за напреднали.
Рийв беше един от тримата десетокласници на
обмен, кои то бяха решили да разнообразят живота си
в Лондон, един от най-вълнуващите градове на све-
та, като прекарат един срок в нашето предградие на
Крамптън в Ню Джърси. Точно той беше настанен в
дома на глупавия и весел отворко Мат Кесман.
Рийв се различаваше от момчетата, кои то по-
знавах – разните алексовци, джошовци и матовци.
7
Не само заради името. Никой от тях нямаше такова
излъч ва не: елегантен, отпуснат и строен, с тесни чер-
ни дънки, смъкнати под изпъкналите кокалчета на таза
му. Изглеждаше сякаш е в някоя от онези осемдесетар-
ски британски пънк групи, кои то баща ми още обича и
чиито албуми си пази в специални найлонови калъфи,
защото е сигурен, че някой ден ще струват много пари.
Веднъж потърсих един от най-скъпоценните му албу-
ми в eBay и видях, че някой беше наддал шестнайсет
цента за него, от кое то не знам защо, но ми се доплака.
Повечето корици на тези албуми показваха гру-
пичка момчета с ироничен вид, застанали на някой
ъгъл, където си разказват някаква тяхна си шега. Рийв
щеше да се впише идеално. Имаше тъмнокестенява
коса, коя то се извиваше около възбледото му лице, за-
щото в Англия нямало никакво слънце.
– Сериозно? Никакво? Пълен мрак? – бях го пита-
ла, когато ми го каза така уверено.
– Ами, да – беше отговорил. – Цялата страна е
като една голяма влажна къща, където са спрели тока.
Всички имат недостиг на витамин D. Дори кралицата.
Каза ми всичко това със сериозно изражение. В
гласа му имаше леко пристъргване. И макар че ня-
мам представа как са го възприемали хората в Лон-
дон, където такъв акцент е съвсем нормален, за мен
звучеше като запалена клечка, доближена до къс стара
хартия. Избухваше тихо и внезапно. Когато говореше,
исках да го слушам.
Исках и да го гледам непрекъснато: бледото лице,
кафявите очи, разрошената коса. Беше като висока
епруветка от кабинета по химия и винаги преливаше,
защото вътре кипеше някаква интересна реакция.
8
Вече сравних Рийв както с математиката, така и
с химията. Но в крайна сметка единственият предмет,
кой то е от значение във всичко това, беше английска
литература. Не онази, коя то учих в Крамптън, а она-
зи, на коя то ходех много по-късно, в Дървения хамбар
във Върмонт, когато Рийв вече го нямаше, а аз едва
живеех.
По непонятни ми причини бях сред петимата уче-
ници, включени в групата за предмета Спе циал ни теми
в английската литература. Никой от нас не е споделял
с други хора какво ни се случи там. Постоянно си мис-
лим за това, разбира се, и сигурно ще продължим да
си го мислим, докато сме живи. А най-удивителното
нещо, кое то не напуска мислите ми, е това – ако не бях
изгубила Рийв и не ме бяха пратили в онзи пансион,
и ако не бях един от петимата „емоционално крехки и
високоинтелигентни“ тийнейджъри в Спе циал ни теми
в английската литература, при всеки от кои то нещо
различно беше унищожило живота му, тогава никога
нямаше да разбера за Белжар.
9
ÏÚÐÂÀ ÃËÀÂÀ
Хайде бе, Джам, ставай вече – казва съквартирант-
ката ми Диджей Кауабата, емо момиче от Коръл
Гейбълс, Флорида, с „едни хранителни проб ле ми“,
както самата тя каза уклончиво.
Надвесила се е над леглото ми и дългата Ӝ черна
коса виси над лицето ми. Заради Диджей стая та ни е
осеяна със скрити хранителни запаси: дълги желирани
бонбони, овесени вафли, кутийки със стафиди, дори
пластмасова бутилка кетчуп от някаква имитираща
марка, май „Хайндз“, все едно компанията се надява
хората да се объркат и да си го купят. Всичко това е
стратегически разположено за така наречените тежки
случаи.
Живея в Дървения хамбар от един ден и още не
съм виждала такъв тежък случай, но тя ме уверява, че
ще има.
– Винаги има – каза ми и сви рамене, когато се
опитваше да ми обясни какво ще е да деля стая та с
нея. – Ще се нагледаш на ужаси, каквито никога не си
10
искала да виждаш. Спокойно, ужаси е образно казано.
Не съм съвсем изкукала.
Съвсем изкукалите не ги приемат в Хамбара. Това
не е болница и специално обясняват как са против раз-
даването на психиатрични лекарства. Вместо това на-
стояват, че животът в пансиона ще сближи хората и ще
им помогне да се възстановят.
Не мога да си представя, че това е истина. Дори не
ти дават достъп до интернет. Абсолютно забранен е,
кое то си е чиста жестокост. Конфискуват ти и телефо-
на. Има два древни телефона с монети – един в обще-
житието на момичетата и един при момчетата. Няма
никакви безжични мрежи, така че можеш да си използ-
ваш лаптопа, за да си пишеш домашните, но не и да
проучваш разни неща. Можеш да слушаш музика, но
ако искаш да си свалиш нови песни, няма как. Тук си
откъснат от всичко и в това няма никаква логика, по-
неже всички вече са откъснати по един или друг начин.
Дървеният хамбар е като комуна, нещо средно
между болница и обикновено училище, макар че никой
не го казва открито. Той е като голяма водна лилия, на
коя то да поседиш, преди да скокнеш като жаба обрат-
но към обикновения живот.
Диджей ми каза, че преди това е била в специал-
на болница за хранителни разстройства. Разправя, че
там всички пациенти били момичета, а сестрите, кои-
то постоянно ги теглели на кантар, носели от онези
педиатърски блузи с нарисувани сладки кученца или
пандички. Когато теглото на момичетата паднело под
нормата, ги хранели насила с тръбички.
– И на мен ми се случи веднъж – каза Диджей. –
Една от сестрите ме държеше и гърдите Ӝ се притис-
11
наха в лицето ми, и когато погледнах, видях само един
океан от малки голдън ретривърчета.
Когато пристигнах в Хамбара, Диджей вече е била
тук от две години. А тази сутрин, в първия ми учебен
ден, докато стърчи над мен, а косата Ӝ виси пред очите
ми като перде, просто ми се иска да се разкара. Но не.
– Джам, вече изпусна закуската – казва тя, все едно
ми е майка. – Часовете започват. Какво имаш първо?
– Не знам.
– Не си ли видя прога?
– „Прога“? Ако говориш за програмата ми – не.
Бях пристигнала предния ден, след шест часа в ко-
лата с родителите ми и Лио. Майка ми плачеше през
целия път, но се преструваше, че е от някаква алергия,
а баща ми особено съсредоточено слушаше Национал-
ното радио.
– Днес – каза радиоводещата, – ще посветим ця-
лото предаване на гласовете, кои то талибаните заглу-
шават.
Татко го увеличи и започна да кима умислено, ся-
каш беше кой знае колко увлекателно, а мама затвори
очи и заплака, но не за заглушените от талибаните гла-
сове, а за мен.
Брат ми Лио, както обикновено, седеше до мен със
зацапаната си джобна игра в скута и си цъкаше нещо.
– Ей – каза, когато мина поредното ниво и видя, че
го гледам.
– Да.
– Без теб вкъщи ще е гадно.
– Ами, свиквай – казах му. – Детството ни заедно
кажи-речи приключи.
– Не говори така.
12
– Вярно си е – казах и продължих: – А накрая един
от нас ще умре. И другият ще трябва да ходи на погре-
бението. И да изнася реч.
– Джам, престани – каза Лио.
Веднага съжалих за думите си; дори не знам защо
го казах. През цялото време бях в лошо настрое ние.
Лио не заслужаваше такова отношение. Беше едва на
дванайсет, а на външен вид бе още по-малък. Някои
от съучениците му изглеждаха сякаш вече са готови
да имат деца; Лио изглеждаше като децата, кои то биха
имали. От време на време някой го спъваше в коридо-
ра, но него нищо не го тревожеше, защото беше на-
мерил как да не му пука. От десетгодишен се бе вма-
ниачил по алтернативния свят на една игра, „Сънни
скитници“, пълна с вълшебни кубове, магьосници и
герои, наречени Властелини на теченията.
Все още си нямам идея какво е Властелин на те-
ченията. По онова време не разбирах дори какво е ал-
тернативен свят, но вече знам, естествено. Така че ми
стана ясно това, кое то брат ми от известно време знае:
понякога някой алтернативен свят е много по-добър от
истинския.
– Не исках да съм гадна – казах на Лио в колата. –
Понякога ставам такава.
– Мама и татко ми казаха да не се сърдя, когато
говориш така, заради...
– Заради какво? – попитах малко остро.
– Заради това, кое то си преживяла – каза смутено.
Двамата с него бяхме говорили много малко за
това. Беше прекалено малък и нямаше как да знае как-
во съм преживяла, какво съм изпитала.
13
Нямаше с какво да продължим разговора, та всеки
се заблея през своя си прозорец, а след време Лио за-
твори очи и заспа с отворена уста. Цялата кола мири-
шеше на онзи чипс с лук и сметана, кой то той ядеше.
Съжалих го, че сега все едно оставаше единственото
дете. Че вече нямаше нормална кака. Вместо това има-
ше кака, коя то бе дотолкова съсипана, че трябваше да
иде да живее в специално училище в друг щат, на шест
часа път с кола.
Когато ме оставиха в Дървения хамбар, беше до-
ста напрегнато. Мама се мъчеше да ми подрежда стая-
та, докато Диджей се излежаваше на леглото си и тихо
наблюдаваше сценката с интерес.
– Не забравяй да си удряш учебното другарче по
един-два пъти на ден, че пълнежът да остане равно-
мерен – каза ми мама, докато си прибирах нещата по
разни чекмеджета.
Извадих бурканчето от куфара си – ягодово слад-
ко Малка алена на Типтрий*, кое то Рийв ми подари в
нощта, когато се целунахме за първи път; задържах
хладния стъклен цилиндър в ръка. Знаех, че нико-
га няма да го отворя. Сякаш беше урна с праха на
Рийв. Печатът щеше да си остане здрав завинаги. За
мен бурканът бе свещен и го поставих в най-горното
чекмедже на скрина, където внимателно го покрих с
купчина сутиени, бельо и стара тениска с пиленцето
Туити.
* Луксозно сладко, кое то се прави от ягодки сорт малка
алена. Произвежда се край Типтрий, Англия, като за берит-
бата фирмата наема допълнителни работници, често студенти
от Източна Европа. Сладкото е и част от любимата закуска на
Джеймс Бонд. – Б. пр.
14
– Просто посягаш и го удряш, Джам – продължа-
ваше мама. – Просто го удари сякаш е насилник, кой то
ти е изскочил в някоя уличка.
– Мамо! – казах, а Диджей още гледаше, без даже
да се опитва да го прикрие.
Много ме дразнеше и не можех да повярвам, че ще
трябва да живея с нея.
– Така де, само го халосай хубаво отдолу и от-
страни – нареждаше мама, докато ми показваше как да
нападам така нареченото другарче, голямата възглав-
ница с ръце, коя то тя толкова държеше да ми купи от
хипермаркета в Крамптън.
Жената на касата там ни се усмихна, когато с мъка
го качихме на конвейера. После каза с напевен глас:
– Май някой ще ходи в академията „Фенстър“.
Академията „Фенстър“ е тузарският пансион неда-
леч от дома ни в Ню Джърси, където момичетата си имат
коне, всички носят униформи в небесносиньо и пеят
клиширани песнички с кофти рими като „О, Фенстър,
мили Фенстър, ще помним ний всеки семестър...“. Две-
те с мама сконфузено поклатихме глави.
Другарчето е огромно, оранжево и рипсено. На-
мразих го в магазина, мразех го и докато седеше на
леглото ми в Хамбара с протегнати ръце. Мразех дори
името „учебно другарче“. Всички знаеха, че още не
бях в състояние да уча.
Обаче било време да „се стегна“ или да „вляза в
крачка“, както казваха хората. Само че тъй като не
можех, беше време да се запиша в Дървения хамбар,
където комбинацията от върмонтски въздух, кленов
сироп и липса на психиатрични лекарства и интернет
ужким ще ме излекува. Но моето не се лекува.
15
Другото ужасно нещо в „учебно другарче“ е, че
вече нямам „другарчета“. Преди да срещна Рийв и да
искам да съм с него през цялото време, най-близките
ми приятели в Крамптън бяха две други по-затворени
и мили момичета с дълги прави коси – момичета като
мен самата. Учехме здраво в училище, но не бяхме
зубърки; пушили сме някой коз, но не бяхме тревоман-
ки. Обикновено ни смятаха за сладички, мили и малко
срамежливи.
Всъщност надали някой си е мислил за нас кой
знае колко. Бяхме от онзи тип момичета, кои то като
малки взаимно си плетяха косите, упражняваха танцо-
ви стъпки в синхрон и си ходеха на гости с преспиване
всеки уикенд. На тези преспивания си говорехме от-
крито на много теми, включително връзките, разбира
се, макар че от нас само Хана Петроски имаше истин-
ски, дългосрочен приятел – Райън Браун. Двамата хо-
деха сериозно и почти бяха правили секс.
– На ей толкова сме наистина да го направим –
разкри ни Хана един уикенд.
И макар че не знаех какво точно има предвид, ки-
мах и се преструвах, че знам. Хана и Райън се бяха
влюбили още в детската градина при госпожа Де-
лахънт. Първата им целувка беше на останките от ки-
лима в къта за следобеден сън.
След като изгубих Рийв, в началото приятелките
ми често идваха вкъщи. Чувах ги от стая та си как раз-
говарят с родителите ми в коридора със сериозен тон.
„Здравейте, господин Галахю“, казваше някоя от тях.
„Джам по-добре ли е? Така ли? Ама изобщо? Ами, не
знам какво да кажа. Но Ӝ опекох малко канелени биск-
ви ти...“.
16
Само че когато почукваха на вратата ми, не исках
да говоря с тях много дълго.
– Просто ми се иска вече да превъзмогнеш това –
каза Хана най-накрая, когато един ден седеше на ле-
глото ми. – Даже не се познавахте много дълго. Колко
да е било, месец?
– Четирийсет и един дни – поправих я.
– Ами, знам, че ти е трудно – каза ми тя. – Райън
ми е по-ценен от живота, та не е като да не те разбирам
донякъде. Ама... – рече и гласът Ӝ заглъхна.
– Ама какво, Хана?
– Не знам – каза. После тъжно добави: – Трябва да
си тръгвам, Джам.
Ако Рийв беше там, щях да му кажа:
– Много е гадно, когато хората казват „Ама мно-
готочие“ и някак заглъхват пос ле, сякаш са си довър-
ши ли изречението. „Ама...“ не означава нищо, нали?
Значи само, че не можеш да обясниш какво чувстваш.
– Да бе, гадно е – би казал Рийв. – Хората, кои то
казват „Ама...“, са Лошите.
С него просто виждахме света по един и същ на-
чин. След като го изгубих, стоях в стая та си и дремех
на леглото. Веднъж носих блузата с Туити пет дни по-
ред. Приятелките ми спряха да идват. Край с гостите,
край с канелените биск ви ти. Родителите ми ме накара-
ха да пробвам да се върна в училище, но там всички ме
зяпаха, защото знаеха колко много обичах Рийв. Само
седях в час със затворени очи и даже не слушах какво
говорят.
„Ало, чуваме ли се? – казваше някой учител. –
Ехо, Джам?“
17
Понякога, докато бях в училище, стоях под черве-
ната лампа на изхода от салона или седях на стол бар-
барон в някой ъгъл на библиотеката. Тогава изведнъж
си спомнях, че това е място, на кое то съм била с Рийв,
и изпадах в пълна паника. Гърдите ме свиваха, заду-
шавах се и хуквах по коридора, през пожарния изход и
продължавах навън.
В началото някой учител или служител се втурва-
ше след мен, но бързо се изморяваха от тичане.
– Стара съм за тия неща! – изрева сестрата веднъж
по мой адрес от другия край на игрището.
– Щом Джамайка не може да се накара да стои в
училище през деня – каза директорът на родителите
ми, – може би трябва да намерите друго решение за нея.
Пробваха с домашно обучение. Доведоха бивш
учител по история, за когото всички бяхме слушали, че
са го уволнили, защото дошъл в час пиян до козирката
от шотове водка. Беше мил човек с тъжно и набраздено
лице, като онези кученца шар пей, и макар че никога не
идваше на уроците вкъщи пиян, просто не можеше да
ми задържи вниманието. Отново се разсейвах.
– Ех, Джам – каза. – Опасявам се, че така няма да
стане.
Сега, след като мама, татко и брат ми Лио се сбо-
гуваха с мен в стая та ми – те до един разстроени, а аз
с някаква празнота и тежест в гърдите – и след като
изтърпях печеното пиле, зеления боб и киноата в сто-
ла, объркана от всичките нови лица и гласове наоколо,
но отдръпната и без да говоря с никого, и след нощ, в
коя то почти не мигнах, лежа свита в леглото сутринта
на първия учебен ден в Дървения хамбар.

Още от Ciela teen


Събития

пвсчпсн
     12
34567
8
9
10111213141516
17181920212223
24252627282930

» Най-продавани