Български народни приказки

Бългapcĸитe нapoдни пpиĸaзĸи ca пpъcнaти пo цялaтa ни зeмя ĸaтo дъxaви цвeтя – да ги cъбepeм, да ce oпиeм oт apoмaтa им, да paзĸaжeм зa нeгo нa oния, ĸoитo гo пoмнят ĸaтo cмътeн cпoмeн oт дeтcĸитe cи гoдини... и нa oния, ĸoитo oщe нe ca гo oпитвaли.

Читателю, тази ĸнигa ти пpeдocтaвя възмoжнocт дa ce впycнeш в пpиĸлючeния cpeд poднитe пoлeтa, плaнини, peĸи и eзepa, cpeд гpaдoвe и ceлa, дa нayчиш зa нaй-близĸoтo дo poдoвия ти ĸopeн – живaтa cтapинa нa родния ти ĸpaй; зa дa знaeш, чe Дoбpyджa e билa влaдянa oт ĸpaлe, чe нaд Coфийcĸoтo пoлe ca лeтeли дъpвeни ĸoнe, чe мopcĸaтa цapицa cъc cияйнитe ĸocи e пpиcтъпвaлa oмaйнo ĸpaй Πepниĸ, чe нeдaлeч oт Ямбoл ca живeли oгнeн и вoдeн змeй, чe Бoтeвгpaд e бил дoм нa въpĸoлaĸ, a Велико Tъpнoвo – нa вaмпиp, чe нeдaлeч oт Блaгoeвгpaд e живял гocпoдapят нa ĸoтĸитe, чe във Bидин ce e paзxoждaл caм Гocпoд, че в Пловдив най-красивата княгиня се е обличала в дрехи от дърво, чe нaд Paзгpaд ca ĸpъжaли мaйcтopи cъc cpeбъpни ĸpилe…

Xaйдe, eлa c нac, да пoлeтим нaд изcтpaдaлaтa ни зeмя, да нaдниĸнeм в пeщepитe нa змeйoвeтe, дa пoceтим Cлънцeтo в нeгoвия дoм, дa пoглeдaмe ĸaĸ caмoдивитe тaнцyвaт и ce cмeят...

Мраморите се стопяват, легендите остават...
Николай Хайтов

Когато пораснеш, аз искам и ти да се научиш да се катериш през скали и камъни и да намираш и най-непристъпните пещери. Защото в такива пещери има скрито имане и ти може би ще го намериш...
Елин Пелин

Народните умотворения са изворът на източниците за нашата изгубена древност.
Георги С. Раковски

Народът наш в най-голямата простота е развил в себе си божествената умствена дарба. Приближен до природата чрез земеделието, винаги живял в общение с нея, той е разговарял с нея, одушевлявал се е от нея, почерпил е богатото си творчество, което така силно ни поразява с необикновената си хубавина и изразителност.
Братя Миладинови

Мраморите се стопяват,
легендите остават.

Николай Хайтов

Хайде, ела с мене сред старината жива...

Роден си в лета разсипни, история изтрили,

ала в мисълта ти все изливат слова за слава:

царе, герои, в бой пожънати жертви,

накрая черни гарвани за кръвнина кръжат.

Знаеш ли, че пергамента хронисти хранят?

Историята забрави – тоя знатен занаят.

Хайде, ела с мене сред старината жива...

Не ща да ме погълнат цял срамни смърт и смрад,

аз първо трябва да предам скромната си скръб

за времена отлетели, сред мрак смразени.

Улови душата ми – сега тлееща изстива.

Хайде, ела с мене сред старината жива,

преди със нея да си ида

сам, сам-самичък...

ЮГОЗАПАДНА БЪЛГАРИЯ

Хайде, пътешествието ни зове! Ще се издигнем над Софийското поле, ще се къпем в облаците сиви, ще ги мачкаме с ръце, по тях ще лазим на лакти и колене, загледани надолу към клетата земя. Я виж стъклените гиганти, опитващи да ни достигнат, и бетонните кошери на днешните човеци! А знаеш ли, преди тук имаше трева, реки, пастири водеха стада, избягваха самодивските сборища, от хайдути се криеха, а вечер край тлеещия огън разказваха небивалици. Не помниш, не си видял, не знаеш, ала край последната ограда на някогашна Връбница тълпеше се народ да чуе приказките на дядо Вуче, да се посмее или поплаче с него. Ни отломка вече няма от неговия дом.

Поспри, не казвай нищо, остави шума на клаксоните да те заглуши, да те омае, вдишай от бензиновите пари и си спомни за свежестта на росен, на здравец, на бръшлян, за ромона на потоците, за блеещите овце и подрънкващите им звънци.

Стига, ела на запад. Още на запад. Да прелетим над черните мини край Перник, дето някога царят на жабите поиска да отвлече морската царица заради сияйните ѝ коси. Виждал ли си ги? По-хубави бяха от злато. Тъй мълвяха людете, така и беше. Всеки път, като ги зървах, онемявах. Де да бяха още тук! Ни тя, ни те, ни даже кичур от къдриците ѝ не остана в нечий медальон.

Помня как недалеч несретници се отправиха навътре в планината, ала тя не беше мрачна като днес. Ех, напротив – сгуши ги в хладната си прегръдка, приюти ги сред чукарите. Как ли ти звучи? Негостоприемно? Негостоприемно, да, но от дъното на каменното ѝ сърце. Сега не би приела никого. Нали разкъсвате плътта ѝ с длета, с булдозери, с багери. Тогава тия люде бяха водени от трима братя и един от тях извика на останалите „Радуйте се, братя!“, щото бяха открили местенце за новото си село. И колко поколения преживяха там, колко деца проплакаха, колко песни се изпяха, колко танци – изиграха, колко приказки – разказаха… Виж го днес – изчезва селото. Плетът решил е да застели двора, къщята отдавна се рушат, а за всички, преживели тук своите дни, не си спомняш ни ти, ни собствените им потомци.

Но нека продължим. Да преминем над изкоренените овощни градини, да се понесем на юг като хвъркатите коне, дето майсторите някога творяха от дърво с вълшебството на чудния си занаят. Хайде да хукнем със сребърната Струма и да погледаме Пирин, върховете му, покрити със сняг, кристалночистите му езера! А знаеш ли, че някога в тях се къпеха славянските богини? Че сам Перун се взираше в тия бляскави огледала от величествения си престол?

Стига! Тихо. Нека шептим...

СОФИЯ

– 1 –^[1]

      Царят, дъщеря му и шивачът

кв. Връбница

ивял някога цар, който имал една-едничка дъщеря. Тя била много смела и безразсъдна. Всеки ден баща ѝ купувал нови обувки, а на сутринта ги намирал скъсани. Никой не знаел къде скита нощем принцесата. Накрая на царя му дотегнало да купува нови обувки и разгласил надлъж и шир, че който остане да будува пред стаята на дъщеря му и разбере къде тя си къса обувките, ще я получи за жена. Не успеел ли обаче, щял да загуби главата си.

Много млади мъже се отзовали и опитали да я опазят, ала никой не сполучил и всички срещнали смъртта. Накрая се явил и един съвсем неизвестен шивач.

„Що да не ида и аз? – казал си той. – Я успея, я не. Може пък накрая да ми я дадат за жена.“

Тоя младеж бил много смел и се славел с ловкостта си. Преди да отиде на бдение, взел шивашките си принадлежности и легнал с тях да спи на прага пред покоите на царкинята.

Късно през нощта тя се облякла, обула новите си обувки и тръгнала да излиза. Преди да прескочи клетия си пазач, прошепнала с усмивка:

– Мнозина вече са изядени от бащините псета. Бог да е с теб!

Шивачът обаче само се преструвал на заспал и когато хубавицата го прекрачила, клъцнал с ножицата си мъничко от крайчеца на роклята ѝ. После я изчакал да се отдалечи и тръгнал предпазливо след нея. Тя вървяла много бързо, ала младежът не я оставил да му се изплъзне. Накрая стигнали морето. Царската дъщеря свалила кърпата си и красивите ѝ коси се разпилели, после я сложила върху водната повърхност, стъпила на нея и така заплавала напред. Шивачът не владеел това вълшебство и нямало как да прекоси морето. Огледал се обаче наоколо и скоро чул кавга наблизо. Три гласа крещели един през друг. Тръгнал към шума и след малко видял трима дяволи, които искали да разделят помежду си някакво богатство, а то било: фес, златна ябълка, сребърно решето, топуз и златен тас^[2]. Накрая младежът им се открил и рекъл:

– Побратими, кажете защо се карате? Какви са толкова тия вещи, че сте вдигнали тая кавга? Аз ще ви кажа как да ги разделите.

– Тоя фес, като го сложиш на главата си, никой няма да те види – отвърнали дяволите. – Заповядаш ли на таса, ще се напълни със златни монети. Ако кажеш на топуза „Разбий!“, цяла планина ще срине. А решетото? Качиш ли се на него, ще прекосиш морето.

– Ах, ах – въздъхнал хитрият шивач,  – лесно ще ви помогна да ги разделите. Слезте по тая скала и застанете на морския бряг. Аз ще хвърля златната ябълка отгоре и който от вас я хване – той ще вземе цялото имàне.

Съгласили се дяволите и се спуснали надолу по скалата, та чак до брега, а всички вълшебни предмети оставили при младежа. Като стигнали на уреченото място, той хвърлил ябълката с всичка сила. Тя тупнала долу и се търкулнала далече, далече. Дяволите хукнали след нея, ала още преди да я стигнат, се нахвърлили един на друг – всеки искал да попречи на другия.

В това време шивачът взел таса и топуза, сложил феса на главата си и се качил на сребърното решето. Още в тоя миг прекосил морето и се озовал на другия му бряг тъкмо когато и царската дъщеря стъпила на него. Тя обаче не го видяла, понеже носел феса, който го правел невидим.

Тръгнал момъкът след нея и стигнали една непроходима гора. Толкова била гъста, че нищо не можело да я изсече. Девойката навлязла в нея, ала крачела много бързо и шивачът изостанал. Той обаче откършил едно клонче за нишан^[3] от това място и целият лес заехтял като жив. Царската дъщеря спряла, докато гората се умири, а младежът се възползвал и скоро я настигнал.

Вървели, вървели, накрая излезли от леса. Отвъд него се издигал голям, голям сарай^[4]. Отпред един царски син очаквал девойката.

– Защо се забави толкова? – попитал той.

– Заехтя гората и не посмях да продължа, докато не се умири – отвърнала тя.

– Ех, важното е, че си дошла. Време пак ще има.

Те влезли заедно в прелестния палат, а шивачът ги последвал. Все така не можели да го видят – нали носел вълшебния фес. Там царският син поканил гостенката си да седне на трапезата, а после поднесъл ракия в златни чаши. Младежът с феса изчакал девойката да отклони поглед, изпил ракията ѝ на един дъх, а после прибрал чашката в джоба си. Потърсила я след малко царската дъщеря, гледала, ала така и не я намерила. Почудил се и сътрапезникът ѝ къде се е дянала чашата. Накрая вдигнал ръце и решил да поднесе вино на трапезата. Налял и него в златни чаши. Шивачът обаче бързичко грабнал виното на царкинята, изпил го само за миг и мушнал чашата в другия си джоб.

– Какво стана пак? – казала тя. – Кой ми взе чашата?

Търсили я, търсили, ала и нея не намерили и излезли от стаята.

Царският син донесъл една златна ябълка, за да поиграят. Единият я хвърлял, другият я улавял. Веднъж обаче княгинята я изпуснала и тя се търкулнала, търкулнала чак до другия край на стаята. Шивачът бързичко я грабнал и прибрал в пазвата си.

Огледали се наляво-надясно, ни ябълка тук, ни ябълка там. Отникъде не изскочила.

– Още една имам – казал царският син и отишъл да я донесе.

Заиграли пак, ала само за миг я изпуснали и шивачът веднага я скрил при първата.

Не е на хубаво тая работа, помислила си княгинята.

– Ще си тръгвам вече – продумала накрая. – Пазач ми е сложил татко пред вратата, пък и скоро може да се събудят в двореца.

Царският син я изпратил до гората, а на раздяла ѝ рекъл:

– Не се сърди за чашите и ябълките. Ще ги намеря по светло. Утре ела по-рано.

Девойката минала отново през леса и прекосила морето с кърпата си, а шивачът я последвал с феса на главата си, преминал морската шир с решетото и се прибрал в царския палат по-бързо и от нея. Когато стигнал, легнал на прага и се престорил на заспал.

Преди да го прекрачи, царската дъщеря рекла отново тихичко и с усмивка:

– Мнозина вече са изядени от бащините псета. И теб ще изядат.

После влязла в покоите си и легнала да спи.

На разсъмване царят решил да види дали обувките на дъщеря му са скъсани. Отишъл в нейната стая и ги заварил съдрани. Тръгнал тогава да вдигне от сън пазача на прага и го нахокал:

– Аз нали ти казах, че ако не разбереш къде отива, ще ти отрежа главата!

– Хе – засмял се шивачът,  – че аз я хванах! Лесна работа!

– Как ще си ме хванал? – запитала надменно царската дъщеря, която се събудила от крясъците.

Младежът се засмял и отвърнал:

– Как да не съм те хванал? Царю, извикай своите хранени хора и всичко ще ви разкажа.

Събрали се всички царедворци и наредили да доведат шивача.

– Казвай сега какво си разкрил – подканил го царят.

Царкинята също била там и шивачът заговорил направо на нея:

– Снощи, като ме прекрачи на прага, ми каза: „Мнозина вече са изядени от бащините псета. Бог да е с теб!“. Аз обаче бях буден и отрязах мъничко от роклята ти. Ако не вярвате, ето го парчето.

В тоя миг той извадил късче плат и дори показал откъде го е отрязал. Всички ахнали.

– После прекосих с теб морето – продължил шивачът. – Навлязохме в гъста гора и аз откърших една клонка. Целият лес заехтя. Ти се уплаши и остана на място. Така те настигнах. Ако не вярвате, ето я съчката.

Младежът извадил и клончето, за да го покаже на всички, а след това продължил с разказа си:

– Като излезе от гората, стигна един палат. Посрещна те царски син. Той попита защо се бавиш, и ти му отвърна: „Заехтя гората и не посмях да продължа, докато не се умири“. Вътре седнахте на вечеря, а после той поднесе ракия в златни чаши. Като сложи твоята на масата, аз я изпих и я прибрах в джоба си. После поднесе и вино, ала аз изпих и него, а чашата мушнах в другия си джоб. Ако не вярвате, ето ги и двете чаши.

Всички отново ахнали, като видели изящните съдини.

– Не намерихте повече чашите и отидохте в другата стая. Царският син донесе златна ябълка и се заиграхте с нея. Изтървахте я и като се търкулна, аз я взех. Друга ябълка донесохте, ала веднъж я оставихте да падне, та прибрах и нея в пазвата си. Ако не вярвате, ето ги и двете.

Царските хора разгледали внимателно шестте нишана от нощните похождения на девойката: парченце от роклята ѝ, съчка от гората, малка чашка за ракия, винена чаша и две златни ябълки. Разбрали, че шивачът наистина е разкрил тайната, и казали на царя:

– Нали обеща, че който разбере какво върши дъщеря ти, ще я получи за жена? Ето, че вече се знае. Ще става невеста!

Замислил се какво да стори царят, че да не даде княгинята на такъв бедняк. Сетил се накрая за планината пред двореца си. Толкова била голяма, че закривала слънцето и не позволявала на лъчите му да го къпят в сиянието си.

– Четирийсет дена ти давам – казал той – да разбиеш планината пред палата ми. Тогава може и да ти дам дъщеря си. Не успееш ли обаче, взимам ти главата.

Като чул това, вместо да се захване за работа още същия ден, шивачът отишъл да се разхожда из съседните градове, без изобщо да се притеснява.

В това време царят трескаво броял дните до смъртта на клетника. „Още малко и ще те изядат псетата“, повтарял си сутрин след сутрин.

Останали само три дни до края на срока и младежът се върнал при царя.

– Царю честити, да стягаме сватбата – казал му той.

– Каква сватба? – отвърнал царят. – Нали планина щеше да разбиваш?

– Два дни още ще изчакам. На третия ще я разбия.

Като чул това, царят решил, че шивачът съвсем си е изгубил ума.

Момъкът изкарал още два дни в безгрижни разходки и щом останал само един, извадил вълшебния топуз и му наредил:

– Преди да се е пукнала зората, планината със земята изравни! Слънцето да огрее царския палат!

Цяла нощ топузът удрял планината и преди да се зазори, я разбил напълно.

Царят пък не мигнал, а само се въртял в леглото и мислел как на сутринта ще извика джелатите^[5] да вземат главата на шивача. На разсъмване обаче слънчевите лъчи окъпали палата му и като погледнал през прозореца, видял, че планината я няма. Излязъл от покоите си, а вън го очаквал бедният момък.

– Царю честити, да стягаме сватбата! Изравних планината.

Царят побеснял и закрещял:

– Ще ти я дам, ако три месеца ми храниш войската: зоб за конете ще даваш, хляб и дрехи за войниците и заплати да им броиш – каквото им трябва, три месеца само ти ще даваш. Чак тогава ще получиш дъщеря ми!

– Ех – въздъхнал шивачът,  – ако кажеш, царю, не три месеца, ами три години войската ти ще храня!

Прибрал се младежът, извадил вълшебния тас и взел да нарича за пари. Цяла стая напълнил със злато. С него пременил всички войници с нови дрехи. А храната? Царят и един ден не можел да ги храни толкова добре. Накрая шивачът им платил двойно и оставил храна за още шест месеца.

Тогава всички големци дошли в престолния град при владетеля и го попитали:

– Защо не му дадеш девойката за невеста? Каквото му каза, всичко изпълни.

Тогава царят извикал момъка и му рекъл:

– Ще ти дам дъщеря си, ала тя е княгиня и сватбата ще бъде голяма. Девет мъски^[6] със злато да натовариш! После тук да ги донесеш.

Младежът отишъл в стаята, където държал златния тас, и започнал отново да нарича за пари. Накрая напълнил цялата стая и натоварил деветте мъски.

Като ги завел при царя, той много се разгневил, ала трябвало да удържи на дадената дума.

Минала една година, после две, откакто шивачът станал царски зет, ала принцесата все мислела как да се върне при любимия си царски син. Много пъти тя питала мъжа си как е забогатял толкова. Той обаче никога не ѝ признавал. Чак като изтекла и третата година, ѝ разкрил истината:

– Нали все ме питаш, ще ти кажа откъде са ми парите. Онази нощ, докато те следях, срещнах трима дяволи край морето. Те се караха за златен тас. Помолиш ли го за пари, той се пълни догоре с жълтици.

Още същата нощ, след като научила това, царкинята взела златния тас и избягала с него.

На сутринта царят потърсил дъщеря си, ала никой не знаел къде е. Минал ден, минали два, тя така и не се върнала. Тогава той наредил да хвърлят шивача в тъмница и му рекъл:

– Върни ми дъщерята или аз ще ти взема главата!

Момъкът обаче не знаел къде е невестата му, и нищо не отвърнал.

Четирийсет дена стоял затворен и едва тогава царят се върнал при него, за да го пусне на свобода.

– Или ще намериш дъщеря ми, или те пращам при палачите – предупредил го той.

– Дай ми три дена. Ще пребродя земята, за да ти я доведа – отвърнал шивачът.

– Девет ти давам. Само я върни тук!

Като излязъл от тъмницата, младежът взел топуза и решетото, а феса сложил на главата си. Тръгнал тогава на път и скоро стигнал морето. Качил се на сребърното решето и го прекосил. Минал след това през гората и се озовал пред двореца. Влязъл вътре, както е невидим, и заварил там царския син с княгинята. Без да чака повече, казал на топуза:

– Три пъти да удариш царския син и да го убиеш. Княгинята към дома да поведеш и през целия път да я биеш.

Скочил топузът, ударил три пъти царския син и го оставил на място. После подкарал царкинята напред и я бил през целия път, чак до бащините ѝ палати. Като стигнали, шивачът казал на царя:

– Ето, царю, дъщеря ти!

Тогава царят ѝ рекъл:

– Ако още веднъж избягаш, моят зет, където те хване, там главата ти да вземе!

Така хитрият шивач останал царски зет навеки.

В книгата са поместени и авторски шевици на Ева Ангелова.