Червеното пиано

От автора на сензацията „Кутия за птици”!

Оригиналността на Джош Малерман е неоспорима. Новият му роман е мрачен, вълнуващ и провокативен – няма да прочетете нищо подобно тази година!

Kirkus

Из дебрите на загадъчния континент Африка се носи мистериозен звук, който побърква хората и неясно как уврежда бойната техника. Американските военни изпращат две мисии, които се провалят безславно, а завърналите се войници разказват неща, които не могат да бъдат приети сериозно. Командването решава да направи още един опит и изпраща там музикалната банда „The Danes”, до един бивши военни, които имат за задача да разкрият произхода и природата на тази нова заплаха.

 Mесеци по-късно в секретна болница една грижовна медицинска сестра се грижи за пациент с необясними наранявания – практически всяка кост в тялото му е счупена, но той чудодейно започва да се оправя под влиянието на експериментално лечение. Пациентът е фронтменът на „The Danes”, а военните са готови на всичко, за да научат какво му се е случило в Африка и къде са останалите от експедицията.

Спомените му бавно се връщат и невероятната истина започва да изплува.

Но времето изтича…

най-агресивното множество от фрактури, които някога съм наблюдавал. Но не. Неволите ти не свършват тук.

Зад лекаря, там, където бежовата стена се събира със светлосиния таван, посред бял ден Филип вижда африканската пустиня.

Замисля се за приятелите си, за своята група. „Дъ Дейнс“^[1].

– Пубисът, хълбочната ти кост, сакрумът... строшени. Симфизисът пубис, предният надлъжен лигамент... разкъсани. Ребрата ти, Филип, до последното... заедно с всички междугръбначни дискове, гръдната кост, манубриумът, ключиците – нагоре през врата, до мандибулата, скуловите кости, слепоочните кости, фронталните и дори... някои зъби.

Лекарят се усмихва, показвайки част от своите.

– Сега... можем да допуснем хипотетично, че подобен резултат е вероятно да се получи, ако човек лежи на каменна плоча и без да подозира за това, втора каменна плоча бива пусната от огромна височина върху него и го потрошава напълно, съвсем изненадващо. Такава теория може да заслужава обмисляне, ако всяка от фрактурите ти е на почти едно и също разстояние от повърхността на тялото ти. Но разбира се, случаят не е такъв. Фрактурата на предния надлъжен лигамент се различава с почти три сантиметра от фрактурата, нанесена на челюстта ти. Всъщност в тялото ти няма дори едно-единствено счупване, което да е сравнимо с друго; няма признак, по който да се определят предметът, причината, формата на това, което те е наранило. С други думи, Филип... това не е причинено от един солиден обект и все пак... всичко е станало едновременно.

Лекарят отстъпва встрани и разкрива пред Филип нещо, което прилича на черни образи, излъчващи сияйни бели петна, като мацнати с четка. Недовършени форми. Начупени следи.

Рентгенови снимки.

Повече от една от тях му изглеждат като отпечатъци от копита в пясъка.

– Смея да твърдя – продължава изумено лекарят, – че това е най-смайващата травма, която съм виждал през живота си. Някои биха я нарекли... свръхестествена. Виж сам, Филип.

Още шепот отнякъде, докъдето погледът на Филип не достига.

– Сега... – казва лекарят и се извръща отново от снимките към Филип. – Знам, че току-що се събуди... едва дойде в съзнание, и си давам сметка, че всичко това е значителен шок. Беше в безсъзнание, в кома, шест месеца.

Числото е немислимо. Числото е жестоко. Числото добавя разстояние между него и „Дейнс“.

– Не си имал възможност да осмислиш тези шест месеца и сега трябва да започнем процеса на лечение. И физически, и емоционално. – Лекарят допира палеца и показалеца си замислено до брадичката си. – Но има някои въпроси...

– Къде са „Дейнс“? – изграква Филип. Гласът му е скърцащи дървени стълби. Гласът му е стенеща стара пейка на пиано.

От място извън полезрението му се разнася приглушено ахване. Женски глас.

Той говори!, казва гласът.

– Очевидният първоначален въпрос – продължава лекарят, пренебрегвайки въпроса на Филип, – е... как е възможно човек да оцелее след подобно нещо?

Лек полъх разрошва пригладената му кестенява коса.

Филип се опитва да повдигне ръка, но не успява.

Лекарят с лекота разперва откритата си длан, сякаш за да му покаже поредната разлика между тях.

– Но ето... тук си... оцелял си. Затова идва редът на втория, по-неотложен въпрос... Какво стана там, редник Тонка?

Поставя ръце на коленете си, превива се в кръста и приближава сините си очи на нивото на очите на Филип.

– Какво открихте, ти и приятелите ти, в пустинята? Или по-скоро...

 Лекарят размахва ръце във въздуха, игриво заличавайки потока на мисълта си. Жестът е толкова не на място, че изглежда грубо и непочтително.

– Нека забравим за миг колегите ти музиканти, групата, „Дейнс“.

Студеният оценяващ поглед му подсказва, че той вече го е направил. Филип отново вижда отпечатъци от копита, дълга точеща се следа.

Чува и звук, противен и натрапчив, създаващ собствена следа, виещ се по хоризонта на паметта му. Опитва се да се пребори с него с помощта на своята песен. Неговата и на „Дейнс“. Песента, която му бе правила компания, докато бе спал.

Но гласът на лекаря я заглушава отново.

– Въпросът е не какво сте открили... а какво е открило вас?