Единствена моя любов

Петата книга от поредицата „Станисласки“ на бестселъровата авторка Нора Робъртс поднася нова порция романтика, страст и поредица (не)спазени обещания! Романът „Единствена моя любов“ (ИК „Сиела“) проследява историята на 24-годишната Федерика Кимбъл и приятеля й от детството Никълъс Лебек, които се срещат за първи път от години. Колко са се променили? Какво ще им поднесе тази съдбовна среща? Има ли цена любовта?

Безутешната романтичка Нора Робъртс за пореден път ще зарадва своите фенове у нас с нова книга на български – романа „Единствена моя любов“, който е предпоследната книга от сагата „Станисласки“. След като ни запозна с хладнокръвната Наташа и талантливия Спенс в „Наташа“, с израсналата в разкош и великолепие Сидни Хейуърд и провокативния Михаил Станисласки в „Нежно откритие“, а след тях и с морския вълк Закари Мълдун и дългокраката красавица Рейчъл Станисласки от „Съдружник по неволя“, и с авторката на сапунени опери Бес Макний, която опитният полицай Алекс Станисласки закопча погрешка на страниците на „Дръзко ченге“, дойде време Нора Робъртс да престави на българската публика още двама герои, свързани с фамилия Станисласки.

Федерика Кимбъл е млада, красива и разумна жена, която знае какво иска от живота. В дневния й ред фигурират три основни цели: да си намери идеалната квартира, да преуспее на професионалното поприще, което сама си е избрала, и да спечели мъжа, когото желае. Тя е чакала цял живот мига, в който ще порасне и ще подреди приоритетите си според тези три опорни точки и сега този момент настъпва. Поела по пътя на успеха, къдрокосата Фреди пристига в Ню Йорк, където се среща с добре познати лица като Зак Мълдун. Именно брат му – зеленоокият Никълъс Лебек, е момчето, за което Фреди мечтае от дете. Ник вече е загърбил бунтарската си младост, прекарана в компанията на улични банди и редица проблеми. Сега той е обещаващ млад композитор, на когото нещичко не му достига, за да създаде своя шедьовър. Дали това не е професионалният опит на умел либретист, какъвто е Федерика Кимбъл?

Докато творят заедно, въвлечени в ураган от емоции и страст, героите на Нора Робъртс ще се изправят пред ред изпитания, за които не са си и помисляли! Шеметна буря от чувства, които не могат да бъдат обуздани, ще се завихри между Фреди и Ник, докато той се влюбва безвъзвратно в нея така, както тя е влюбена от години в него. Очакването е към края си... но всичко това е само началото.

Преводът от английски език е на Галина Лозанова. Корицата на „Единствена моя любов“, както и на останалите книги от поредицата „Станисласки“, е дело на художника Дамян Дамянов.

Тя беше жена, която имаше своя цел в живота. Неслучайно се премести от Западна Вирджиния в Ню Йорк. Предварително бе набелязала и обмислила как да постигне три основни цели: да си намери идеалната квартира, да преуспее на професионалното поприще, което сама си бе избрала, и да спечели мъжа, когото желаеше.

По възможност в този ред, но не задължително. Фредерика Кимбъл беше разумна и готова на компромиси – или поне се ласкаеше от мисълта, че е такава.

Беше ранна пролет. Тя вървеше в полуздрача по една от улиците на Ийст Сайд и си мислеше за дома. В нейните представи най-прекрасното място на света беше къщата в Шепърдстаун, Западна Вирджиния, където живееха нейните родители, брат ѝ и сестра ѝ. Просторна, весела къща, изпълнена с музика и гласове.

Никога нямаше да я напусне, ако не беше сигурна, че и тук ще я посрещнат с разтворени обятия. Наистина, често бе идвала в Ню Йорк – с този град я свързваха много неща, но вече усещаше колко ѝ липсва нейната стая на втория етаж на голямата каменна къща, музиката на баща ѝ, смехът на майка ѝ.

Ала Фреди вече не бе дете. Беше на двайсет и четири години – достатъчно голяма, за да потърси своя път в живота.

Не биваше да забравя, че и тук си беше у дома. Нали беше прекарала първите години на живота си в Манхатън. А след това често бе идвала на гости – но винаги със семейството си, призна с въздишка тя.

Е, този път ще се справя сама, опита се да се успокои Фреди и решително изправи рамене. Имаше да свърши няколко важни неща. На първо място да убеди Никълъс Лебек, че има нужда от партньор, с когото да работи заедно.

През последните няколко години той бе постигнал големи успехи като композитор, но щеше да спечели още повече, ако тя напише стиховете към неговата музика. Достатъчно бе да затвори очи, за да си представи имената „Лебек-Кимбъл“, изписани едно до друго на бляскавата магистрала на успеха. Остави въображението да се развихри и в съзнанието ѝ като пълноводна река потече музиката, която щяха да създадат заедно.

Само оставаше да убеди Ник да погледне нещата с нейните очи. Ако се наложи, бе готова да използва като аргумент честта на семейството. В края на краищата нали бяха почти братовчеди.

Силно казано „братовчеди“, помисли тя и в очите ѝ просветна усмивка. Това бе нейната последна и най-важна цел в живота: Ник трябваше да се влюби в нея също толкова отчаяно и дълбоко, както тя го обичаше. При това отдавна.

Беше го чакала цели десет години, а според Фреди това бе достатъчно дълъг срок.

Вдигна яката на яркосиния си блейзър и си каза, че е крайно време Ник да се изправи лице в лице със съдбата си.

Ала когато застана пред вратата на бар „Спускай платната“, изведнъж цялата ѝ самоувереност се изпари. Популярният в квартала бар беше собственост на брата на Ник, Зак Малдун. Формално погледнато те не бяха истински братя, но в семейството на Фреди повече се държеше на чувствата, отколкото на родствените названия. Откакто Зак се бе оженил за сестрата на Наташа – мащехата на Фреди, семействата Станисласки – Малдун – Кимбъл – Лебек се свързаха в сложна, но здрава верига.

Фреди от малка мечтаеше да прибави към нея още едно звено – звено, в което бяха обвързани тя и Ник.

Пое си дълбоко дъх, още веднъж подръпна сакото си и приглади с ръце червеникаво-златистите къдрици, които все не успяваше да прибере в спретната прическа. За кой ли път съжали, че не притежаваше поне частица от екзотичната красота на Станисласки. Престраши се и натисна дръжката на входната врата.

Непременно щеше да се постарае да постигне целта си, пък да става каквото ще.

Въздухът в „Спускай платната“ беше пропит със сладникава миризма на бира и силния аромат на подправките за сос „маринара“. Сигурно Рио, старият готвач на Зак, готвеше спагети. Гласът от музикалния автомат предупреждаваше приятелите си да се пазят от непостоянното сърце на вятърничавата Сю.

Всичко си беше постарому: уютните ламперии на стените, морските мотиви по бронзовите звънци, навигационните прибори, дългият, издраскан бар, светещите от чистота чаши. Само дето нямаше и следа от Ник. Фреди се усмихна, приближи се до бара и се настани на първия стол.

– Ще ме почерпиш ли едно питие, моряче?

Зак, който съставяше менюто за вечерта, вдигна разсеян поглед от тетрадката. Учтивата му усмивка мигом се разтегна и лицето му изгря радостно.

– Фреди, здрасти! Очаквахме те едва в края на седмицата.

– Обичам изненадите.

– И аз – особено хубавите като тази. – Зак ловко плъзна по плота халба бира и тя спря точно пред клиента, който я бе поръчал. След това се наведе, сграбчи я с огромните си ръце и я разцелува. – Както винаги, прекрасна.

– Ти също.

И това бе самата истина. През последните десет години, откакто го познаваше, той наистина изглеждаше все по-добре, също както доброто уиски ставаше все по-добро с годините. Тъмната му коса бе все така гъста и чуплива, дълбоко разположените очи излъчваха добре познатия ѝ магнетичен блясък. Лицето му също е прекрасно, помисли тя и въздъхна доволно. Загоряло, гладко, с няколко бръчки покрай устата и очите, които издаваха склонността на Зак да се смее често и само подсилваха чара му.

През целия си живот Фреди не можеше да се начуди как така винаги бе заобиколена от поразително красиви хора.

– Как е Рейчъл?

– Госпожа съдията се чувства великолепно, както винаги.

Устните на Фреди трепнаха в усмивка. Въпреки че шеговито използва титлата, с която се обръщаха към Рейчъл само в съда, в думите му прозвуча много обич. Жената на Зак – нейната леля – беше съдия по наказателни дела.

– Всички страшно са гордеем с нея. Видя ли играчката съдийско чукче, което мама ѝ изпрати? Онова, което издава звук на счупено стъкло.

– Дали съм го виждал! – Зак се усмихна ехидно. – Редовно ме удря с него по главата. На иска да забравям, че съм женен за съдия. – Очите му просветнаха насмешливо. – Освен това изглежда страхотно в черната тога.

– Сигурно. А как са децата?

– Поразяващата тройка? И те са добре. Искаш ли нещо газирано?

Като се забавляваше искрено, Фреди наклони глава настрани.

– Защо? Да не искаш да ти покажа личната си карта, Зак? Сигурно си забравил, че вече съм на двайсет и четири.

Той замислено потърка брадичката си и изпитателно я погледна. Крехката фигурка и белоснежната кожа като на порцеланова кукличка наистина бяха подвеждащи. Ако не знаеше годините ѝ също толкова добре, колкото годините на собствените си деца, като нищо щеше да ѝ поиска документ за самоличност.

– Просто не мога да свикна. Малката Фреди вече е голяма.

– И след като се убеди, че е така – каза тя и кръстоса крак върху крак, – защо не ми налееш чаша бяло вино?

– Веднага. – Зак протегна ръка зад гърба си и без да се обръща безпогрешно извали подходяща чаша. – Как са вашите?

– Всички са добре и ти изпращат поздрави. – Вдигна чашата с виното, която ѝ подаде Зак. – За семейството.

В отговор той надигна тумбеста бутилка с минерална вода.

– Е, какви са плановете ти, скъпа?

– Ами, имам предвид някои неща. – Та се усмихна и отпи от виното. Интересно, как ли щеше да реагира Зак, ако му признае, че е дошла да омае по-малкия му брат. – На първо време трябва да си намеря жилище.

– Знаеш, че у нас винаги си добре дошла.

– Да, знам. Както и че мога да отседна при баба и дядо, при Майкъл и Сидни или при Алекс и Бес. – Отново се усмихна. Толкова бе хубаво да си заобиколен от хора, които те обичат. – Но... Всъщност предпочитам да съм самостоятелна. – Облегна се на бара. – Крайно време е за малко приключения. – Той понечи да възрази, но Фреди се засмя и завъртя глава. – Нали няма да ми четеш конско, чичо Зак? Малко е смешно за човек, който навремето е избягал от къщи, за да стане моряк.

Ето че го хванах на тясно, доволно помисли тя. За пръв път излязъл в открито море, когато е бил доста под двайсет и четири.

– Добре, няма да има конско. Но не обещавам, че няма да те държа под око.

– Знаех си, че мога да разчитам на теб – обяви Фреди и няколко пъти се олюля на стола, преди да попита – както се надяваше – напълно естествено и спокойно: – А как е Ник? Очаквах да го видя тук.

– Мотае се наоколо. Сигурно е в кухнята и нагъва от спагетите на Рио.

Тя подуши въздуха.

– М-м-м, мирише вкусно. Ще мина да му се обадя.

– Заминавай. И го предупреди, че очаквам да си плати вечерята, като посвири малко.

– Непременно ще му предам.

Фреди взе чашата с виното, като едва се сдържа да не си оправи косата или сакото. Никак не бе очарована от външността си. В най-добрия случай можеше да мине за „сладка“ при този нисък ръст и крехка фигура. Отдавна бе престанала да се надява, че един ден ще разцъфне и ще се превърне в съблазнителна пищна красавица.

Към нежната фигурка трябваше да се прибави буйна грива от ситно къдрава червеникаво-руса коса, чипо носле със съзвездие от лунички, раздалечени сиви очи и трапчинки на бузите. Когато беше малка, мечтаеше да изглежда като примерна и изтънчена госпожица. Или напротив – дива, непокорна и лукава. За щастие, колкото по-голяма ставаше, толкова повече се харесваше такава, каквато бе.

Но и сега искрено се обиждаше, когато я възприемаха като кукла в естествен ръст или като ренесансова статуетка.

Напомни си, че ако иска Ник да я възприема като жена, първо самата тя трябваше да свикне да се отнася сериозно към себе си.

С тази мисъл Фреди отвори вратата към кухнята. Сърцето ѝ веднага се качи в гърлото.

Очакваше го. Винаги ставаше така, когато го види – от първия до последния път. Всичко, което искаше в този живот, всичко, за което копнееше, седеше на кухненската маса над чиния фетучини с морски деликатеси.

Никълъс Лебек, лошото момче, което навремето леля ѝ Рейчъл бе защитавала със страст и всеотдайност в съдебната зала. Непокорният младеж, когото семейството ѝ бе отвоювало от уличните банди с много любов, грижи и постоянство.

Сега той беше зрял мъж, но все още притежаваше нещо от бунтарския дух на дивата си младост. Личи му по очите – помисли тя и сърцето ѝ се разтуптя. Тези прекрасни, буреносни зелени очи. Дългата му коса бе прибрана в тъмноруса опашка. Имаше уста на поет, брадичка на боксьор и ръце на музикант.

Фреди беше прекарала не една нощ в мечти за тези ръце с дълги пръсти и широки длани. Откъсна поглед от прекрасното лице с едва загатнати скули и леко крив нос – счупен преди години, когато той безуспешно се бе опитал да спаси изпратената от нея топка, докато играеха бейзбол – и с удоволствие продължи нататък.