За краткото си съществуване от 2013 г. насам супергрупа „Фондацията“ превърна черно-белите ни спомени в цветни и върна живота на някои от най-обичаните български песни.

Кирил Маричков, Иван Лечев, Дони, Славчо Николов и Венко Поромански обиколиха заедно България и света, зарадваха феновете си на четири континента и само месец преди появата на тази книга се завърнаха от турне в Австралия и Нова Зеландия. Няколко поколения музиканти обединиха своята енергия и талант, за да съхранят стойностната българска музика.

Книгата „Фондацията“ разказва за тяхното пътуване във времето, музиката и по света. Тя е плод на над 50 часа разговори с Кирил Маричков, Иван Лечев, Дони, Славчо Николов и Венко Поромански, които говорят пред журналиста Лилия ИлиЕва за историята както на самата група „Фондацията“, така и на „Щурците“, „ФСБ“, „Б.Т.Р.“, дуета Дони и Момчил и „Те“. Това са музиканти, получавали „Грами“, канени да подгряват Rolling Stones и да записват на Abbey Road, музиканти, пробили в MTV и наредили се в класации на световни списания до U2 и Oasis.

Петимата сами разказват историята на песни като „20-и век“, „Червило“, „Няма връщане назад“, „Вълшебен цвят“, „Дива роза“, „Да погледна в теб“, „Уморени крила“, „Две следи“, „Пак ще се прегърнем“, „Този филм“, „Вкусът на времето“, „След 10 години“, „Страхотен ден“ и „Клетва“.

Това са парчетата от първия албум на „Фондацията“, който придружава тази книга. В него групата свири заедно със Симфоничния оркестър на БНР с диригент Григор Паликаров.

                                                                      НОВИ ЗЕМИ.
„ФОНДАЦИЯТА“ В АВСТРАЛИЯ И НОВА ЗЕЛАНДИЯ

От 10 до 29 февруари 2016 г. Кирил Маричков, Иван Лечев, Дони, Славчо Николов и Венко Поромански изнесоха пет концерта в Ав­стралия и Нова Зеландия. „Фондацията“ е първата българска музикал- на банда, която стъпи на тъй наречената Южна земя и достигна най- отдалечената точка от Европа - град Окланд. След много концерти в България и на Стария континент и след две турнета в САЩ, на третата година от съществуването на супергрупата петимата джентълмени за­радваха българите в Сидни, Бризбейн, Мелбърн и Аделаида в Австра­лия и в Окланд в Нова Зеландия. За по-малко от три седмици те пропъ­туваха 41 000 км и публиката им се оказа една четвърт от нашите съна­родници, живеещи на южния континент. И докато подготвяха албума, който е част от тази книга, петимата джентълмени от супергрупата се изправиха смело пред идеята за околосветско турне. Най-интересното тепърва им предстои.

А какво им се случи в Австралия и Нова Зеландия? Ето какво раз­казаха Кирил Маричков, Иван Лечев, Славчо Николов и Венко Поро- мански веднага след завръщането им на българска земя.

Публиката нараства лавинообразно. Хляб и сол, хляб и мед. Песни с шапка пред Операта в Сидни. Българите - пионери в Австралия. Коалата Кевин и други любопитни срещи. Вина-връстници. Околосветско турне и близки планове.

Срещаме се на 1 март. Петимата джентълмени са кацнали пре­ди по-малко от 24 часа и изглеждат изненадващо свежи. Пристигат в студиото на Дони в настроение. По нищо не им личи, че са пътували, заедно с престоите по летища, в продължение на 37 часа. Единствено вдъхновителят на идеята за „Фондацията“ Дони не успява да се включи в разговора, защото е настинал сериозно по време на турнето.

-   Събират ни се 24 часа полет на връщане - казва Иван Лечев. - Говоря само за летенето.

-   25 часа и половина - поправя го Кирил Маричков - и то без пре­стоя по летищата.

-  Да - съгласява се Иван. - Мисля, че толкова не сме летели в жи­вота си.

Кирил Маричков: Дони сметна, че сме изминали 40 800 километра на отиване и на връщане, което се оказва с близо 800 км повече от оби­колката на земното кълбо. Освен това сме достигнали най-далечната точка от България - Нова Зеландия.

-   Най-далечната точка е столицата на Нова Зеландия Уелингтън - уточнява Славчо. - Ето тук съм си записал - Уелингтън се намира на 17 649 км от София. Там всъщност е най-далечното летище от София.

Какво правите по време на тези дълги полети?

Славчо: Тези от нас, които седяха един до друг, си говореха. В ня­кои от полетите бяхме разделени, гледахме филми, четяхме книги. Иван изчете Агата Кристи.

Иван Лечев: И гледах всички серии на сериала Under Games.

Славчо: Аз пък препрочетох „Отнесени от вихъра“.

Кирил Маричков: Аз играх судоку.

Иван Лечев: Дони четеше Достоевски.

Кой ви посрещна, когато пристигнахте в Австралия?

Славчо: В Мелбърн ни посрещна нашият световен шампион по вдигане на тежести Благой Благоев.

Иван Лечев: Той ни покани и в дома си. Гостувахме не само на него, но и на други българи.

Венко: И беше интересно, че те следят български телевизии и ра- диа по интернет, слушат, информират се постоянно... Не са така откъ­снати, както преди. Хора, които дълго са живели навън и не са се при­бирали, говорят български без акцент.

Иван Лечев: А има и такива, които се прибират всяка година. Но има и българи, например в Окланд един българин ми сподели, че не се е прибирал повече от 10 години.

В Окланд, между другото, ни посрещна и изпрати - Диляна Геор­гиева - художествената гимнастичка от „златните момичета“.

Кирил Маричков: А на последния ни бис пак в Окланд се появиха две момиченца, много сладки, облеченки такива с български народни носийки. Излязоха на сцената, едната носеше питка, другата - мед.

Слави: И всъщност, в Аделаида ни посрещнаха с питка със сол, а в Окланд ни изпратиха с питка с мед.

Кирил Маричков: Там срещнахме българи, чиито прадеди са при­стигнали през 1920 г., купили са земи и сега са прочути градинари, гле­дат зеленчуци. Станали са доста заможни, построили са дом със зала, където ни беше концертът, построили са църква. И досега продължа­ват да произвеждат зеленчуци - много качествени. Те се грижеха много добре за нас. Техните внуци почти не знаят български, но знаят, че са от

България. Навсякъде ни посрещаха изключително сърдечни, любезни и прекрасни хора, които идваха и на концертите ни. Беше много тро­гателно...

С какво ви изненадаха Австралия и Нова Зеландия?

Кирил Маричков: Там го няма този стрес, който е в Америка и Европа, пък и у нас, липсва усещането за това неистово състезание нас кой ще има най-новата кола, кой ще облечен с най-новото.

Иван Лечев: Хората са много easy, невероятно спокойни. Живеят невероятно спокойно.

Кирил Маричков: Можеш да се разхождаш нощем без страх, да пуснеш детето си да се движи само. Обикновено у нас, когато някой попита дали някаква работа ще се свърши, друг много надълго и наши­роко му обяснява как няма да стане. А там ти казват, че ще стане. И ра­ботата се свършва. Всичко работи. Всичко се върши без никакъв стрес.

Иван: И е невероятно чисто.

Кирил Маричков: Нова Зеландия се оказа един голям зелен парк. И то не само защото природата и е зелена, а и е подредена. Навсякъде виждаш големи, красиви дървета включително палми, които изглеждат като нарочно засадени точно там, а всъщност не е така. Това си е есте­ствената природа.

Венко: Имахме голям късмет с метеорологичните условия. На­всякъде, където и да пристигнехме, ни казваха: „Знаете ли, миналата седмица тук беше 40 градуса“, а за нас времето беше идеално и за раз­ходки, и за пътувания и посещения на ресторанти на открито, за зоо­паркове.

Иван: Веднага си накупихме шапки, защото ни предупредиха за озоновата дупка и че трябва да внимаваме със слънцето.

Кирил Маричков: Мажехме си лицата със слънцезащитни про­дукти, когато излизахме за дълго навън.

И с тези шапки изкарахте пари, пеейки пред операта в Сидни?

(Смеят се)

Славчо: Изкарахме по 20 цента.

Иван: Даде ни ги тур мениджърът ни Орлин. Снимахме едно клип- че, в което сме седнали пред операта с шапка пред всеки от нас и всеки изпя началото на свое парче. Направихме го за вица.

Оказа се, че шеф на фирмата, която охранява прословутата опера, е българин. А фирмата се казва „Банско секюрити“. Страхотни хора. Много свястно момче.

Говорихме си, че Сидни е дълъг 100 км, колкото разстоянието от София до Пазарджик и е широк 60-70 км. Оказа се огромен с фиорди, със заливчета...

Кирил Маричков: С много яхти, с прекрасни къщички с градини и с палми...

Иван Лечев: Заприлича ми на Норвегия само че там планините са много стръмни, докато тук е полегато и зелено, зелено...

Кирил Маричков: Голямата разлика е в зеленината, палмите и климата.

Венко сподели във фейсбук профила си: „Сидни - хубав град,

купих си вода за 6 долара.“

Венко: Да, 6 долара беше. Купих я от един индиец. Оказа се, че имало и по-евтина.

Славчо (хитро): Венко понеже свири във „Фондацията“, може да си позволи вода за 6 долара.

Венко: Да пиеш вода за 6 долара, някак си дава самочувствие...

А има ли разлика между българската публика там и българската

публика у нас или в Щатите и в Европа?

Иван Лечев: Разлика в ентусиазма няма.

Кирил Маричков: Навсякъде има много ентусиазъм.

Иван Лечев: Хората бяха невероятно сърдечни.

Славчо: По статистика една четвърт от българите, живеещи в Австралия и Нова Зеландия, посетиха нашите концерти. Залите бяха пълни навсякъде.

Иван Лечев: Даже в Окланд се наложи да наемат по-голяма зала, защото тази, която бяха наели, беше се продала много бързо.

Кирил Маричков: Даже в някои градове дойдоха и повече от по­ловината живеещи там. Не знам защо си мислихме, че в Нова Зеландия българите са малко, а те са оказаха повече от местата в залата.

Иван Лечев: За това турне имаме повече от 20 биса, по 4-5 - на концерт.

Славчо: Ние сме щедри на бисове, ако има аплаузи.

Имаше ли инфарктни моменти?

Славчо: За съжаление, наред с хубавите неща, почти всички се по- разболяхме.

Кирил Маричков: От климатиците.

Славчо: Дони заради това в момента не е тук, но двамата с Кирчо, макар и болни, пяха блестящо.

Кирил Маричков: Славчо се разболя малко, аз - повече, Дони - най-много. Иван и Венко - слава богу, не. Важното е, че пяхме и сви­рихме хубаво, както трябва.

Иван Лечев: Не им личеше, че са болни. Дони обеща, че ще напише книга „Как да се пее, без да се диша“. Неговите партии са най-високи.

Кирил Маричков: Чак му се чудех как изпя тези височини.

Иван Лечев: Даже си мисля, че за следващото турне и Венко тряб­ва да пропее.

Славчо: Венко го пазим като скрит коз.

Кирил Маричков: Той пее. Това може да се види на клипчето ни с шапките пред Операта в Сидни. Това клипче може да се гледа в страни­цата на „Фондацията“ във фейсбук.

Венко: Да, моят старт като певец се оказа изключително успешен с този клип, който снимахме пред операта.

Славчо: Венко спечели и повече пари от нас, от нашия тур ме­ниджър - няколко цента повече.

Кой концерт ви остана най-много на сърце?

Кирил Маричков: Всичките бяха много хубави.

Слави: Не можем да ги отделим. Толкова добре минаха всички, с такъв ентусиазъм.

Кирил Маричков: Може би последните два - в Сидни и Окланд, си ги спомням, защото бяха последни и те като че ли бяха и най- многолюдните.

Иван Лечев: Голям фурор беше..

Кирил Маричков: Но пък в никакъв случай не можем да кажем, че другите не са били толкова впечатляващи.

Раздавахте ли автографи след това?

Иван Лечев: Много.

Славчо: След всеки концерт оставахме по един час, за да обърнем внимание на всички, които желаеха.

Откъс от интервю с Кирил Маричков за книгата „Фондацията” на Лилия ИлиЕва

Съжаляваш ли за избора ви да не подгрявате Rolling Stones?

– Ама наистина ние щяхме да бъдем подгряваща група на Rolling Stones. Но не беше наш избор това да не стане. Eто как се случи: Мими Иванова ни уреди едно турне в Полша. Тогава беше женена за един поляк от една група „Но То Цо“, много симпатичен. Направихме съвместно турне. Условието беше да пеем няколко песни с нея. Направихме някои от песните на  „АББА“. Хубаво беше турнето. Накрая имахме два последователни концерта във Варшава. Мениджърът на турнето се казваше Адам. Май всеки втори поляк се казва така. Та пристига Адам в нашата гримьорна и казва: „Момчета, днес трябва да свирите страхотно, защото мениджърът на Rolling Stones е тук в залата. Търсят подгряваща група за световното им турне“. Нашата програма така или иначе имаше огромен успех, защото там си пеехме и на английски. Това беше през 1974 г. Веднага решихме: „Правим Satisfaction, Honk Tonk Women, Sympathy For The Devil, It's Over Now и Jumpin' Jack Flash! Пет парчета. Изпяхме ги страхотно. Публиката скочи на крака. Прибираме се в гримьорната запъхтени, изпотени. Двамата – мениджърът на Stones и Адам – пристигат ухилени до уши и мениджърът вика: „Вие сте! Край! Няма да търся други. Оттук ви правим визи и заминавате!“. Да не се върнем в България въобще, разбираш ли? Аз имах дете на една година. Пеци – също. Мислихме цяла нощ. Даже не го казахме на другите двама. Накрая решихме, че ще поискаме от мениджъра на Stones и от Адам едно писмо до Импресарска агенция, че ни ангажират за турне, да пишат хонорар, всичко. Не посмяхме да избягаме, да станем невъзвращенци, да не можем да си видим децата и близките ни да са подложени на репресии.

И пак да питам – съжаляваш ли? Това може би е била възможност за друга, различна кариера.

– Съжалявам за възможността, но не съжалявам, че постъпих така. И какво стана? Казахме им да ни напишат писмо и че ние сме известна група в България. „Абе ние ще ви напишем писмо, но няма да ви пуснат“ – ни отговориха те. Написаха писмото, но оклюмаха. Донесохме го тук. Едно ченге в Импресарска дирекция, няма да му споменавам името, че е още жив и здрав, мисля,  се развика: „Какво ще ходите да свирите на онея?!! Абсурд!“. И край! Нищо и никакви връзки не помогнаха. На всичкото отгоре мениджърът беше написал един хонорар, който за онова време беше грандиозен – 1000 долара на концерт на групата, тоест по 250 – на човек. Това е точно толкова, колкото сега да искаш 10 000 долара. И за група като нас, които тук получавахме 35 лв., представи си какво бяха 250 долара. Тогава доларът вървеше по 3 лева, значи 750 лв. А масовата месечна заплата тогава беше 100 лв. И не ни пуснаха.

Имали сте и друга интересна възможност с „Щурците“ – да записвате на Abbey Road?

– Направихме записи на немски в Източна Германия на наши песни като „На прага“, „Дай ми нежност“ и други. Станаха много добре и доста ги пускаха по радиото в ГДР. Дори „Дай ми нежност“ достигна до първо място в тяхната класация. Сега като ги слушам ми звучат много смешно на този език. Та немският продуцент на тези записи ни уреди да записваме в Abbey Road, като щеше да плати абсолютно всичко. Адски скъпо е да записваш в студио, камо ли на Abbey Road. Най-великолепните продукции се записват там – музиката на „Междузвездни войни“, „Властелинът на пръстените“. А ако знаеш какво става на пешеходната пътека пред студиото! Не можеш да се вредиш да се снимаш на нея. Това е същата „зебра“ от прочутата снимка на едноименния албум на The Beatles. Непрекъснато има хора, дето чакат, за да минат и да позират за снимка. И движението непрекъснато спира. Ама шофьорите знаят, че там всички се снимат. И не се сърдят. Последния път, като бяхме с жена ми, сме чакали половин час, за да си направим една снимка и ние.

Обратно към историята – пак стигнахме до същото ченге, при което ходихме и за Rolling Stones. Пак с документ да искаме да ни пуснат. А той гледа документа и вика: „Няма хонорар“. Ама какъв хонорар? В студио се плаща, за да правиш записи там. И отново не ни пуснаха.

Славчо сподели, че имаш специално отношение към Англия?

– Има нещо на тоя остров. Познавам англичаните добре. Много допотопно звучи вече мнението, че англичаните са студени и Лондон е мъглив град. Всъщност те са много артистични хора с чувство за хумор. Например вози ни един шофьор на такси с жена ми в Лондон. Седим на задната седалка. И жена ми казва на една наша приятелка „Я виж какво пише за зодията ми днес“. И чете някакви неща, към което шофьорът, който слуша разговора, добавя: „И ще ви вози симпатичен шофьор на такси“. Или един път бяхме на гости на родителите на мъжа на същата ни приятелка, който е от Оксфорд. Много симпатични хора, а с нас имаше и една българка, която преподаваше български на англичани. Посрещат ни въпросните родители в Оксфорд. Приготвили много вкусна храна – едно чудно месо и чийзкейк. Там много е прието мъжете да режат месото. И той реже месото, дава на всички. По-късно ни сервира и десерта, по едно парче. Много вкусно! Но голяма част от десерта остава. Аз много си мислех да поискам още едно парченце, но не ми е удобно да кажа. А англичанинът пита: „Някой да иска още?“. Ние мълчим скромно. В този момент тази Елга – българката казва, смеейки се: „Ама! С нас българите не може така! Сега да ти кажа какво се прави – трябва да ни поканиш поне три пъти, ние да кажем поне два пъти „Не!“. Не може от първия път да се съгласим“. И човекът каза: „Така ли? Добре“. Извади тортата и много бързо едно след друго ни предложи три пъти. Много са забавни.

Завел си „Б.Т.Р.“ в много интересно заведение в Лондон?

– Sticky Fingers. Знаеш ли го, има един известен албум на Rolling Stones с това име, от времето, когато на баса свиреше Бил Уайман. Той беше най-старият в групата. Роден е през 1938 г., но се държи и хубаво свири на бас. Та той има един ресторант Sticky Fingers. От типа на Hard Rock Cafe, само че е целият само за Rolling Stones – техни китари, снимки. Много хубаво ядене. Пак има бургери, но има и ребърца, тъмна бира. Много е вкусно. Прекрасен, с истински китари на Rolling Stones! Намираше се на „Кенсингтън Хай Стрийт“, като тръгнеш надясно към квартала „Нотинг Хил“, който е много хубав.

В ресторанта си имат един номер. Клиентите често подпитват – абе тука идва ли собственикът. И сервитьорите викат – преди два дни седя точно на вашата маса и яде ребърца. Първия път, като ми го казаха, много се зарадвах. След две години се оказа, че пак е седял на моята маса и ял ребърца. Разбрах, че е лаф. Та заведох и „Б.Т.Р.“ – цялата група в Sticky Fingers. Много бях запален да ги заведа там. Миналата година щях да водя сестра ми, но се оказа, че на неговото място има италиански ресторант. Бил Уайман го е продал. Много ми стана мъчно.

С „Щурците“ се оказвате популярни в Лондон. Даже събирате и английска публика?

– Аааа. Хахаха. Това беше един от последните ни концерти с „Щурците“ в Лондон, през 2004 г. – в зала „Астория“. Тя е култова. Там всички са свирили и Rolling Stones, и Metallica, Deep Purple. Беше разрушена през 2009 г. и сега строят нещо грандиозно. Но преди това имаше две зали – една – за 500 човека, а другата – за 2500. Ние напълнихме голямата, главно с българи, но имаше и англичани. И какво се оказва? Правим саундчек. След 4 часа предстои концертът. Тръгваме към хотела да си починем. И гледам отвън една опашка за билети. Казват ми – почти са свършили, а са се наредили още доста хора. На опашката виждам англичани, черни. Установявам, че на афиша отвън са ни обявили като The Crickets[1]. И изведнъж ми хрумна – дали тия хора не си мислят за групата на Бъди Холи? Той загина при самолетна катастрофа преди много години, но групата продължи да записва и имат няколко албума след него. Над 70-годишни са и са правили доста успешни концерти. Те са повече към стария рокендрол тип Бъди Холи.

И така – започваме концерта. Гледам голяма част от публиката вее български знамена, но има и една групичка – примерно 200-300 човека – в един сектор гледат малко учудено. Обаче си пролича, че им харесаха песните. Започнаха и да се веселят. То и с усилвателя на Пеци имаше едно премеждие. Решихме да не си взима Маршала[2] оттук, защото там Маршали под път и над път. Има ги във всеки музикален магазин. Освен това трябва да се спестят някакви пари, а не да се мъкне по самолети. Донесоха ни един нов хубав, прекрасен от магазин в съседство. Включиха го, но по време на концерта Маршалът – кръц и го няма. Правиха нещо по него, но не се получи. И решиха да отидат до магазина да вземат друг. Той е от две части – колона и усилвател. И в 10-те минути, докато го взимаха, Валди запя и засвири на пианото Let It Be. И ние се включихме. Тогава групата англичани се оживи още повече. Валди след това засвири и Get Back. И него изсвирихме. И онези абсолютно станаха наши. The Beatles спасиха нещата. Накрая и българи, и англичани бяха страшно щастливи. Като дойдоха да си искат автографи, един от тях се приближи, към тридесет и няколко годишен с десетгодишно момиченце. И вика на английски: „Не съм бил на такъв концерт отдавна. Чудехме се отначало каква е тая група. Мислехме, че е друга, но сега съм много доволен!“.

С Брус Дикинсън от Iron Maiden сте имали идеи за общ проект?

– Да. Много интересно се случи. Бяхме в Лондон със съпругата ми при наши много близки приятели. Тези, за които вече споменах, жената работеше в английското посолство, станахме близки, тя се ожени за един англичанин, когото също познаваме и сме големи приятели с тяхното семейство. И един път тя казва: „Ще те запозная с моя братовчед Дай Дейвис, който е мениджър на едно от най-големите звукозаписни студиа в Лондон – Bush Shepherd's House“. Направи ми среща с него. Беше през 1998 г. През 1997 г. бях издал първия си самостоятелен албум „Зодия Щурец“. Срещаме се с въпросния мениджър в кабинета му, подарявам му албума. Виждам, там седи едно момче със сини очи. Познато ми се струва. Тръгвам да сядам, а мениджърът ме представя: „А, Брус, да ти кажа – това е твой колега музикант от България“. И аз го питам: „Ама вие сте Брус Дикинсън? От Iron Maiden?”. Той казва: „Не само това. На всичкото отгоре моята група е сега в България без мен“. Те тогава бяха в България в същия момент и то с друг певец. И после той пак се върна при тях. Даде ми снимка с автограф тогава. После я подарих на Васил Върбанов, който беше водещ в радио „Тангра“ и е луд по Брус Дикинсън. А с Брус си говорим в офиса на мениджъра и той ми вика: „Абе аз познавам един българин, един Джорджи. Той ме е учил на фехтовка. Добър е“. Сетих се за Жорж Ганчев, защото той се е хвалил, че е давал уроци на Брус Дикинсън и това се оказа вярно. А Брус ме пита: „Вярно ли е, че се е кандидатирал за президент?“. Казвам: „Не само, че е вярно, но и спечели доста гласове“. „Абе вие луди ли сте?“ – се удари в главата. –После пак се виждахме с него, разменяхме картички за Нова година. Щяхме ужким да правим нещо но не стана. От друга страна, мениджърът чул целия ми диск и много го хареса. И още докато бях в Лондон, се обади на нашата приятелка, пита там ли съм и казва: „Кирил, ама много хубави песни! Много! Ние може да направим тук английски текстове. Кой ги пее?“. Викам: „Аз ги пея“. И той каза: „О, ама ние сме стари хора бе, Кирил“. Каза ние, не ти, но... После каза, че по гласа ми не личало, че... тогава бях на петдесет и... Аз и на двадесет не бях много по-различен отколкото съм сега. Само дето имах коса и не взимах хапче за кръвно.

[1]„Щурците“ на английски – Бел. ред.

[2]Marshall – марка английски усилватели – Бел. авт.

Откъс от интервю с Иван Лечев от книгата „Фондацията” на Лилия ИлиЕва
 

А с „ФСБ“ сте получили „Грами“. Разкажи как стана това и за работата ви с Хосе Фелисиано.

– Беше до голяма степен случайно. Оказа се, че когато спечелихме „Мелодия на годината“ с парчето „Обичам те дотук“ (1986 г.), в България беше австрийската група „Опус“, която пее Life is Life. И техният мениджър Хелмут Шер случайно гледал „Мелодия на годината“ и попитал кои сме. Така ни покани на среща. Видяхме се в една кръчма на словашко-австрийската граница. Той прояви голям интерес. Каза: „Бих работил с вас“. Предложи ни страховити неща. Беше мениджър и на Курт Хауенщайн от Supermax, след година стана мениджър на Хосе Фелисиано. И така работихме с Фелисиано. Живяхме един месец в Щатите в много голям апартамент в хубав квартал на Ел Ей – Нюпорт Бийч, записвахме с Фелисиано. Всичко беше прекрасно. След което, като стана въпрос за пари, Хелмут изчезна. И се оказа, че не му е съвсем чиста работата.

Как ви пуснаха да пътувате в Щатите по време на социализма?

– Като имаш договор, те няма как да ти откажат. Показахме проектодоговор. Оказа се трудно, но възможно. Така де – разбрахме как действат някои световни мениджъри. И после май Томас Спространов разбра, че парчето, което бяхме записвали – Cielito Lindo, което е нещо като латино, фолк песен, като евъргрийн, е получило „Грами“ за аранжимент. И Хосе Фелисиано, който само си изпя песента, в един момент се оказа сред тези, които са правили аранжимента. Аранжиментът беше само наш. Но нас никой не ни покани на наградите. Отиде само той. В България се разбра много след това. Даже беше много смешно, защото вече като се разчу, инсценираха как слизаме от самолет, уж се връщаме с наградата „Грами“. Но ние си останахме в много добри отношения с Хосе Фелисиано. Даже с „ФСБ“ тази година ставаме на 40 години и имаше идея да го поканим да пее с нас. Проблемът е, че той пее латино поп, а ние правим прогресивен рок. Не се връзват. По-скоро бихме могли да изсвирим някое от неговите парчета, които ние сме правили. Така де, имахме идея да направим това, което се нарича в България „турне“ – концерти в петте основни града – София, Пловдив, Варна, Бургас и Русе.. И да поканим някакъв гост. Даже си говорихме с Румен Бояджиев – много би ни отивало да поканим Джон Андерсън от Yes, който е уникален певец. Обмисляме и турне в големи европейски градове.

При кого са наградите на „ФСБ“? На какъв принцип си ги разделяте?

– Няма принцип. Имаме и някои общи. Ето например „Златен век“ взехме тримата поотделно – за (изключителен принос към българската култура). Аз много се гордея с тази награда и имам чувството, че в нашия случай си е напълно заслужена. Нося си значката, защото много ми харесва. Колкото и човек да е над тия неща... ние не сме печелили кой знае какви награди в живота си освен „Мелодия на годината“ няколко пъти. И наградите на телевизия ММ...

Как се промени статутът на „ФСБ“ след 10 ноември?

– Никак… Ние от самото начало никога не сме били на щат или в концертна дирекция. Ние си бяхме частно предприятие от-до още много преди да дойдат промените

Помниш ли падането на Тодор Живков. Къде беше? Какво правеше?

– Да. Правех секс с руса жена. Беше някаква сутрин, вече се развиделяваше... и точно се бяхме опомнили. И какво сега? Кафенце ли? Пускаме някакъв телевизор. И гледаме бай Тодор с очилцата. Никога няма да му забравя физиономията. Съобщават, че вече няма да е главен секретар. Гледаше като паднал от Марс. Помня, че беше студено.

Какво си спомняш от избухването на демокрацията?

– Ами обикаляхме със „Стари муцуни“ много из България, с чичо Гошо (Георги Минчев), лека му пръст. Толкова готин пич беше! Изключително готин пич. „Старите муцуни“ бяха много готина група, но един по един членовете започнаха да си отиват. Чичо Гошо си отиде от тоя свят, Пеци Гюзелев, уви, също... „Старите муцуни“ съществуваха известно време с Валди. Валди, моя милост, Ивайло Крайчовски и Жоро Марков направихме албум. Но след това Крайчовски се пропи и се наложи да затворим и тази група. Иначе през 1990 г. направихме прекрасно турне – турнето на демокрацията. Ходехме с един бус по площади и по паланки. Свирихме и пяхме къде ли не. Чувствахме се адски окрилени. Някак си всичко изглеждаше много хубаво.

„Преди години с Гошо Минчев бяхме прегърнали Синята идея, която след това се поизтърка“ – казваш в едно интервю...

– Ами аз продължавам да съм си я прегърнал, въпреки че тя... политиката е нещо, в което очевидно няма как да бръкнеш, без да си изцапаш ръцете. Не виждам в България дори един-единствен чист политик.

Носиш интересно кръстче? – забелязвам кръстче от бял седеф на врата на Иван.

– Това е осветен йерусалимски кръст. Беше положен на самия Божи гроб, от мен лично. И Жени има такъв. Донесох и на двама много близки приятели. Така че сега съм хаджи Иван Лечев. Всички във „Фондацията“ сме хаджии. Бяхме заедно в Израел. Имахме концерт в Тел Авив и ходихме до Йерусалим. Като влезеш в Божия храм и тръгнеш наляво, качваш се по едни стълби нагоре. Там има изображение на Исус, на което той изглежда със затворени очи. Да, обаче те поглежда в един момент съвсем определено и очите му са сини. Мен ме погледна съвсем определено със светли очи, сини. Излязох и го казах на другите. Те се изненадаха. Имах и още едно преживяване.

Има една икона на Богородица, на която си слагаш ръката и не ти казват какво ще последва. При някои хора нищо не се случва, но аз усетих нещо като много слаб ток. Говоря за 5-6 волта. Едно леко боцкане. Определено го усетих с цялата си ръка. Казаха ми, че явно имам някакви заложби. Аз не съм дълбоко вярващ християнин, но се отнасям с много дълбок респект към нашата религия. От време на време ходя на църква и паля свещи. Това е. Не спазвам строго всички обреди.

Ти на кого си кръстен?

– На моя палав прадядо, който е бил военен лекар. Завършил е в Париж и там са се запознали с госпожица Елиза – майката на Панчо и Любен Владигерови. Пламнала жарка любов. Били са гаджета. Един ден Панчо Владигеров среща баща ми и му казва (преправя си гласа): „Ти знаеш ли, че ако майка ми и баща ти едно време се бяха оженили, аз щях да съм ти, а ти щеше да си Любен!“.

Лечевата фамилия голяма ли е?

– Не особено. Доколкото знам, този род идва от Търново. Прадядото на баща ми е бил от търновски род. А пък баба ми по баща е била от Калофер. И родът на Кирчо Маричков е от Калофер и само чакам момента, в който ще се окажем роднини. Аз съм страшен фен на сестра му, между другото, и на съпруга ѝ Иван Андонов, който почина, лека му пръст. Тя е голяма работа, много е готина като човек, въобще начинът, по който се отнася към живота много ми харесва. При всичко, което ѝ се случи – да ти се случи такова нещо – да си отиде от този свят мъжът ти, който е голямата ти любов! И въпреки това виждаш как от нея непрекъснато струи някакъв оптимизъм. Ведър, ама много ведър човек.

И ти изглеждаш оптимист?

– Аз съм един безкраен оптимист. Винаги гледам към сегашното и към бъдещето. С миналото си има кой да се занимава – историците. По повод на миналото – в списание Rolling Stone преди време излезе едно страхотно интервю с „ФСБ“, аз даже си го пазя, от Елена Розберг, на която аз съм страшен фен. Точно бяхме издали белия албум „ФСБ -Точка“, последния ни засега. Няколко дни по-късно още съм на крилете на емоцията от този готин албум и това готино интервю и ми се обажда един от топ журналистите в „24 часа“. Правим си среща в тяхната сграда на „Цариградско шосе“. Отивам в кабинета му, който е три пъти по-голям от моето студио. Влизам, казваме си добър ден. Сядам аз и първият му въпрос е: „Вярно ли е, че си бил гадже с Лили Иванова?“.

Ти как реагира?

– Усетих, че ми кипва кръвчицата. Замълчах. Той усети, че нещо не е наред. И му казвам: „Господин ..., наскоро излезе едно списание Rolling Stone. Съветвам ви да го купите и да прочетете интервюто на Елена Розберг с „ФСБ“, за да се научите как се взима интервю от музиканти. Приятен ден!“. Станахи си отидох. И оттогава съм му блокирал телефона. Той не може да ми се обади.

Защо?

– Защото това просто не може да бъде! Ако си поканил Азис или Константин, или Преслава, питай ги за тези работи, но ти... Ти не знаеш кого си поканил бе, джанъм. Или другото е, че той ни слага всичките в един кюп – той е рокаджийче, следователно – Лили Иванова!

Е, Лили Иванова е, все пак!!! Написал си почти цял албум за нея.

– Добре, това ли е най-злободневната новина? Тя, че е голяма, голяма е. Ние нямаме друга звезда, съпоставима с нея. Това е ясно. Такива тъпи клюки принизяват и нея, и мен. Не това е важното. Не е това, което ще остане от нас. Свирил съм с нея много години, допреди десетина години. Не познавам толкова всеотдаен към професията си човек. Не е само до талант. Тя е всеотдайна към това, с което се занимава.

Сменя темата. Пуска „Високо, високо“ на концертно изпълнение със симфоничен оркестър.

– Май сърцето си ми е в тази група. Румен (Бояджиев) пее на тия години по-добре от всякога. Текстът е едно четиристишие, но е зареден с толкова много смисъл, че...

„ФСБ“ ли е най-дългата любов в живота ти?

– Да.

Всички други си ги прекъсвал на десет години?

– Има някакъв цикъл. Даже на осем по-скоро. Чакай да ти покажа снимки на картините на Жени. Тя си ми е много талантлива жена. Виж какви курабийки прави за Коледа (показва снимка във Фейсбук). Ама защо не е качила картини тая жена. Няма нейни картини… Ама скромничи бе, знаеш ли я каква е! Няма нито една картина. Ти гледала ли си „Ритъм енд блус“ в Театър зад канала? Трябва да гледаш втората част, защото е много по-хубава.

Като се запознах с Жени, тя караше едно спортно жълто ауди от 1984 г., много гъзарско, обаче без климатик. В ония години, когато са го произвеждали, не е имало. Жени още я има тази кола, много готина. Много хора искат да я купят. И едно лято – мисля, че първото лято, в което бяхме гаджета, се наложи да пътувам от София до Лозенец на морето, на другия ден – от Лозенец до Рудозем. И на следващия ден – от Рудозем в София. Имахме няколко свирения с „Дърти Пърчис“ и всичко беше по часовник. Жени ме караше. Пътувахме в чудовищна жега. Това момиче не знам как не умря. Пръскахме се взаимно с едни пръскалки за вода. Но без климатик изсъхваш след 30 секунди.

Аз имам книжка от 25 години, но не бях карал, защото все ме возеха, така да се каже. Аз въобще явно съм се наканил да живея до 120 години. Научих се да карам ски на 45 г., а шофьор станах на 50 г. Сега съм всъщност на 58 г. След онова пътуване с Жени взех опреснителни курсове и си купих кола.