Годината на демона (Продължение на Дъщерята на меча)

Детектив сержант Марико Оширо оправи каишките на бро- нираната жилетка, извивайки тялото си настрани, за да успее да ги затегне по-добре. Чувстваше се адски неудобно, и то не само физически. Марико не бе обличала бронирана жилетка от ака- демията, а дори тогава беше само заради тренировките; никога не го бе правила с ясното съзнание, че по нея ще стрелят.

– Чуйте ме, момчета и момичета – каза лейтенант Сакаки- бара с дълбокия си рязък глас. Той беше с цели двайсет санти- метра по-висок от Марико, имаше високо чело и подстрижка тип Сони Чиба*, която караше косата му да изглежда като шлем на главата му. Изглежда се чувстваше напълно комфортно в бронежилетката си и въпреки солидното присъствие на спецча- сти наоколо нямаше никакво съмнение, че участъкът е под не- гова команда. – Складът принадлежи на Камагучи-гуми, а това означава въоръжени и опасни. Информаторът ни потвърди, че на мястото има поне две автоматични оръжия.

Сред тълпата заобиколили го полицаи се разнесе мърмо- рене. Секретните информатори бяха известни с калпавите си сведения. Ченгетата от „Наркотици“ с прибрани в кобурите пистолети и момчетата от спецчастите с автоматите си М4, чи- ито дула бяха насочени небрежно към земята, поклатиха гла- ви. Всички те говореха свободно секретно-информаторски и на този сюрреалистичен език „поне две“ означаваше „някъде между нула и десет“.

Марико беше най-ниската в тълпата и макар да изглеждаше малко по-висока с полицейския шлем на главата си, всички на-

*  Японски актьор, певец, продуцент, режисьор и майстор по бойни изку- ства. – Бел. прев.

около стърчаха доста над нея. Полицейската работа привлича- ше каубоите и момчетата веднага се хващаха за револверите, когато станеше въпрос да обличат бронежилетки и да събарят с ритници врати. Никак не є бе лесно като единствена жена в от- ряда, а сега, обградена от буйни великани, тя се чувстваше от- ново като тийнейджърка, притеснена, любезна, заклещена сред тълпата от шумни, груби възрастни, достатъчно голяма, за да разбере колко неуместно е присъствието є тук.

Нямаше смисъл да размишлява и върху това, че се чувства абсолютно като гайджин, затова тя насочи вниманието си към лейтенант Сакакибара.

– Вътре ще има най-различно странно оборудване – пред- упреди ги той, макар да не беше необходимо. Спецчастите бяха свалили от мрежата снимки на всички машинарии, с които най- вероятно щяха да се сблъскат. Целта им беше компания за опа- ковка и транспортиране, идеална фасада за търговия на дрога, оръжия – за почти всичко, по дяволите – и машините, които се намираха в сградата, предлагаха в изобилие места за прикри- тие и за укриване. Всички бяха наясно с това, но Сакакибара бе добър полицай: той се грижеше за отряда си.

– Странни сенки – продължи той, – много скрити местен- ца и процепчета, много ъгли за прочистване. Постарайте се да разчистите всяко едно от тях. Спазвай правилата, народе.

Всички го знаеха, разбира се, но въпреки това имаха нуж- да от напомняне. Марико се чудеше как е възможно едно от най-специализираните обучения в света да се свежда просто до правилното схващане на фундаменталните положения. В това отношение операциите на спецчастите не се различаваха осо- бено от баскетбола или свиренето на пиано.

– Отряд Б, отряд Д – каза Сакакибара, – влизате в склада на бегом. Искам цялата сграда да е в ръцете ни още в първите пет секунди. Ясен ли съм?

– Да, сър – отвърнаха в един глас дванайсетте ченгета.

– Отряд С, същото се отнася и за вас, но не трябва да за- бравяте – Сакакибара посочи с пръст Марико, – че детектив

сержант Новия човек е част от групата ви. Камагучи-гуми са обявили цена за главата є. Не искам да я застрелят, докато е под мое командване, ясен ли съм?

– Да, сър – отвърна Марико заедно с останалите от отряд С. Първият от микробусите потегли с рев и звукът накара сърцето є да подскочи. Тя се смъмри наум; твърде дълго бе размишлявала за онези автоматични оръжия и сега дори ревът на дизеловия двигател є звучеше като автоматична стрелба. Посегна към висящия на хълбока є зиг-зауер Р230 и отново по-

гледна в цевта на пистолета,който знаеше, че е заредила.

– Седем-нула-три пристига тук след... – Сакакибара по-гледна огромния си водолазен часовник – шест минути. Това ви дава пет минути и половина, за да се доберете до целта си. Поколите.

– Да, сър – отвърна целият екип и Марико се затича към микробусите Б и С. Останалите от отряда є я последваха.

Когато се настани в тъмния заден ъгъл на микробуса, сърцето є биеше ускорено и тя знаеше, че причината не е десет- метровият джогинг. Ръката є се плъзна към кобура на хълбока є и задоволи ирационалната нужда да се убеди, че пистолетът е на мястото си. Прокара левия си палец по ръбовете на ударни- ка му и разсеяно се зачуди защо това движение продължава да є се струва непознато. Сякаш не беше прекарала часове в тре- нировки по стрелба с лявата ръка; по последни изчисления бе изхабила около две хиляди патрона на стрелбището. Все още беше далеч от резултатите,които постигаше при стрелбата с дясна ръка, и тази мисъл є тежеше повече, отколкото керамич- ната плоча на бронежилетката, от която вече я боляха раме- нете. Въпреки всички тренировки умът є сякаш отказваше да приеме факта, че когато тя държи нещо в дясната си ръка, го държи с четири, а не с пет пръста.

Мисълта за липсващия показалец я накара да се замисли за последния път, когато бе насочила пистолет срещу човешко същество. Шузо Фучида є беше отнел не само пръста, с кой- то натискаше спусъка. Тя бе изпаднала в клинична смърт, след

като той я бе пронизал със своята катана в червата, и дока- зателство за това бяха съответните белези на корема и гърба. Но той беше оставил своя белег и върху нейната самоувере- ност. Всички в полицията знаеха, че могат да умрат по време на служба, но Марико бе умряла, макар и само за няколко минути, и оттогава не спираше да се чуди как ли щяха да се развият нещата, ако беше натиснала онзи спусък само с една десета от секундата по-рано – ако бе пробила деветмилиметрова дупка в гръдната му кост, ако си беше спестила седмиците рехабилита- ция, ако бе отделила малко време за безпристрастен самокри- тичен анализ върху етиката на убийствата при изпълнение на служебните задължения, вместо да размишлява върху всичко,което бе объркала, за да позволи на нещата да стигнат чак до- там.

Размишленията не я напускаха денонощно и образите на Фучида и меча му проблясваха в съзнанието є всеки път, кога- то посещаваше стрелбището. Понякога ставаше толкова зле, че не можеше дори да дръпне спусъка. Колкото по-силноискаше да улучи центъра на мишената, толкова повече се засилваше страхът от провал, а веднъж така блокира, че не успя да улучи дори края на мишената.

Бившият є сенсей Ясуо Ямада бе измислил термин за това състояние – парализа чрез анализ. Това се отнасяше както за фехтовалното майсторство, така и за точната стрелба: колкото повече мислиш за онова, което правиш, толкова по-малка е ве- роятността да го направиш както трябва. Колкото повече затъ- ваше Марико в капана на собствените си съмнения в точната си стрелба, толкова по-голяма опасност представляваше за себе си и за останалите.

И сега, заслушана в барабанящия в ушите є пулс, се при- тесняваше, че когато вратите на микробуса се отвореха и от- рядът є тръгнеше да излиза, тя щеше да се вцепени, неспособна да помръдне от мястото си. Две хиляди куршума бе изстреляла на стрелбището в опит да обучи ръката си да си върши работа- та и две хиляди пъти се беше провалила. Сега колегите є разчи-