Границата

ОТ АВТОРА НА МОМЧЕШКИ ЖИВОТ И МОЕ

Преди Земята беше наш дом, сега тя е само… Границата.

На трети априлв десет часа сутринта адът се отваря в небето над Земята. Бледата ни синя точица се превръща в бойно поле за живите кораби на чудовищните горгони и призрачните пехотинци на зловещите мъгляви, вкопчени от хилядолетия в битка за Границата. За дни обединената военна мощ на държавите по света е съкрушена, а най-големите градове – разрушени. Последният час на човечеството е настъпил.

Комплексът „Пантър Ридж“ е един от последните бастиони, обитаван от шепа оцелели от апокалипсиса. Те знаят, че времето им изтича, но са безсилни пред абсурдната, приличаща на магия мощ на извънземните. Но надежда има. Итън Гейнс – момче, страдащо от амнезия, което по неведоми причини е надарено с непонятни, но изключително могъщи способности, е способно да се превърне в заплаха за воюващите извънземни, свикнали да се боят единствено едни от други...

Границата е триумфалното завръщане на легендарния Робърт МакКамън към това, което умее най-добре – да комбинира богатото си въображение с дързък и безкомпромисен стил, изграждайки не само внушителни картини с фантастични контури, но и запознавайки ни с герои, към които не можем да останем безразлични до самия бездиханен финал... а и дълго след това.

Преди момчето да успее да смени посоката, дочу, че зад гърба му приижда нещо – металически звук като подръпване на струните на пиано във високия регистър. Отклони се наляво и се шмугна в един пресен кратер, а над скривалището му с огромна скорост се плъзнаха ярки сини сфери от пулсиращ огън. Врязаха се в мъглявите, въртейки камшици, сякаш направени от пламтяща бодлива тел. Момчето изпълзя до ръба на кратера, за да гледа как това ново оръжие разкъсва на парчета мъглявите, и макар че някои от войниците успяха да свалят част от огнените топки със собствените си енергийни оръжия или се замъглиха до призрачна омара, битката приключи за броени секунди. По оплисканото с черно бойно поле останаха пръснати гърчещи се ръце и крака, а сините сфери – същински пламтящи очи – се юрнаха в търсене на още жертви из жълтата мъгла отвъд.

Вниманието на момчето бе привлечено от движение в кратера. То усети как космите на тила му настръхват и сърцето му се разтупка.

Точно срещу него безлик, опръскан с кал войник на мъглявите се пресягаше за енергийното си оръжие, което се оказа откъснато от вените и лежеше на няколко крачки встрани, спаружено като умираща плът. Напъханите в черни ръкавици длани драскаха да се докопат до смаления приклад, но не успяваха да се протегнат достатъчно, понеже взривът почти бе разрязал съществото надве. Краката му още се гърчеха, ботушите подритваха безполезно срещу разровената пръст. В телесната кухина проблясваха черни вътрешности, нашарени с жълто и червено като телата на скакалците, които момчето помнеше, но не беше сигурно точно откъде. Надушваше и парлива миризма, същата като течността, с която скакалците опръскваха мачкащи ги пръсти. Само дето тази миризма беше значително по-силна. Мъглявият лежеше в цяла локва от течността. Все още се бореше да докопа оръжието си, но прерязаното му тяло не искаше да го слуша.

Момчето заговори с глас, който никога преди не беше чувало. Каза:

– Мислех си, че уж сте много корави!

Безликото същество продължи да се бори да грабне оръжието.

Хлапето се надигна до клек, нащрек за други войници или за летящи твари, способни да му отнесат главата, и се осмели да докосне енергийното оръжие. Беше лепкаво на опип – като гума, оставена твърде дълго под силно слънце. Вените бяха престанали да помпят течност. Право пред очите му оръжието се спаружваше и пропадаше в себе си. Паешката ръка на мъглявия войник посегна към глезена на момчето и то се стресна от хватката му, понеже закратко го озари образ на парализираща болка. То се изплъзна от ръката на войника, изправи се и хукна отново, защото знаеше, че го очаква смърт, ако седи на едно място твърде дълго.

Знаеше също, че не иска да умира. Знаеше, че трябва да живее, а и че е най-добре да си намери някакво укритие, преди да стане твърде късно.

Докато тичаше, дъждът го блъскаше в лицето. Заради натиска върху дробовете си момчето се разкашля и изплю още няколко пръски кръв. Запита се кой е и откъде идва, но в отговор на тези въпроси срещаше само празнота. Нямаше спомен отвъд втурването през това поле, сякаш умът му е бил изключен и след това отново пуснат от трепкаща ръка върху електрически ключ. Баща? Майка? Дом? Брат или сестра? Нищо, нито дори сянка от отзвук.

Измъчваха го болки: в дробовете, сърцето и стомаха, да, но също и в костите. Чувстваше се разместен. Досущ като в онази странна стара песен за бедрената кост, дето била свързана с колянната капачка и всичките други лайна, е – неговата бедрена кост беше свързана направо с ключицата, а коляното – нейде с таза. Вътре в тялото му имаше сбъркани сглобки, но все пак го биваше за тичане. Засега това му стигаше.

Над него се размърда чудовищна триъгълна форма. Момчето погледна нагоре и видя от грозните жълти облаци да се изплъзва масивното крило на горгоните, нашарено като древно влечуго. Продължаваше да бълва електриково сините си светкавици, с които улучваше невидими фигурки по земята. Не забелязваше хлапето – то не представляваше интерес за извънземните, не си струваше дори унищожителната искрица.

Внезапно яркосините светкавици започнаха да бляскат наляво и надясно в търсене на други мишени. Горгонското крило сякаш се беше разтреперило от ужас и след няколко секунди момчето видя защо.

И от двете страни на триъгълника се появиха тънки абаносови торпеда, дълги може би двайсет фута. Бяха общо десет, движеха се бързо и безшумно. Светкавиците удариха четири и ги взривиха на летящи черни панделки, но на останалите шест им пораснаха нокти и зъби и те се вкопчиха в плътта на горгонския кораб, преобразиха се в подобия на хищни, лъскави паяци и започнаха бързо да гризат пъстрата кожа и да си разкъсват път навътре.

На кораба налетяха още шест гладни торпеда, изстреляни от някаква невидима позиция. Две бяха свалени, другите четири се превърнаха в абаносови паякоформи, които се завинтиха в извънземната плът, ако изобщо ставаше дума за живо същество. Парчета от горгонския кораб заваляха към земята, а отвътре зейна рана с червеникаво месо, прошарено с празноти, напомнящи шестостенни коридори. Торпедопаяците продължиха да дерат и дъвчат, все по-бързо и по-бързо, а сините светкавици стреляха като полудели в различни посоки. Момчето се присви, когато енергийна мълния изгори земята на няма и четиридесет фута от дясната му страна, но не можеше да отлепи очи от ужасяващата трапеза и смъртта на гиганта.

Горгонският кораб несъмнено умираше. Корпусът му трепереше и се гърчеше, а мъглявите паяци проникваха все по-навътре в сърцевината му. От дузина рани се лееше тъмночервена течност. Късове от кораба падаха на земята и продължаваха да се гърчат в конвулсии. Машината пищеше. Високочестотният звук, който се разнасяше, напомняше на момчето комбинация от стържене с нокти по черна дъска и зловещо потракване на горска гърмяща змия^[1]. Наложи се да затисне ушите си с длани, иначе звукът заплашваше да го погълне и да му подгъне коленете. Огромно парче от кораба се понесе надолу, пръскайки фонтани от тъмна течност. В кухината черните паякоформи се хранеха, проправяха си път през извънземната плът и вътрешните коридори с нокти и зъби, които момчето предполагаше, че могат да разкъсат също и цимент, и метал. Горгонското летящо крило се килна надясно и изля вътрешностите си на грамадни, неравни завеси от течност и месести остатъци, които паяците на мъглявите не бяха успели да погълнат изцяло.

Писъкът на машината не спря да кънти през цялото време, докато корабът катастрофираше в земята. Паяците плъпнаха по гърчещата се кожа. Момчето се обърна и избяга.

Не знаеше къде да потърси безопасно място. Пронизващият ушите звук секна. Точка за мъглявите, помисли си то. Тичаше все напред през жълтата мъгла и внезапно стъпи на напукан бетон.

Озова се на голям паркинг. Около него в сгъстяващия се въздух се извисяваха ръждивите и обветрени туловища на осем изоставени коли. Дъждът беше спрял. Локви вода изпълваха цепнатините и дупките. Пред момчето се издигаха дълги постройки от червени тухли, не им беше останал нито един неразбит прозорец. От лявата му страна се намираше провисналата H-образна врата в началото на обрасло с плевели игрище за ръгби. Над паркинга стърчеше спортното табло, храбър носител на вест от миналото.

„ГИМНАЗИЯ ИТЪН ГЕЙНС“ – гласеше надписът с неподвижно монтираните черни букви. Отдолу, с подвижни червени: „Старша въз а   А рил 4-6 „Под яната“.

Момчето забеляза, че от лявата му страна, напреки на игрището за ръгби, се приближават неясни силуети на мъгляви. Няколко от войниците спряха и възстановиха за секунди телесната си плътност, преди да се ускорят отново. Стори му се, че са поне четиридесет-петдесет, прииждаха като тъмна вълна. Втурна се да бяга надясно, но още докато следваше импулса си, осъзна, че няма да има време да се измъкне – щяха да го връхлетят твърде скоро.

Хързулна се по бетона и под един разбит пикап, навремето черен, но сега по-скоро червен от ръжда, макар все още да пазеше лепенката на „Денвър Бронкос“ на останките на задното си стъкло.

В паркинга навлязоха тъмни силуети. Поделение мъгляви бяха тръгнали на поход – идваха от някъде и отиваха другаде. Момчето се притисна към напукания бетон. Ако някой от враговете доловеше присъствието му...

Нещо се задаваше.

Хлапето го усети като тръпка по кожата. Надуши някаква форма на пулсираща енергия в замърсения въздух. От скривалището си видя да се материализират краката на няколко от войниците, когато се заковаха неподвижни – те също усещаха приближаващата се все още неизвестна заплаха.

Настъпи тишина, прекъсвана само от капещата от туловищата на колите вода. След това нещо премина в небето с шум като шепот на вятър, ярка светкавица синя светлина озари паркинга и накара момчето да присвие очи... и каквото и да беше онова във висините, вече бе отминало.

Хлапето чакаше и примигваше. Пред очите му танцуваха петна. Някои от войниците се замъглиха отново, други останаха предпазливи и в неподвижна – и може би вцепенена – видимост.

Над момчето пикапът помръдна.

Потръпна така, че ръждясалите му спойки изскърцаха. Все същото стенание на метал взе да отеква из целия паркинг и внезапно долницата на пикапа започна да се променя от метал в червени и черни люспи, а плесенясалите му гуми се превърнаха в къси люспести крака, от които растяха червени шпори, увенчани с черни върхове.

Момчето осъзна, че пикапът оживява.

За броени секунди над главата му се озова дишащ корем. То стана свидетел как туловището над него се разширява и наедрява с шум – смес от наместване на кости в ставите и пращене на метал, който се преобразува в плът.

Обладан от паника, малкият се изтъркули изпод съществото и се озова на колене сред шир, която вече не представляваше паркинг с изоставени превозни средства, а менажерия с твари, наизлезли от най-ужасните кошмари.

Осъзна, че каквото и да бе минало в небето и да бе пуснало енергийния си лъч, неговият заслепяващ син изблик притежаваше мощта да сътворява живот. И животът, който бе породило от ръждясалите и изоставени корпуси тук, бе или основан на истински същества в света на горгоните, или излязъл от въображението на някой извънземен военачалник. Масивни, мускулести същества взеха да се надигат от бетона. Момчето се намираше в средата на гмежта им, между техните ноктести лапи и крака, целите осеяни с черни и червени шипове. Рогати глави с множество очи и зейнали усти проучваха бойното поле, докато мъглявите откриваха огън. Червени намотки от неземен пламък се стрелваха нагоре, поразяваха и изгаряха новородената и чудовищна плът. Ранените от тях същества ревяха и виеха, разтърсвайки земята, а другите се втурнаха напред и със зверска мощ се стовариха върху войниците. Вцепенено от ужас, момчето гледаше как горгонските твари вършеят с бодливите си крайници и нокти сред редиците на мъглявите, и забеляза, че един от покритите с масивни мускули зверове има лепенка на „Денвър Бронкос“ на червеникавите люспи на гънката между раменете и шията си. Намираше се точно под повърхността на бронираната плът, напомняща избеляла останка от някогашна татуировка.

Войниците стреляха, люспестата плът гореше и димеше, съществата трошаха и мачкаха наред, газеха високите жилави същества в техните черни униформи, във въздуха хвърчаха вътрешности, които миришеха на сок на скакалци, и се пръскаха, където бъдат смазани. Под обстрела на мъглявите избухна в пламъци увенчаната с тройни рога глава на едно от чудовищата с шест хлътнали дълбоко пурпурни очи и тварта сляпо се залута из паркинга, като нанасяше наслуки удари, докато грозната ѝ муцуна се топеше като сив восък. Газени и смазвани от противниците си, някои бойци се замъглиха, но малцината останали отстояваха позициите си и стреляха по зверовете, докато на свой ред не бъдеха накъсани на капещи останки. Някои на четири, а други на два крака, тварите хукнаха да преследват отстъпващите войници. На паркинга останаха три умиращи горгонски звяра, поглъщани от мъглявските пламъци; те пищяха, блъскаха безплодно по извънземния огън и се опитваха да избягат от неминуемата си смърт. Едното успя да се надигне на колене, горящата му триъгълна глава на дебела като ствол шия се завъртя, а абаносовите му очи фиксираха момчето, което пълзеше заднешком по-далеч от чудовището. Междувременно очите изгоряха, пламъците прескачаха между люспите и шиповете и горгонският звяр падна на цимента с въздишка, а животът го напусна.

Момчето се изправи с олюляване и побягна отново.

Едва му стигаха сили да остане на крака, но нагази във валмата жълта мъгла, уверен, че не може – не бива – да пада. Чуваше чудовищата да реват в далечината зад гърба му и мръсните пуми почти го откъсваха от земята. Вече не стъпваше по бетон, пак беше нагазило в поле с кал и буренак. Наоколо имаше проснати сгърчени и димящи тела на войници на мъглявите, беше се разиграла поредната битка. Точка за горгоните, помисли си момчето.

Не беше изминало и стотина ярда, когато долови, че нещо го догонва с голяма скорост.

Умираше си от ужас да погледне през рамо. Умираше от ужас и да забави скорост. Умираше от ужас да осъзнае, че всеки момент ще умре насред калното поле.

Каквото и да го преследваше, момчето долавяше, че вече почти го е връхлетяло.

Накрая все пак се огледа, за да види преследвача си, и кажи-речи щеше да отскочи надясно, когато от мъглата изникна кон на сиви петна, чийто ездач се пресегна от седлото и сграбчи детето с желязна хватка. Вдигна го във въздуха и го изтегли нагоре, сетне със суров и човешки глас изръмжа:

– Качвай се тука!

Момчето се озова зад мъжа, хвана се здраво за кръста му и едва сега видя, че от лявата си страна ездачът носи презраменен кобур с натикано в него оръжие, което много приличаше на автомат „Узи“. Конят и двамата му ездачи препуснаха през полето, а в далечината чудовищата на горгоните ревяха като хор от погребални камбани, известяващи края на света.