Хитлер без цензура

„Моята борба” е написана от човек, решен да промени света. „Хитлер без цензура” е нейното естествено продължение – дословни записи на неговите разсъждения пред най-близките му в периода на най-голямото разширение на Третия райх, когато Германия властта над 1/6 от населението на Земята.

Няма по-добри документи от най-интимните разговори на Адолф Хитлер, записани в момент, когато е господар на Европа от Нордкап до Сахара и от Атлантика до Кавказ. В този период той управлява територия от 6,85 млн. км² с население 112,5 млн. германци и 250 млн. чужденци – 1/6 от световното население.

Тези записки (прочетени и одобрени от самия Хитлер) регистрират безпристрастно как се държи фюрерът в кръга на своите 26 сътрудници в Главната квартира, как тълкува своите решения и заповеди, какво отношение взема по проблемите на вярата, народа, държавното управление, културата, социалната справедливост, войната и мира.

Публичните речи на Хитлер разкриват от неговите мисли и цели само толкова, колкото изискват актуалните обстоятелства. В тях самопосветеният може да отсее зърното от плявата. Онова, което разкриват за Хитлер биографиите от сътрудници, дневниците и спомените, тълкуванията на историци, паметните бележки, предадените откъслеци от разговори, винаги е субективно филтрирано от гледната точка на автора. Същото важи за стенограмите от обсъждането на военното положение, които са водени от цивилни стенографи, и заради това е трябвало да бъдат преработвани от военните.

В тази книга ще откриете личното свидетелство на Хитлер за неговите идеи и цели, за размаха, с който той се опитва да прекрои света.

ВЪВЕДЕНИЕ: ЛИЧНОСТТА И ПОЛИТИКАТА НА АДОЛФ ХИТЛЕР
ИСТОРИЯ НА СЪЗДАВАНЕТО НА МОНОЛОЗИТЕ В ГЛАВНАТА КВАРТИРА НА ФЮРЕРА

Целта на тази сбирка от документи не е да оправдава или осъжда. Много време и дистанция са нужни, за да може явления като Адолф Хитлер да бъдат преценени според историческите им последици.

Задачата на съвременната историческа наука, особено в една толкова разтърсваща света епоха като Хитлеровата, може да бъде само една: осигуряване на идните поколения с безупречни документи и предаване на случилото се, както „е било наистина“. Защото мислещият човек се опитва да анализира своето време чрез случилото се. В рет-роспекция на онова, което е било преди него, той разглежда историческия терен, където покълват и заживяват събитията от неговото настояще. Така човек изследва закономерностите в човешкия живот и във взаимодействието на народите и нациите на нашата планета. Намира материал за сравнение на винаги неповторимото историческо развитие и се сдобива с критерии за оформяне на още скритото в мрака бъдеще. Човек обаче трябва да се пази да не описва с „история“ само видимите събития, които се явяват пред очите ни върху преходната сцена на земните случки. Той трябва да открие онези подтици, които произхождат от сферата на духовното и създават от един скромен гражданин като Хитлер човек, променящ света, който казва: „Светът е като преходна купа. Той винаги се стреми да е в ръцете на най-силния“ (Разговор № 106).

Има ли по-добри документи за тази цел от най-интимните разговори на диктатор като Хитлер, още повече че са записани в момент, когато е господар на Европа от Нордкап до Сахара и от Атлантика до Кавказ, управлява територия от 6,85 млн. км² с население 112,5 млн. германци и 250 млн. чужденци и покрива със своята война, Втората световна война, една седма от повърхността на планетата^[1]? Към това трябва да се добави, че не съм записал монолозите на Хитлер след години и по памет, какъвто най-често е случаят с най-различни спомени и разговори с него, а веднага. Хитлер сам ги прочете и призна, че онези три особено дълги записки отразяват напълно точно и безупречно неговите мисли и изложения.

Никога досега в световната история, както каза президентът проф. Теодор Хойс^[2], който направи възможно издаването на сбирката документи през 1951 г., не е създавано такова неповторимо произведение на историческата наука: от разрушител на света като Хитлер литературно да бъде уловена една, така да се каже, историческа снимка. Едва ли ще бъде възможно втори път да се предостави на потомството подобен материал, защото всеки държавник със световно значение, който познава сбирката, грижливо ще избягва подобни истински и пълни авторазкрития. Защото тези записки регистрират с неподкупността на наблюдателя с историческа, политическа и юридическа подготовка как се държи Хитлер в кръга на своите 26 сътрудници в Главната квартира на фюрера, как тълкува своите разбирания, решения и мерки и изказва отношение по проблеми на вярата, народа, държавното управление, културата, социалната справедливост, войната и мира.

Ако световните медии определиха моето произведение като „незаменим първоизточник“ и scientific document of highest order, то е, защото и за Хитлер първоизточниците са дефицитни. Неговата собствена програмна творба „Моята борба“ съзнателно служи на целта да пропагандира личността и идеите му. „Втората книга на Хитлер“ (Hitlers zweites Buch), написана през 1928, издадена през 1961 г. от Германския институт за съвременна история, още през 1929/1930 е толкова изпреварена от политическото развитие, че Хитлер забранява на партийното издателство „Еер“ да я издаде и отказва да препише на чисто коригирания ръкопис.

Публичните речи на Хитлер разкриват от неговите мисли и цели само толкова, колкото изискват актуалните обстоятелства. В тях само посветеният може да отсее зърното от плявата. Онова, което разкриват за Хитлер биографиите от сътрудници, дневниците и спомените, тълкуванията на историци, паметните бележки, предадените откъслеци от разговори, винаги е субективно филтрирано от гледната точка на автора. Същото важи за стенограмите от обсъждането на военното положение, които са водени от цивилни стенографи, и заради това е трябвало да бъдат преработвани от военните. Още от началото при тази сбирка от документи не ставаше дума за моята гледна точка по разните проблеми, а да се предаде планомерно и изчерпателно личното свидетелство на Хитлер за неговата личност, идеи и цели^[3].

Тъй като личните автобиографични материали на Хитлер, както казват, изгорели на 21 април 1945 г. при свалянето на самолет, трябва да се поясни следното:

По време на Втората световна война (ВСВ) Главна квартира на фюрера се нарича не само Върховното военно командване на Германия, а във връзка с цивилните функции на Хитлер като държавен глава, канцлер и ръководител на партия това е и общото наименование на местопребиваването му. Независимо дали става дума за обслужваните от Върховното командване на Вермахта главни квартири „Волфс-шанце“ (край Растенбург в Източна Прусия); „Верволф“ (край Виница в Украйна); „Фелзеннест“ (край Мюнстерайфел); „Волфсшлухт“ (в Брюли дьо Пеш); „Таненберг“ (край Книбис в Шварцвалд); „Адлерхорст“ (на Цигенберг в Таунус) и „Волфсшлухт II“ (край Соасон) или за т. нар. Специален влак на фюрера (напр. по време на полската, югославската и гръцката кампания), за Хилеровия Бергхоф на Оберзалцберг, за Сградата на фюрера в Мюнхен^[4]или за Канцеларията на Райха в Берлин.

При тоталното водене на ВСВ, което обхваща политическата, военната, икономическата и научно-техническата страна, Главната квартира на фюрера не е нито по съдържание, нито по местоположение изключително военна институция. Към нея се числят редица цивилни лица като секретаря на Хитлер и ръководител на партийната канцелария (оттам заместник в ръководството на партията) Мартин Борман; личните адютанти Юлиус Шауб и Алберт Борман; свръзката с Министерството за Изтока д-р Вернер Кьопен, автора на тази книга като представител на общата и вътрешната управа, старши правителствен съветник в селско-демократичната област Олденбург, главния редактор от Германското новинарско бюро (ГНБ) Хайнц Лоренц, личните лекари на Хитлер д-р Теодор Морел и д-р Карл Бранд, и др.

Хитлер се съобразява с този цивилен елемент в главната квартира и за да избегне разправиите със Сметната палата на Германския райх, поема всички допълнителни разходи заради този особен характер на Главната квартира на фюрера – например вечерното пиене на чай, частната му трапеза, автомобилния парк от около 120 коли и ескадрилата от 30 до 60 машини – за своя лична сметка (Разговор № 167, средата). Той имаше достатъчно пари, между другото от вече споменатия бестселър „Моята борба“, чийто немскоезичен тираж през 1943 г. стига границата от 10 милиона (по-точно 9,34 милиона). Освен това излиза на английски в Европа и Америка, френски, италиански, испански, португалски, датски, холандски, шведски, норвежки, финландски, унгарски, японски, китайски и т.н. срещу съответния хонорар.

В Главната квартира на фюрера правехме разлика между Хитлеровата „официална трапеза на Фюрера“, която председателстваше като държавен глава, канцлер или главнокомандващ Вермахта, и обикновената му обедна или вечерна „частна трапеза“.

На служебната „трапеза на Фюрера“ Хитлер трябваше да мери всяка дума и жест на аптекарски везни заради държавниците от страната и чужбина и възможните стенографи. Докато „частната трапеза“ беше лично негова, по подобие на „тютюневата колегия“ на пруските крале Фридрих Вилхелм I и Фридрих Велики. Тази частна трапеза с неговите най-близки сътрудници – неговата familgia pontificia – и неговите гости (в Мюнхен и на Бергхоф имаше и негови познати дами, особено Ева Браун, неговата бъдеща съпруга) произтичаше от неговата лична човешка природа, от неговата потребност за отмора чрез общуване и разговори в неслужебна, частна атмосфера! По този повод той самият изповядва (Монолог № 35, края), че за разлика от неговата младост, когато бил странящ особняк, сега вече не може да стои сам, нуждае се от компания и предпочита да се храни с придружител, например в ресторант, отколкото сам вкъщи.

По тези причини в дни без служебна „трапеза на Фюрера“ от средата на 1941 до късното лято на 1942 Хитлер не се хранеше сам в своето жилищно и работно помещение, а на маса за двадесет човека в основното помещение на офицерския стол в Главната квартира на фюрера, и канеше желаните от него сътрапезници. При това толкова държеше на този личен елемент в поканата за неговата частна трапеза, че всеки път лично канеше чрез собствената си адютантска служба своите най-близки сътрудници като началника на ВКВ (Върховното командване на Вермахта) генерал-фелдмаршал Вилхелм Кайтел (така да се каже, неговият военен министър); своя помощник по стратегическо ръководство генерал-полковник Алфред Йодъл, своя секретар райхслайтер Мартин Борман и своя началник на пресата в Райха д-р Ото Дитрих, като оставяше приемането или отказа изцяло на желанието на поканения. Това, че редовно ме канеше на частната си трапеза, се дължеше на факта, че аз бях – както беше научил от адютант Шауб – синът на много ценения от него от 1929 насетне стопански сенатор от Вилхелмсхафен Даниел Пикер. Вярвайки на неговите уверения за мир, баща ми го беше въвел в германския военен флот дълги години преди поемането на властта. Многократно оказваното гостоприемство на Хитлер преди ВСВ в дома на родителите ми го подтикна да ме определи за постоянен гост на масата. Също така, когато беше в Бергхоф, Мюнхен или Берлин, ме канеха на неговата маса, включително когато Ева Браун и други дами и господа от неговия тесен приятелски кръг бяха там.

Кой беше този Адолф Хитлер, с когото по време на командировката ми в Главната квартира на фюрера живеех по цял ден в най-тясно пространство и когото аз – извън служебната работа – чувах обед и вечер да изказва подробно мнението си за своята личност и своите проблеми? В кратки бележки може да се отбележи следното:

Името Hitler означава Salz Hüter „пазач на солта“. Хитлер е роден в австрийския град Браунау на Ин на 20 април 1899 като син на старши митнически служител на кайзера и императора, следователно на цивилен служител с чин майор. От бащина и майчина страна произхожда от дребни земеделци, учи в средното училище в Линц и Щайер, и там завършва средно образование. На 3.I.1903 г. умира баща му, а на 21.ХII.1907 – майка му. За да стане художник, заминава за Виена с наследството от родителите си и пенсията на сирак на чиновник. Два пъти е късан на приемния изпит за Училището по рисуване във виенската Академия на изящните изкуства. Заради липсата на зрелостен изпит не е приет в Училището по архитектура при Академията. До 24 май 1913 живее във Виена като живописец и архитектурен чертожник, след това до избухването на ПСВ (Първата световна война) в Мюнхен. Скицира или прави акварели по бързата процедура на привлекателни градски изгледи за търговците на рамки за картини, за украса на витрини и за продажба като сувенири, от които печели между 5 и 30 крони. В свободното си време се образова автодидактично по въпроси на политиката, икономиката, историята, географията, военното изкуство, отбранителната техника, религията, науките и изкуството.

Цялата му любов е отдадена на архитектурата. Пред нас описа своите архитектурни скици като най-скъпото му притежание, негова интелектуална собственост, върху която основава своите многобройни планове за преустройство и ново строителство като фюрер и канцлер на Германския райх. През 1930-те години обаче насочва вниманието си от барока към неокласицизма и това се дължи на неговия архитектурен ментор в Мюнхен – кралския баварски професор по архитектура Паул Лудвиг Троост. Проектът на проф. Троост за Сграда на фюрера и Административната сграда на Кьонигсплац в Мюнхен виси като рисунка с перо от Кристиан Хакер зад гърба на Хитлер в неговия кабинет в частния апартамент в Канцеларията на Райха до края на живота му.

През ПСВ Хитлер постъпва в армията от 1 август 1914 г. Като ефрейтор в Баварския запасен пехотен полк № 16 (командир полковник Лист) участва в общо 48 сражения в Белгия и Франция. Два пъти е раняван и като куриер на бойната линия е награден с Железен кръст I клас (4.VIII.1918) и II клас (2.ХII.1914), с връчвания само за „изключителни заслуги“ Баварски военен кръст III клас с мечове (17.IХ.1917) и служебна награда II клас (25.VIII.1918), Значка за раняване в черно (18.V.1918) и на 9.V.1918 г. край Фонтен с Полкови диплом за изключителна смелост. Рано останал сирак, той преживява и изпитва нещо подобно на семейство в „голямата армия“ на фронтовите войници. Това е по-късно постоянно прокламираната от него народна общност.

За Хитлер рухването на германската империя на кайзера и последвалото господство на Съветите в Мюнхен е вододел. Като доверено лице на Райхсвера за наблюдение на новосформиращите се партии в Мюнхен през септември 1919 се записва в Германската работническа партия (ГРП), става неин главен говорител на събранията и ръководител на пропагандата. Прекръства я на Националсоциалистическа германска работническа партия (НСГРП) и на 20 февруари 1924 г. обявява партийната програма. Издига за неин символ пречупения кръст. Запознат е с него от основното училище в манастира Ламбах (1898–1896). Той украсява герба, пръстена и катедрата на много уважавания от него игумен бенедиктинец. Пречупеният кръст съществува хилядолетия преди раждането на Христос като символ на слънцето, на доброто и щастието. Разпространява се по целия свят: Индия, Китай, Япония, Персия, Русия, Америка. От бронзовата епоха до Средновековието е символ на щастието при германите. Не е познат само сред семитите. Това кара Хитлер да въведе пречупения кръст за НСГРП като култов знак за възродения култ към германите и символ на отхвърлянето на всичко семитско.

След уволнението му от Райхсвера (31.III.1920) Хитлер организира събрания, митинги за родината и паравоенни маршировки. На 29 юли 1921 е избран от партийните членове за председател на НСГРП с неограничени права. С „Фьолкишер беобахтер“ си създава рупор. На 8–9 ноември 1923 се опитва да извърши преврат в Мюнхен като предпоставка за марш към Берлин и превземане на Ваймарската република. Правителството осуетява преврата и Хитлер е осъден на пет години затвор. На 20 декември 1924 г. е освободен преждевременно. От 26 февруари 1925 започва отново да издава „Фьолкишер беобахтер“ и на 27 февруари 1925 основава отново Националсоциалистическата германска работническа партия (НСГРП). През декември 1928 г. вече е събрал 100 000 партийни членове, а от 2 септември 1930 командва най-голямата частна армия в света – 100 000 членове на СА и СС (през 1934 г. броят им е вече четири милиона). Благодарение на обиколките на Германия с автомобил и самолет преди изборите на 14 септември 1930 г. печели 107 места в Райхстага от общо 577. А на 31 юли 1932 партията заема 230 от 608 мандата за Райхстага.

На 30.IV.1925 г. по негово желание е освободен от австрийското си гражданство – междувременно остава без гражданство – и едва на 25.II.1932, след назначаването му за чиновник в представителството на Брауншвайг в Берлин, става германски гражданин. При изборите за президент на Райха на 10.IV.1932 г. той получава вече 13,4 милиона гласа, или 36,8%.

Назначен от тогава отново избрания с 19,4 милиона гласа за президент на Райха фелдмаршал Паул фон Бенекендорф унд фон Хинденбург за германски райхсканцлер на 30.I.1933, Хитлер свързва своята политика с германската историческа традиция, въплътена в Карл Велики, крал Хайнрих I, кайзер Ото I Велики, Фридрих Велики, Бисмарк и Хинденбург, както и със завещаната тоталитарна държава с професионалното чиновничество и Вермахта като основни стълбове на държавата. Плюс готовността на германския народ да вярва. (Според девиза Ти си нищо, народът е всичко!)

Възходът на Хитлер и законното поемане на властта биха били немислими без сложилия край на ПСВ мирен диктат от Версай на 28.VI.1919 г. с неговото отнемане на територии (областта Заар, Елзас и Лотарингия, Познан, Западна Прусия, Данциг, Мемел, части от Горна Силезия, областта Хулчин, Северен Шлезвиг и всички колонии). Както и окупацията на Рейнска област (по-късно и на Рурска област), демилитаризацията на останалата част от Германия (разрешена е професионална армия от само 100 000 човека без самолети и тежки оръжия и 15 000 души военен флот), разстройването на германската икономика (конфискация на германския търговски флот и цялото модерно индустриално оборудване, конфискация на германската собственост в чужбина). Плюс напълно изсмукващите Германия репарации от 132 милиарда златни марки.

Последиците са гладни бунтове и улични сражения, пролетаризация на средната класа и интелектуалците, свръхзадлъжняване на селското стопанство и индустрията и най-вече 6,047 милиона безработни плюс още най-малко трима души зависими от тях членове на семейството. В допълнение, още толкова работещи на половин ден и получатели на социални помощи. Инфлацията от 1919 до 1923 г. намалява стойността на германската валута до милиардна част от предишната є покупателна способност и така съсипва германските спестители. Идващата от САЩ световна стопанска криза през 1929–1931 г. докарва на германската икономика, зависеща изцяло от чужбина по отношение на капиталите, суровините и пазарите, лавина от фалити, самоубийства и принудителни разпродажби.

А германските правителства се оказват неспособни пред лицето на тази катастрофа да защитават резултатно Ваймарската република и нейните свободи срещу изявените врагове на демокрацията.

Това е – от политическа гледна точка – ситуацията, която направи възможен възхода на Хитлер и поемането на властта.

Пожарът в Райхстага на 27 февруари 1933 дава на Хитлер законно основание да елиминира най-големите си идеологически противници – комунистите (ГКП). Законът за пълномощията от 27 февруари 1933 г. го упълномощава да изгради фюрерска държава, която унищожава всички партии с изключение на НСГРП, лишава от власт парламента, възлага на НСГРП като единствена партия управленския контрол на държавата и целия обществен живот. Издига като нов държавен принцип „послушанието от долу нагоре и отговорното командване надолу“. Германските области губят своя суверенитет. Д-р Роберт Лей, ръководителят на организационния отдел на НСГРП, подчинява и превръща германските профсъюзи в националсоциалистическа (НС) организация – Германски трудов фронт.

Хитлеровият райхсфюрер на младежта Балдур фон Ширах подчинява всички младежки организации и ги слива с младежката НС организация Хитлерюгенд. Хитлер назовава НС младежко движение „Хитлерова младеж“, защото съзнателно се отказва до края на живота си да има деца.

По изрична заповед на Хинденбург Хитлер запазва само Вермахта от подобно приобщаване към националсоциалистическата идеология. Когато началник-щабът на СА старши лейтенантът от запаса Ернст Рьом въпреки многократните предупреждения прави такъв опит, е застрелян (30.VI.1934). Всички държавни служители и ръководители в държавата и икономиката са длъжни да докажат политическата си вярност с членство в различни НС организации. Изключение се прави за духовниците и кадровите офицери и подофицери на Вермахта. С помощта на четиригодишните планове от 1933 и 1936 г. Хитлер премахва безработицата, освобождава селското стопанство от дълговете, модернизира индустрията и прави Германия до голяма степен автаркична: в сектора на прехраната чрез култивационната дейност на новосъздадената служба за трудова повинност райхсарбайтер динст (РАД), чрез семепроизводството, увеличаване броя на селскостопанските животни и селскостопанските консултации. А в областта на суровините – чрез създаване на ерзацматериали (пластмаси от бензин, въглища, синтетични материали от всякакъв вид, ерзацметали, ерзацгума като напр. „Буна“). Той активизира особено автомобилната индустрия, за да „направи автомобила цивилизационен подарък за всеки“ (новите коли се освобождават от данъци), строи автомагистрали и на 26 май 1938 г. полага основния камък на завода „Фолксваген“. Чрез ценови комисари стабилизира цените на фона на бавно нарастващите заплати.

На 16.III.1935 г. Хитлер въвежда отново всеобщата военна повинност, забранена с диктата от Версай, на 7.V.1936 въпреки разпорежданията на договора въвежда германски части в т. нар. демилитаризирана Рейнска област и от 1935 г. започва въоръжаването (създаване на авиация и десантни части, строеж на тежки оръдия, танкове и бронирани коли, подводници и т.н.). След смъртта на Хинденбург (2.VIII.1934) Хитлер поема цялата държавна власт като фюрер и канцлер на Райха, както и de jure върховното командване на Вермахта. На 4.II.1938 г. стига de facto до това върховно командване чрез отстраняването на фелдмаршал Вернер фон Бломберг и генерал-полковник Фрайхер фон Фрич. На 19.ХII.1941, след оставката на фелд-маршал Валтер фон Браухич, Хитлер става върховен главнокомандващ на сухопътната армия.

Хитлер обявява за своя външнополитическа цел връщането на изгубените заради Версай германски територии. Чрез референдума в областта Заар (90,76% за Германия) на 13.I.1935 постига връщането є. С нахлуването в Австрия на 12.III.1938 г. постига забраненото от Версай включване на Австрия в Германския райх и с това създаването на Великогерманския райх (10.IV.1938, австрийски гласове „за“: 99,73%). Със съгласието на Великобритания, Франция и Италия (Мюнхенски договор от 30.IХ.1938) на 1.Х.1938 г. окупира областите със судетски германци в Чехословакия и ги включва в Райха. Чрез договор с Литва на 23.III.1939 г. по мирен път си връща областта Мемел.

Несъмнено Хитлеровата външна политикае игра вабанк и крие огромен риск от война.

Той действително печели невъобразим международен авторитет. Затова говорят повече от 5000 писма, в които е обявен за почетен гражданин, и различни почетни дипломи в неговия Бергхофски архив. Хитлер обаче проиграва този световен авторитет със своя расизъм, т.е. неговата вяра в съдбоносното предназначение на расата в съвместното съжителство на народи и нации. Неговият антисемитизъм е типично източноевропейски и не получава истинско одобрение от широките народни маси в Германия (Монолог № 118, края). Антисемитизмът на Хитлер са дължи на неговия опит от предвоенна Виена на кайзера и краля, известна сред народа като „новия Ерусалим“. Защото „горният слой на буржоазията“: лекари, нотариуси, банкери, адвокати, журналисти, хора на изкуството, синдикалисти, водачи на социалдемокрацията и т.н., са основно евреи.

И единствената сестра на Хитлер – Паула, която също живее във Виена, е сгодена за евреин. За негов най-голям яд тя отказва да се омъжи за друг мъж. Поради тази причина за Хитлер еврействотопредставлява опасност за Германия и Европа, защото според него то е „расово по-кораво“, отколкото местната германска и европейска смесица от раси. Затова още второто поколение след преселването им от Изтока си завоюва водещи позиции в социалната пирамида на „народа приемник“.

Освен това според Хитлер рухват култури и империи, когато техните носители – напр. римляните – се смесват с напълно различни по вид раси – напр. африканските негри.

Наистина той не стига толкова далеч, колкото неговият райхсфюрер на селяните в Райха и министър на прехраната и селското стопанство (1933–1942) Валтер Даре, който не иска да признае на отделния човек ранга на „неповторимо духовно-нравствено същество“, а иска да пренесе опита от животновъдството при размножаването на хората.

Хитлер вижда в смесването на кръвта между напълно различни раси „истинския първороден грях на света“ и обявява, че „запазването на вида“ на различните човешки раси е жизненият закон, според който ние сме се появили. Хитлер смята, че природата е дала този неотменен жизнен закон на хората по техния път, както е направила с животните и растенията, така че при неговото пренебрегване и съответното изгубване на расовата чистота в борбата за оцеляване съпротивителните сили на човека и народите намаляват.

Затова със своите „Нюрнбергски закони“ от 15 септември 1935 Хитлер забранява на германците да се женят за евреи, изключва ги от германския държавен, икономически и културен живот и се опитва чрез колективен партиен и институционален тормоз да ги принуди да емигрират „доброволно“.

Чрез проведената на 9 ноември 1938 от неговите сътрудници д-р Гьобелс и Хайнрих Химлер, без негово знание и за негово най-голямо неудоволствие от външнополитическа гледна точка, Кристална нощ за унищожаване на синагоги, еврейски магазини и жилища, си създава в лицето на организираното световно еврейство с неговото неповторимо влияние в държавата, икономиката и пресата на САЩ враг № 1. Последствието е, че световното организирано еврейство с подписа на неговия водач Хаим Вайцман, бъдещият президент на Държавата Израел, официално му обявява война още на 5 септември 1939 (Jewish Chronicle от 8 септември 1939).

Враг № 2 са британците. Британците, които Хитлер търси за „приятели, проявяващи търпимост“ към неговата външна политика за събирането на всички германци в един-единствен Великогермански райх и евентуалното получаване на „допълнително жизнено пространство“ на изток. Надява се да успее да ги примами с флотското споразумение от 18 юни 1935 и с отказа от отвъдморски германски колонии. Превръща ги обаче във врагове заради противоречащото на споразумението анексиране на Чехословакия (от 14 до 16.III.1939). Дори да беше направил немски протекторат от стратегически и оръжейно важните области Бохемия и Моравия и да беше дал самостоятелност на Словакия като германски сателит, за британското ръководство това вече е „империалистическо нарушаване на европейското равновесие“, което не се покрива от международно приетото право за самоопределение на народите.

Когато половин година по-късно Хитлер напада Полша на 1.IХ.1939, защото не иска доброволно да върне Данциг и частите от Познан и Западна Прусия, нужни за един коридор към Източна Прусия, Англия и след нейната намеса и Франция обявяват на 3.IХ.1939 г. война на Германия.

Хитлер се намесва дълбоко в тълкуването на британската политика за европейско равновесие. При това Уинстън Чърчил, по-късно премиер на Великобритания, очертава открито през март 1936 в реч пред Долната камара на парламента, позната на Хитлер, нейните водещи принципи: „В продължение на 400 години британската политика се състоеше в това да се изправя срещу най-голямата и агресивна сила на Континента, която се стреми към хегемония... Без съмнение изкушението да се съюзиш с нея и да си поделите плодовете на завоеванието винаги е било голямо. Обаче ние винаги поемахме по противоположния път. Съюзявахме се с по-слабите, създавахме съюз между тях и по този начин отстранявахме континенталния тиран, независимо кой е бил той или към коя нация е принадлежал“.

По такъв начин на 1.IХ.1939 г. избухва Втората световна война.

Тъй като заради дългосрочното си разбиране за Европа Хитлер не можа да постигне разбирателство със съветския външен министър Вячеслав Молотов относно областите, в които СССР има интереси в Балтийско море (Категат/Скагерак), на Балканите (Румъния, България, Дарданелите, достъп до Персийския залив) и в Средиземно море (военноморски бази в Солун и Югославия), изведнъж СССР се оказва враг № 3.Понеже Хитлер иска да изпревари влизането на СССР във войната добре подготвен, като „сухопътна кама на Великобритания“, и защото се надява чрез своята стратегия на светкавичната война за кратко време да победи Съветския съюз, намиращ се тогава в етап на реорганизация и превъоръжаване на Червената армия, започва на 22 юни 1941 г. войната срещу СССР със 153 дивизии (около 3 милиона войници), приблизително 2000 самолета, 3300 танка и повече от 7200 оръдия.

С Финландия, Румъния и Италия са съюзници от „първия“ час – по-късно се присъединяват Унгария, Словакия, Хърватия и донякъде Испания. Хитлер се надява чрез войната срещу Русия да създаде една Нова Европа, която кръщава Германски райх на немската нация. За този Германски райх, Райх на всички европейски нации, с германците като hegemonialem primus inter pares (първи сред равни), Европейска Русия до Урал или най-малко до линията Архангелск – Астрахан, до Волга и до Кавказ (включително) трябва да служи по подобие на Индия в тогавашната Британска империя като източник на храни, петролен и суровинен резерв. Хитлер е твърдо убеден, че обединението на Европа не може да се постигне от стремежа към обединение на изобилието от политици, държащи красиви речи, а само със силата на оръжието, чрез една съвместна война като тигел (Разговор № 159). Също така твърдо вярва, че в сблъсъка си със Съветския съюз и неговия болшевизъм Германия трябва да се докаже като „стена срещу Азия“, защото – както потвърждава мислите му през 1941 Мусолини – при нахлуването на високомоторизирания съветски военен валяк в Европа и заради агресивната нетърпимост на ръководения от Москва световен комунизъм Западът ще загине. (Разговори № 7, 19, 85 и 186.)

Хитлер ликува, когато вижда САЩ забъркани с Япония след нападението срещу Пърл Харбър на 7.ХII.1941 в тихоокеанска война, и предполага, че ще бъдат прекалено отслабени за допълнителна война в Атлантика и Европа. Затова в реч пред Райхстага на 11.ХII.1941 посочва САЩ за враг № 4и демонстративно им обявява война.

Още в началото на престоя ми в Главната квартира на фюрера, за мое голямо съжаление, открих, че никой – освен по специална заповед на Хитлер – не води бележки за разговорите на масата. Не знаех, че Хитлер изрично е забранил това. Отдадох го на желанието му като баща на семейство на частната си трапеза да се изказва напълно несмущаван, без да се страхува от външна критика. Трябва да се добави, че неговите постоянни сътрапезници с удоволствие приемаха това, защото заради постоянното си служебно и частно общуване с него вече твърде добре познаваха неговите възгледи.

Заради образованието си на историк и юрист ми се струваше несериозно едва впоследствие да сглобявам изложенията му на масата, които заслужават това, според вида и съдържанието им. Така щеше да се изгуби тяхната автентичност. Затова реших се сдобия с позволение да водя на масата подробни бележки по ключови думи.

Стори ми се, че секретарят на Хитлер Мартин Борман, е точният човек за това. Преди изричната забрана на Хитлер той беше взел от моя предшественик като юрист в ГКФ и министерски съветник Хайнрих Хайм отделни стенограми от разговорите на Хитлер на масата като материал за справки за себе си и неговите сътрудници в партийната канцелария. След кацането на 10 май 1941 в Шотландия в своеволна акция за мир с Великобритания Хитлеровия сътрудник Рудолф Хес Борман започна упорито и убедено да се опитва да създаде поста „втори заместник на Фюрера“. С почти пълни познания за нещата и хората на политическата сцена на Великогерманския райх, добре информиран за всяко съвещание на Хитлер (с изключение на Вермахта, СС и полицията), всяко посещение, всеки план, всяка амбиция, всяка оценка на Хитлер за идеи, лица, институции и организации, той очевидно се стремеше и за възможно най-пълен монопол върху ушите и устата на Хитлер.

По време на една разходка изложих пред Борман моята молба. Борман ми описа какви неприятности е имал със стенографските записи на Хайм, от които един на тема „Църква, религия и наука“ (Разговор № 8) се появил в чуждестранната преса буквално. Хитлер бил толкова разгневен, че изпратил Хайм на мисия в странство – като закупчик на произведения на изкуството във Франция. Затова той – Борман – би могъл да поеме отговорност за моите записки по ключови думи само дотолкова, доколкото на него му трябват Хитлерови изказвания по актуални въпроси на политиката, на управлението или за спешни неща, които са му нужни като отговори на зададени от него въпроси. Когато случаят е такъв, той ще ме уведоми с картичка, знак или чрез ординарците. Защото при мястото му срещу Хитлер би било абсурдно да извади от джобовете си писмени принадлежности и с шумоленето на хартия да смути разговора му. По този начин около пет или десет пъти получих разрешение от Борман за записване по ключови думи. В останалите 150 записки, естествено не можех открито да записвам ключовите си думи, а както се преписва в училище – на няколко напъхани под чинията ми пощенски картички. Беше ми от полза, че седях извън прякото зрително поле на Хитлер и че благосклонният заради старото познанство с баща ми Шауб се преструваше, че не знае кога записвам изложението на Хитлер с разрешението на Борман и кога не.

Така изготвях в течение на месеци ден след ден и ядене след ядене моите бележки за разговорите на масата с еднаква, обръщаща внимание и на дреболиите систематика. Още при записването полагах усилия да съкращавам и стягам Хитлеровите изложения до най-стойностното за предаване. На онова, което беше характерно лично за него в неговите чувства и мислене, от неговата политическа и човешка гледна точка и заради това интересно за разбирането на диктатор и човек с измеренията на Хитлер, който иска да промени света.

После използвах свободното си време, за да възстановя съвестно и на спокойствие, с помощта на моите бележки с ключовите думи, разговорите на масата. Работа, която изискваше свободно време и спокойствие. Защото исках да оформя моя писмен текст чрез изпол-зването на особено характерните за Хитлер изрази, за да предам мислите му грижливо, съхранявайки своята вярност към историческото и юридическото си обучение. Същевременно трябваше да са прости и разбираеми за бъдещите поколения. Многобройните задрасквания, размествания и подобрения по оригиналите свидетелстват за трудностите в тази къртовска работа. Избрах като форма на предаване непряката реч, за да избегна погрешното впечатление, че записките ми предават не само мисловното съдържание на Хитлеровите монолози, но и дословното. За читателите, които искат да се запознаят с точния текст на Хитлеровите разговори на масата, с помощта на оригиналните стенограми на Хайм, които намерих в писалището си в ГКФ „Волфсшанце“, аз публикувах 36 от дословните записи в първата част на моята документална сбирка. Борман, на когото от време на време давах преписи на моите неразрешени записки и който с времето започна да харесва моето частно писателстване, тогава се съгласи с тази по-късна промяна. Господин Хайм също се съгласи. За да избегна повторенията, естествено, избрах само такива стенограми, които допълват моите наблюдения или ги оформят съдържателно.

За да запазя контурите на тогавашното време, още по време на работата ми в ГКФ снабдих моите записки, както и стенограмите на Хайм с бележки в полето, които отговаряха на гледната точка на Хитлер за нещата. Това се правеше и за да се даде възможност на читателя да съпреживее така Хитлеровите разговори и тяхното съдържание, все едно и той е на масата. Защото беше ужасно, че държавен ръководител с властта на Хитлер не разбира политиката като изкуство на възможното, а пренася вечния природен закон за победата на по-силния в борбата за живот на хората, животните и растенията и върху споровете между народите, обяснявайки: „И в това съм напълно хладнокръвен. Ако германският народ не е готов да се застъпи за своето оцеляване до последна капка кръв – добре: тогава да изчезва!“. (Монолози № 10, 19 и 170)

Борман, както ми каза веднъж, се радваше на точния и понякога анекдотичен начин, по който забелязвах всичко, дори интимни Хитлерови дреболии. С моята бележка за неговия черен униформен панталон и как му стои като сигурен „барометър на настроението“, той успя да накара Хитлер да се засмее и спонтанно да признае, че наистина в това отношение е повече от особен.

При моето напускане на ГКФ помолих Борман да издейства от Хитлер разрешение да си взема записките (три дебели папки с механизъм и няколко бележника). Причината Хитлер да ми даде съгласието си се дължи на това, че лично беше прочел три преписа, отговарящи на Бормановата концепция за „фюрерови директиви“, и откри своите мисли безупречно и точно предадени. И че не съм стенографирал буквално, а с помощта на бележките с ключовите думи съм записал, по мое мнение, най-интересните разговори от човешка и историческа гледна точка. Хитлер упълномощи Борман да уведоми служителите на криминалната полиция от охранителния отряд, които бяха задължени при заминаването ми рутинно да претърсят багажа, както и отговорния началник-отдел в партийната канцелария Хайнрих Валкенхорст.