Кървави разкази

Несломимият балкански дух населява дивите, неподправени разкази на Александър Чакъров. В тях и мъжете, и жените защитават честта си с нож в ръка, не се страхуват от смъртта, а от срама. Един от разказите – „Балканска мадона” – е включен в немската антология „Българските разкази на XX век" редом с творби от Емилиян Станев, Николай Хайтов и Йордан Радичков. „Кървави разкази” се вписват в традицията на живата, мощна българска проза, представена и от „Трънски разкази” и „Балканска сюита” на Петър Делчев, „Възвишение” на Милен Русков и „Калуня-каля” на Георги Божинов.

Александър Чакъров не е от „сложните” прозаици, които си служат с лявата ръка, за да почешат при нужда дясното си ухо. Неговите разкази са написани прямо, на висок драматичен глас, без никаква литературна козметика и обременяващи ги „вътрешни лирически монолози”… Разказите на Чакъров не са скучни, а за нашата съвременна проза това е рядко явление. Те имат безспорното право на литературен живот, при цялата широка възможност да бъдат оспорвани от изтънчената критика.

Николай Хайтов

„Аз обожавам Хайтов. Той е моят учител в изкуството на писането. „Хайде - поемай, помагай, носи...“ - ми каза той при последната ни среща. Неговото перо е кралимарковски боздуган, дали ще имам силата да го вдигна, не знам...”

Авторът

„Кървави разкази” на Александър Чакъров са игра на руска рулетка без празно място в барабана, като в револвера на съдбата са заредени разкази-патрони с  опустошителна сила. Всяка една история е в състояние брутално да ви разкъса, разпилее и после сбере на безформена купчинка за кървав помен с ракия и барут.

Ако на изпипана в детайла и добре поднесена словесност ви се иска да ръкопляскате благоприлично, от „Кървави разкази” ще ви иде да ударите капата в земята, да препсувате вселената и да скръцнете със зъби на света и кривините му.

Александър Чакъров не предлага елегантна литературна разходка с напудрена беседа върху "екзистенца", а блъска до стената и в упор кове въпроси, на които отговорите са като дим след изстрел – закъснял страничен ефект. Ако имате сетивата. Ако имате сетивата.   

 Петър Делчев   

Тръгна. Баща є, родният, на очите ми я прокле. Братята є скочиха да я трепят. Цялото село излезе с камъни да я замеря. Щото туй беше чудо невиждано: българка сама при поганец да иде. Жива нямаше да иде тя, ама гавазите на Курдана я отърваха. Отиде тя и са не видя, пък селото мене прав ма тури и синки зеха да ма тешат и да ми дават кураж, ама колкото ма тешат, по-криво ми става. Намразих му добрината на род и на село, щото как да му го река на селото тоз моя черния хал: дето Господа Бога ми излезе слаб, пък оня мъж силен... За човек не ма брои, че таз мойта добрина ни ръка има да са опре, ни жена има да са погали. Едната икона Христова ми остана за галене, писана тя, хубава – ама дърво... Отмилях си аз и на себе си, па хванах дивотията никого да не виждам.

Такъв поп, без попадия, ма сбара Гурльо.

Хляб не бях ял, с човек не бях приказвал сума време – отприщи ми са душата и тъй като на брат пред цялата чета му го надумах сичкото: как там арнаутинът... жена ми, дето в църква сме венчавани... на очи ми я... Че като скочи Гурльо: „Тебе, вика, тебе трябваше да та натакова, гиди, попска мастийо. Мълчи, че от приказката ти ма е гнус... Я бе, хаймани – вика, – заголете му расото да му ударим и ний един кеф“. Той туй на майтап го рекъл, сетне го разбрах, ама онез мъжища идат отгоре ми и аз що да сторя, грабих пак кръста божи и пак на молба го ударих – на тоз, дето толкоз ма лъга. Търга ми го кръста Гурльо от ръцете и на един пън взе да го кълца с ханджара: „Тоз кръст на изяде нас... туй меко сърце, дето кръв вече нема у него!“. Е тогаз, като ми закла Господа, разбрах, че и аз дявол имам. С голи ръце му са хвърлих на ножа, ама корав беше войводата и тъй с рамо назад ма хвърли. Нямах му силата, ама черно ми причерня и пак го налетях. Фана ма дружината, пък оня дойде до мен и тъй в очите ми рече: „Брей – вика, – ти си знаел да мреш бе, попе, ама тогаз да беше скочил на ножа. Човек щеше да умреш, вдовица щеше да имаш. Сбъркал та е господ, ама аз ши та оправя“.

Година ма води с него – човек да ма прави. Туй, що остана от кръста, ката ден ма караше да го плюя. А после ми го тури да го меря с куршум. Де що добитък бастисвахме, се мен караше да го коля. Ръцете си да мия, не ми даваше. Кръв да гледаш – вика – да не ти бягат булките. Половин година с един нож и с тез кървави ръце ходих. Чак тогаз ми даде една манлихера. Нова-новеничка. „Ей ти го господа, попе – вика, – друго ако не, поне добър ден ша ти викат арнаутите. Аз на твойта булка кой ден да е, мъжа є ши є го водя – пък попа ши го беся на туй дърво“. Натъпка ми расото с папрат и го окачи на една мура. Смя са дружината от сърце.

Прогледнах му тогаз и на Господа, и на света. Видях го чиляка, че не си мяза с Господа: знай той мъка, ама и да мъчи знай, в земята го ровят, ама и той заравя. Изяда го смъртта като едното нищо, ама дорде е жив, и той я раздава като дребна пара на тоз и оня. Видях му на живота юнашкия бакшиш, доде ми друг акъл. Сега да го срешнех Курдана, скъсан цървул зор щях да му го дам...

Инак Гурльо шеташе яката. Наред бастисваше. Удари го на яма, на кьорава кръвнина. То после са разбра, че работата не е баш тъй, скочили му големите войводи, съд му турили там, в Българията, ама кой да ги знай тез тънките работи тогаз. Беше си Гурльо за мен като баща, щото ми даде ножа у ръката. Даде ми го и туй сърце... дето го немах.

Година минаваше... Водят веднъж един вързан. Издайник. Приказваха кое-що, после Гурльо вика: „Попе, сефте! А бакалъм! Фанах пушката, ама Гурльо като ревна: с ножа бе, будала, куршумът да не е без пари. Заклах го. Окото ми не мигна. Нищо не ми рече Гурльо, само си засука мустаките едвам-едвам.