Лили

Запознайте се с една истинска фурия – Лили!

Тя никак не е малка – както сама твърди, след пет години ще навърши четиринайсет! Има си любимо куче на име Роки и безкрайни фантазии, в които се впуска винаги когато светът около нея ѝ доскучае. А това се случва честичко, защото Лили умее да се потапя в невероятни приключения, които са далеч по-интересни от уроците в клас.

Но сега на Лили ѝ предстои да пътува сама с влака до морето, където я чака нейният обичан баща. И започват истинските приключения, в които момичето ще пощури своите родители, няколко опасни престъпници и един куп полицаи. А след това ваканцията я изправя пред куп предизвикателства в красивия Созопол – тя трябва да воюва с най-ужасното момче в света и с още по-ужасната му майка, да разкрие тайната на симпатичния чуждопланетянин Локи Три, да разбере кой краде кучета в града и в крайна сметка да направи всичко възможно да събере отново майка си и баща си.

Едно е сигурно. С чудатото момиченце Лили приключенията нямат край!

ЧАСТ ПЪРВА

ЕДНО ДЪЛГО ПЪТУВАНЕ

Глава първа

В КОЯТО ЛИЛИ НЕ УСПЯВА ДА УБИЕ ЛЪВ, НО ГОСПОЖА ПОПОВА ИЗЯЖДА ШЕСТ ЗЕЛЕНИ ЖАБЕТА

1.

„Големите – уж големи, а страшни глупости вършат“, мислеше си Лили. Особено ако са ти родители. Като майка ѝ и баща ѝ. Разведоха се. Без да я питат. Дори и Роки страдаше за баща ѝ, когато си прибра багажа и изчезна от къщи. Два дни стоя на вратата да го чака. Ако и Лили се махнеше, Роки щеше да умре от мъка. Или от глад. Когато на кучетата им е мъчно, те загуб­ват апетита си. Лили пък загуби настроението си. Обичаше да играе, не обичаше много да учи, обичаше да се надбягва с Роки в парка, не обичаше да чете книги, обичаше да гледа телевизия, но най обичаше да се смее. След като родителите ѝ се разведоха обаче, тя се промени. Престана да се смее. И започна да си фантазира.

– Лили, в час ли си?

Госпожа Попова, класната, прекъсна мислите ѝ. Върна я отново на Земята. То поне да беше на Земята, а то – на чина.

– Да – отвърна Лили.

– В такъв случай не зяпай през прозореца!

„Че да зяпам през прозореца, ми е много по-забавно, от­колкото да зяпам в устата ви, госпожо Попова“, помисли си Лили, сложи ръка на чина, подпря челото си в дланта и отново обърна очи към прозореца. Така госпожа Попова нямаше как да види накъде гледат очите ѝ.

През пустинята препуска кон. Зад копитата си оставя об­лаци пясък. Облечена като за сафари – с ботуши, бридж, зе­лена памучна риза и африканска каска, Лили стиска здраво юздите. Внезапно конят забива копита в пясъка, вдига високо предните си крака и изцвилва уплашено.

Измежду две самотни палми наднича огромна лъвска гла­ва. Хищни бели зъби се подават от зиналата мощна челюст. Две свирепи очи дебнат плячка. Не, не към Лили гледат те. Лили проследява лъвския поглед и... Доста невероятно: на­сред пустинята – пейка. А може би халюцинира. В пустинята се случват подобни неща. Жаждата те кара да виждаш извор с бистра студена вода или шише кока-кола, или пък пепси. Може и изпотена чаша със студена родна лимонада да видиш! Но пейка? И какво правят седналите на тази пейка мъж и жена? Прегръщат се! Дори и не подозират смъртоносната опасност, която ги грози. Божичко, та това са майка ѝ и баща ѝ! Не ги е виждала да се целуват поне от две години. И сега изведнъж... Намерили кога! Не виждат ли, че лъвът се готви за скок? Как ще виждат, когато, както всички влюбени, се целуват със за­творени очи. Влюбените, уж се обичат, а като се целуват, не могат да се гледат. Шантава работа!... Но откъде тези глупави мисли, и то точно когато лъвът разтваря хищно огромната си зъбата паст?!

Лили вади светкавично пистолета, затъкнат в увисналия на пояса ѝ кобур. Два изстрела и... Там, откъдето допреди мал­ко дебнеше лъвът, сега кърви простреляният труп на госпожа Попова.

– Лили! – надига се тя. – Лили!

Лили се изправи бавно на чина. Гласът на класната е залял със студена вода пламналата ѝ фантазия. Няма я пустинята, няма го лъва, нито пейката с влюбените ѝ родители.

Лили знаеше какво ще последва сега. „Повтори какво ка­зах!“, ще рече госпожа Попова. Лили, разбира се, нищо няма да може да повтори и госпожа Попова ще започне да ѝ чете конско евангелие...

– Защо се казва „конско евангелие“? – попита Лили.

– Какво, какво?

– Защо се казва „конско евангелие“? А не например „кра­вешко евангелие“? Или „овнешко евангелие“?

– Идиоматичен израз! – отсече госпожа Попова с присъ­щата си строгост. – Това се учи в по-горните класове. Ако стиг­неш до по-горните класове, Лили! Умна си, но както е казал народът: „Ум царува, ум робува, ум патки пасе!“. Родителите те пращат, за да учиш, не за да пасеш патки!

„Ето – помисли си Лили, – уж конското се учи в по-гор­ните класове, а тази госпожа Попова започва да ми го чете отсега.“

– Повтори какво казах! – прекъсна мислите ѝ госпожа Попова.

– Че се учи в по-горните класове.

– Кое?

– Конското евангелие!

– Марш навън!

2.

Застанала до прозореца на стаята си, Лили гледаше навън. Това, което видя, никак не я учуди.

– Ето я госпожа Попова, Роки! Пристига. Аз си знаех! – каза тя на неразделния си приятел, който държеше в ръце.

Роки протегна врат.

Госпожа Попова пресече улицата.

„Сега влиза във входа – мислеше си Лили, – гледа пощен­ските кутии, намира етажа, натиска копчето на асансьора. Дано не работи, че да изплези език по стълбите... Уви, моторът зарида от тежестта на огромното ѝ туловище. Първи... втори... трети... седми етаж!

Сега оправя косите си, Роки. Хем дебела, хем суетна! Колкото и да ги оправя, по-тънка няма да стане!“

Звънецът прекъсна мислите ѝ. Роки изджафка. Лили му направи знак да мълчи. Отиде до вратата и залепи ухо. Дочу гласа на майка си. Вместо да изхвърли неканения гост, тя го заля с любезности! Родителите много обичат да се мазнят на учителите. Като че ли тях измъчват на черната дъска, а не де­цата им.

– Надявам се, че не идвате за нещо неприятно!

А за какво друго ще домъкне госпожа Попова дебелия си задник чак от квартал „Младост“?!

– Скоро се свършва, Роки. Ваканция! Не че не обичам да уча. Напротив. Но страшно мразя да ме карат да уча. Ако ме оставят да правя каквото си искам, по цял ден ще уча, честно ти казвам, няма да взема патки да паса, я!

Роки я погледна с големите си умни очи, покрити наполо­вина от дълга козина.

– Лилиии! – чу се гласът на майка ѝ.

Лили въздъхна. Пусна Роки и тръгна към вратата. Роки я последва. Гледаше я с надеждата, че няма да го остави сам.

– Ти стой тук. Няма за какво да присъстваш на инквизи­цията ми. Знаеш ли какво е инквизиция? Не знаеш. То се учи в по-горните класове.

– Лилиии!

Лили влезе в хола, тананикайки си, уж че нищо не подози­ра. Като видя класната си наставница, направи се на учудена.

– А, ама вие... Добър ден, много се радвам.

– Радвам се, че се радваш! – отвърна многозначително госпожа Попова.

Лили видя, че майка ѝ гледа мрачно. Значи онази е успяла да я наклепа за нула време. – Ти какво си правила в часа на госпожа Попова?

– Нищо!

– Точно така, нищо! Дори не слушаше! – намеси се ведна­га класната. – Другите вдигат ръка, задават въпроси...

– Нали ви питах?

– Какво?

– Какво е „конско евангелие“. Ама се учело в по-горните класове.

Кръвта на госпожа Попова нахлу в главата ѝ. Бузестото ѝ лице почервеня като на соло тромпетист.

– Сложи от смокиновото сладко да почерпиш класната си!

– Не, не, няма нужда, аз и бездруго, такова, пазя диета...

– Е, едно сладко... Лили...

– Но тя пази диета, мамо. Не виждаш ли, че е...

– Лили!!!

3.

Преди да сложи сладкото, Лили плю в чинийката. Този номер го знаеше от един филм. Постави две смокини върху плютото. Заля ги със сироп. „Ха да ти е сладко, госпожо Попова! Подлярка с подлярка! Ще ме топиш пред родната ми майка, нали!“

Плю още един път. Така ѝ се пада! И още една смокиня сложи – за диетата, дето пази. Замисли се за миг – невъзпи­тано е да се плюе така в чинийката. Понечи да я смени, но се отказа. Щом по филмите го правят, значи може! А и нали госпожа Попова пазела диета. Като пази, да не яде.

Лили сложи сладкото на табличка и го понесе към хола.

В хола цареше тягостна тишина. Преди да постави чи­нийката на масата, госпожа Попова я взе. Във фантазията на Лили трите смокини се превърнаха в три малки зелени жабе­та. Едното скочи с охота в лъжичката на госпожа Попова и тя го лапна. Лили прихна да се смее. – Марш в стаята!

„Човек не може да разбере защо те викат и защо те пъдят“, мислеше си Лили, докато вървеше с провлечена крачка към стаята си.

– Прощавайте, че ви причиних мъка, но самата аз се без­покоя за постъпките на дъщеря ви – каза класната веднага щом Лили излезе от стаята.

През ключалката на вратата Лили видя как класната ѝ по­гълна едно след друго още две жабета, след което обра какво­то беше останало и облиза устни.

– Краят на учебната година е, сега се оформят бележките. И останалите учители се оплакват от нея. Не че прави нещо лошо, но... Седи на чина, но все едно че я няма. А не беше та­кова дете. За пример я сочех.

– Миналото лято се разведохме с баща ѝ! – каза мрачно майката.

– Знам за това, но какво общо има?

– Тя понася тежко раздялата ни. Стана разсеяна. Понякога стои по половин час на една и съща страница от книгата, която чете.

– Стегнете я да довърши годината, пък през ваканцията...

– Роки – каза Лили, след като отлепи ухо от вратата. – Чу ли, ще ме стягат. Стой тук и гледай сеир, скоро ще се върна.

Лили прекоси хола и след малко се появи с нова чинийка сладко.

– Услади ли ви се?

– Да, благодаря, много.

– Това ще ви се услади още повече! – усмихна се много­значително Лили и побърза да изчезне от хола, преди да се е разсмяла.

– Ваканцията ще прекара с баща си в Созопол – продължи майката започнатия разговор. – Той работи там, открил си е ресторант.

– А вие? – Аз ще бъда в чужбина. Цели два месеца. Няма как, спе­циализация!

Госпожа Попова взе новата чинийка със сладко. Преди да лапне първото жабе, каза:

– Домашно е, личи си. В противен случай аз... защото съм на диета, но... – лапна едно жабе и го преметна с удоволствие в устата си. Преглътна и посегна към второто: – Иначе Лили е чудесно момиче, умно, енергично, ученолюбиво, досетливо, възпитано!

4.

– Закърпихме и тази година, Роки! – каза Лили и Роки изджаф­ка радостно. – Майка ми занесе цяло бурканче със сладко от жабета на класната, ама запечатано беше, нямаше как, нали разбираш?

– Ау-ау! – отвърна Роки. Ясно му е, значи, за какво става дума.

– Оти ги ручахме жабетата? Знаеш ли какво е това?

– Ау-у-у! – излая Роки, което означаваше, че не знае.

– Народна приказка! Обаче народните приказки се учат когато им дойде времето, в по-горните класове. Според госпо­жа Попова, Роки, всичко се учи в по-горните класове.

Разтворен, подреден, готов за път, куфарът на Лили бе на леглото. Докато разговаряше с Роки, проверяваше съдържа­нието му.

– Забравила е да сложи кокала ти! – каза Лили.

Роки се шмугна под кревата и измъкна изкуствен кокал. Лили го мушна под дрехите и напипа поставените там книги. Извади ги и ги скри под леглото. Взе само сборника с народ­ни поговорки. И те се учат в по-горните класове, но какво от това? Реши, че ще ги научи наизуст през ваканцията, напук на госпожа Попова!

– И ще слушаме татко, нали? – каза Лили на Роки. – Той ще ни обикне отново и ще се прибере при мама.

При тази мисъл някаква ведрина осени лицето ѝ. Фантазията я понесе на крилете си: ето, влакът спира на бур­гаската гара. Лили литва през отворената врата на вагона и увисва на врата на баща си.

– Мама каза, че те обича.

– И аз я обичам, моето момиче.

– Обещай ми, че пак ще се ожениш за нея!

– Обещавам! Щом се върне от чужбина, ще ѝ поискам ръ­ката.

– Защо само ръката?

– Думата е такава. Да поискаш на някое момиче ръката, означава, че искаш да се ожениш за него.

– Накъде си се завеяла? – гласът на майката прекъсна фан­тазиите ѝ.

– Мисля си кои книги да си взема! – отвърна гузно Лили.

– Сложила съм ги в куфара. Няма да прекаляваш с морето. И само с баща си.

– Ти го обичаш, нали?

– Разбира се, че го обичам – отвърна майка ѝ и грабна Роки, който, предчувствайки раздялата, се умилкваше около краката ѝ. Прегърна го и го целуна. – Ще ми липсва.

– Питам за татко! – тросна ѝ се Лили.

Майка ѝ въздъхна.

– Лили, ще порастеш, ще разбереш някои неща.

– Дето се учат в по-горните класове, нали?