Мемоарите на една лека жена

Най-забраняваната книга в историята за първи път излиза в пълния си шокиращ и покоряващ вид на български език – преведена по първото, пълно, непреиначено издание. Разрешена в САЩ едва през 1966 г., а във Великобритания през 1970 г., тя остава недостъпна до наши дни в Австралия, Южна Африка, части от Близкия и Далечния изток.

Запленил мнозина с дръзките си философски послания, Джон Клилънд остава в историята като автора на първия наистина пълнокръвен еротичен роман и създател на прочутата куртизанка Фани Хил, която вече 270 години подигравателно краси снагата на благоприличието с прелестната си осанка.

Нестандартен роман за съзряването, за значимото, за секса, любовта и същността на обществото, Мемоарите на една лека женабезспирно променя свят след свят, епоха след епоха, читател след читател.

*

Изключително постижение. Лъч светлина в мрачен свят на разврат.

Ерика Джонг

За жената флиртът е занаят. Тя трябва да го упражнява.

Шарлот Бронте

Реши ли една жена да спи с някой мъж, няма непреодолима бариера за нея, няма непревземаема крепост, нито каквато и да било морална задръжка, която да не е готова да премахне от корен – няма бог, който да я спре.

Габриел Гарсия Маркес

Да видиш и почувстваш за пръв път любимия си човек гол,е най-чистото и устойчиво богоявление в живота. Ако във вселената съществува правдива религия, тя трябва да включва истината за това съприкосновение или завинаги да остане куха. Да се любиш с човека, който заслужава тази любов, е една от малкото абсолютни награди да съществуваш, да уравновесяваш всички болки, загуби, неловкост, самота, глупост, компромиси и непохватност в човешкия живот. Да се любиш с такъв човек,е изкупление за много грешки.

Дан Симънс

Сексуалната наслада е страст, на която всички останали чувства са подчинени, но и в която всички те се сливат. Когато следваме повеляващите ни първични инстинкти, не носим повече вина от Нил, задето се разлива, или от морето, задето се вълнува.

Маркиз дьо Сад

Мръсната лаборатория на
един философ експериментатор

Половото сношение бе открито

през хиляда деветстотин шейсет и трета

(във времеви план – истинска несрета).

– „Annus Mirabilis“, Филип Ларкин

В продължение на векове хората се опияняват от идеята да намерят тайно познание, което ще им разкрие някои от прикриваните истини за живота. Митове, легенди и конспиративни теории са изпълнени с мълви за изгубени обители на науката или методи за досег с нея: свитъците на Александрийската библиотека са скрити, Ватикана пази тайни в архива си, под Сфинкса има скална камера, в която се помещава библиотека, скрижалите и кивотът са някъде в Етиопия, трактати на изтъкнати алхимици са скътани в гробници и катакомби, писания, заключени в храмовете на тайни общества... Сказанията за познание, скрито от широките маси, нямат край... а може би все пак такова съществува?

Преди повече от два века и половина един затворник, наближил четиридесетте, създал своя лаборатория, в която се отдал на философски експерименти. Тя му била отнета само след няколко години и останала затворена, а знанието в нея – недостъпно... ала милиони хора все пак намирали начин да се промъкнат в нея, за да станат просветени за тайните ѝ. Този затворник бил противоречивият Джон Клилънд, а откритията от мисловните си опити той заключил в „Мемоарите на една лека жена“.

Десетилетия по-късно вече старият Клилънд, който рядко излиза от прашасалата си библиотека, облечен по подражание на Жан-Жак Русо, лишен от пенсия заради писанията си, ще въздъхне пред един адвокат и свой почитател: „Презирам тая книга твърде много, за да я защитавам, от дъното на душата си искам да бъде погребана и забравена“^[1]. Същият този старец, на когото обществото е сторило толкова много зло заради свободолюбието му, обаче не остава забравен... напук на думите му Фани Хил и Клилънд се превръщат в нарицателно за литературен спор и литературна смелост.

Бъдещият експериментатор е роден през 1710 г. (според други данни 1709 г.) в Кингстън-ъпон-Темз и отраства в Лондон, където баща му Уилям има военно назначение. Клилънд-младши съзрява в културна среда. Твърде близки приятели на семейството и чести посетители в дома са личности като легендарния поет Александър Поуп и създателя на готиката – Хорас Уолпоул. Родителите на Джон Клилънд са обсебени от науката, от литературата и театъра и предават тази страст на сина си. Това влива свободолюбив дух у него и предначертава живота му. В тесногръдото общество на XVIII в. това може да се окаже особено проблемно. Сред пълен мрак светлината се забелязва твърде лесно, а нима ония, свикнали да живеят в тъмнината, не биха считали „противната“ ѝ енергия за патология? Нима не биха опитали да я задушат?

Още през 1723 г. Джон Клилънд показва, че е бяла овца в стадо от черни, и е изключен от училище. Предполага се, че причините са в невъздържаността му, в прекомерната искреност, която не му позволява да крие истинските си мисли – „грях“, който ще му навлича немалко неприятности до края на дните му, но и ще го направи хулен дълго след тях. Готов за приключения, само няколко години по-късно заминава на служба в Британската източноиндийска компания като обикновен войник. Умението му да пише обаче води до бързо издигане и впоследствие той заема различни постове: писар, фактор, младши търговец, адвокат, секретар на съвета в Бомбай. Според колегите си притежава „остро перо“, до тоя миг обаче Клилънд не показва афинитет към създаването на художествена литература.

Той остава в Индия до 1740 г. Там доразвива литературните си вкусове, обогатява ги с философия и собствения си житейски опит, намира път към източното познание и възгледи за света.

„Мрачната“ му страна обаче го застига и там. През 1730 г. той се запознава с Чарлз Кармайкъл. Двамата започват да пишат разкази с еротично съдържание. По това време езикът на Клилънд е твърде формален или пък твърде остър. Кармайкъл, който според редица данни може да бъде считан за първия хомосексуален партньор на Клилънд, поставил една задача на своя приятел: да въздигне стила си до ниво, което не е нито твърде грубо, нито твърде гладко. Клилънд постига това години по-късно, а Кармайкъл му оказва силно влияние. Заедно с него те пишат първите заготовки на бъдещите „Мемоари на една лека жена“ и четат многобройни образци на френската литературна еротика, която през Просвещението достига своя апогей. Можем да предположим, че Клилънд е проклинал любовника си за това, че му е дал идеята да напише „Мемоарите“, че му го е поставил като задача... ала в такъв случай ще сбъркаме. Дори години по-късно в кореспонденцията си авторът на книгата нарича Кармайкъл „елегантен и изключително надежден джентълмен“. Всъщност през цялото време, след като познанството им в този свят завършва, Клилънд се опитва да измени стила си на писане, иска да прилича повече на Кармайкъл, за да запази частица от него в себе си и така да осъществи идеята, която той му е дал.

Кармайкъл умира през 1733 г. след боледуване. Година по-късно особеният нрав на Клилънд избухва – през 1734 г. срещу него са повдигнати две обвинения: за груба обида и отвличане на робиня, по които обаче е оправдан. Според някои изследователи той е искал да влезе в ролята на някои от собствените си герои, да изживее тръпката на злодеянията им поне частично и така да изпълни последното желание на Кармайкъл.

През 1740 г. Клилънд се завръща в Англия заради влошеното здраве на баща си, който умира през 1741 г. На следващата година авторът пише първия си мемоар, ала не на една лека жена, а с цел да убеди португалския крал да възстанови Португалската източноиндийска компания. Във връзка с това дори посещава Лисабон, но планът пропада. Изпаднал в крайна бедност, Клилънд става част от т.нар. „наемни писачи“ на улица „Гръб“ в Лондон, които пишат по поръчка статии, поеми или цели книги набързо срещу ниско заплащане.

Авторът не спира да се труди, макар и не за себе си. Малко по малко стилът му става все по-пригоден за поставената пред него цел. Той обаче има още да работи, а трудностите и скръбта в живота, изглежда, не му дават мира. Клилънд продължава да намира утеха в ексцентризма си. В бъдеще това ще му изиграе лоша шега.

Вероятно по това време Клилънд се сближава с Томас Канън. Заедно стават и сътрудници по перо. Можем само да гадаем дали тук авторът на класиката, която държите в ръце, не се опитва да пресъздаде връзката си с Кармайкъл. Според съвременници отношенията между Клилънд и Канън са изключително непостоянни и варирали от крайна близост до крайна омраза. Приятелството им вероятно се определя най-добре с една дума: „убийствено“.

През 1748 г. след една от жестоките им кавги и последвала раздяла Канън обвинява Клилънд, че му дължи сумата от 820 паунда (равняваща се днес на повече от 180 000 паунда), които уж му отпуснал назаем по-рано. Клилънд е осъден и хвърлен в затвора за длъжници „Флийт Призън“, където трябва да изтърпи наказание лишаване от свобода от година и няколко месеца.

Останал сам в затвора, Клилънд сякаш за първи път си позволява да се вглъби в собствените си мисли. Вече не е принуден да пише срещу мизерни хонорари, вече не е притискан от кредиторите си, вече не е нужно да поддържа особен стил на словото си, за да угажда на поръчителите... Може да се отдаде на размишления от миналото... и се връща към заготовките на „Мемоарите на една лека жена“, които някога приготвил заедно с Кармайкъл, за да ги редактира и доразвие. Така до края на 1748 г. завършва първата част от книгата, а в началото на следващата година написва и втората.

В първата си сериозна творба той вплита редица философски експерименти, с които потвърждава изводите на мислители от епохата. Много от тези съждения още дори не са изживели своя бум. Той ще настъпи в по-късен момент, ала за гения Клилънд зрънцето на истината, изглежда, винаги е било познато... и все пак, останал верен на себе си по един неподправен начин, авторът използва неочаквана за обществеността методика:

– Впуска се в еротични описания и спазва завета на Кармайкъл да не пише нито прекалено грубо, нито твърде гладко, избира да представи всичките си идеи по пътя на сексуалното у човека. Той може да опише мислите си сухо, да използва типични философски клишета и метафори, но решава вместо това да придаде на текста емоция, която липсва в тежките размишления на мъдреците, така хората могат да си представят чувствата, покорили сетивата на героите.

– Показва какво би станало, ако сексът възпитава, ако общоприетият морал бъде забравен за някого, ако бъде скрит, за да потвърди мислите на Джон Лок, че възпитанието и моралът са привнесени от човека, че хората сами са ги изобретили, а природата няма пръст в тях.

– Осъжда неравноправното обществено положение на жените, като изпреварва Джереми Бентъм в тези разсъждения. Мъжете не бива да приемат жените си като нещо, което е на малко по-високо стъпало от робите им. Биологизацията на политиката и обществото следва да бъде премахната, а хората да имат равни права независимо от пола си.

– Затваря очите си за явлението „слаб пол“ и пояснява къде се крие движещата сила на света ни, но и кой я управлява. Така се противопоставя на безумните разсъждения на учените от периода, че женското тяло е недоразвит вариант на мъжкото.

– Отрича титлите, произхода, богатството като критерий за качеството на личността, за уважението, което се дължи. Възхвалява на тяхно място насладата, която човекът е способен да достави, и в тоя смисъл прави алюзия със сексуалното удоволствие – качеството на човека е по-важно от изкуствените възвисявания на обществото.

– Изпреварва самия акад. Иван Павлов, като загатва за условните рефлекси. Психичната дейност се основава на биологични процеси: удоволствието или очакването му карат хората да реагират по определен начин в търсенето му.

– Критикува консуматорското общество, в което търговската стойност е издигната в култ, и развива утопичните идеи на Томас Мор и Томазо Кампанела, за да експериментира със сътворяването на комуна от проститутки. Така допълва и разбиранията на т.нар. „предмарксически“ комунизъм.

– Заклеймява противоречието между добродетелта и порока и дава тон за бъдещите произведения на Маркиз дьо Сад, докато противоречи на голяма част от авторите преди себе си, прокламиращи величието и ползите от целомъдрието.

– А на хомофобията просто се изсмива, иронизирайки собствената си сексуална принадлежност.

В този смисъл остава верен на словата, записани от Абат Прево: „Вие, проповедници, които желаете да ме възвърнете към добродетелта, докажете ми, че не може без нея, но не скривайте от мен, че тя е сурова и тягостна. Докажете, че любовните сладости са преходни, забранени, че ще бъдат последвани от вечни мъки и нещо повече дори – че колкото по-сладки и прелестни са те, толкова по-благосклонно ще ни възнагради небето, ако ги пожертваме. Но признайте, че докато в гърдите ни бият сърца, истинското блаженство е тук, долу, на земята“.^[2]

Ала това са само малка част от философските прозрения на Клилънд. Преоткрил себе си, той най-накрая отпуска юздите на вихрушката, която бурният живот е въдворил в ума му, за да се разрази истинска буря. Откровенията му не остават нито незабелязани, нито ненаказани. Книгата се превръща в бестселър и издателят ѝ печели над 10 000 паунда само от продажбите на първата част (днес тази сума се равнява на близо два милиона и двеста хиляди паунда). Още през ноември 1749 г. обаче властите издават заповед за арестуването на Клилънд, издателя Грифитс и собственика на печатницата. „Мемоарите на една лека жена“ е забранена, а тримата отговорни за излизането ѝ на бял свят – осъдени за развращаване поданиците на Негово Величество. Клилънд се спасява от наказание, тъй като е толкова беден, че няма какво да му вземат. Той единствено е принуден да се отрече официално от книгата и да напише цензурирана версия, която е издадена през 1750 г.

Въпреки тези мерки оригиналът остава бестселър и продължава да се разпространява нелегално през следващите... две столетия.

Няколко години по-късно самият Клилънд претърпява още няколко обвинения в содомия, които обаче не довеждат до осъдителна присъда, а по-късно е обвинен и като еретик заради деизките си убеждения^[3].

Свободен от затвора, авторът продължава да се изхранва с писане, но никога не постига подобен успех с друга своя творба. Той остава известен с „Мемоарите на една лека жена“. Фани Хил постепенно го измества от тоя свят и хората започват да споменават нея много по-често от създателя ѝ. Книгата заживява свой собствен живот... живот на една от най-забраняваните книги в историята на литературата.

Мръсната лаборатория на философа експериментатор не остава забранена само в Англия. Още в годината на издаването ѝ същото решение е взето и в Прусия, а няколко години по-късно – в Япония. Забраните валят една по една и обикновено първото издание на книгата във всяка страна е последвано от преследване срещу издателя. След появата на книгата в САЩ през 1821 г. властите не я подминават, същото важи и за редица африкански, арабски и други държави, които малко след края на колониалния период забраняват „Мемоарите на една лека жена“ като част от политиката си по цензура на печата. Забранена е в Южна Африка – 1956 г., Сингапур – 1966 г., Малави и Австралия – 1969 г., и т.н., и т.н.

Забраната на „Мемоарите“ в САЩ се превръща в символ на цензурата. Това е първата книга, забранена в щата Масачузетс, а впоследствие рестрикцията е разпространена над цялата страна с решение на Върховния съд. По думите на председателя му издателят на книгата Питър Холмс е „скандален и зъл човек, целящ да развращава и покварява гражданите на Масачузетс, да въздигне и създаде в умовете им лъстиви и порочни желания“. Последват различни прекършени опити за официално издание на произведението, като най-известни са тези от 1841 г. и 1950 г. Всъщност според изследователите това е книгата, породила най-много съдебни процеси в човешката история.

Стената на цензурата започва да се пропуква едва през 1963 г., когато непълнолетен тийнейджър от Масачузетс си купува тайно еротична книга за 95 цента. Това е най-новото издание на „Мемоарите“, с което разпространителите от „Putnam“ (днес импринт на „Penguin Books“) нарушават забраната. Майката на младежа разбира за това и бързо уведомява Комисията за контрол над литературната порнография, която веднага забранява този нов опит книгата да се появи на бял свят. Издателите от „Putnam“ обаче предпочитат да се борят за творението си и завеждат дело.

Според едно знаменито решение („Рот срещу Съединените щати“), за да бъде забранена една книга като порнографска, би следвало да отговаря на три условия: 1) да възбужда сексуално желание у читателите; 2) да бъде явно обидна; 3) да не притежава никаква компенсираща социална значимост.

Съдът в Масачузетс решава, че произведението на Клилънд съответства напълно на трите критерии, поради което следва да остане забранено. От членовете на състава единствен Артър Клайн излиза с особеното мнение: „Макар че сагата на Фани Хил никога няма да измести Червената шапчица като популярна история за преди лягане, е твърде възможно, ако преместим г-ца Хил от нейния XVIII в. в обществото, което ни заобикаля днес, да я срещнем с много явления, способни да я изчервят“.

Издателите обаче не се отказват и през 1966 г. делото стига до Върховния съд на САЩ – същия онзи, който преди век и половина забранил романа на Клилънд в цялата страна. Започва знаковото дело „Мемоарите срещу Масачузетс“, което до днес представлява част от задължителната практика на съда в САЩ.

В решението си съставът на Върховния съд се съгласява единодушно, че „Мемоарите на една лека жена“ съответстват на условията в точка 1) и вероятно съдържанието им е обидно за част от читателите, поради което може да се приеме съвпадение и с критерия в точка 2). В същото време обаче силните авторови послания, художествени качества и културна значимост изключват възможността произведението да срещне и условието в точка 3): „книгата не остава скверна, ако сравним социалната ѝ значимост“. В решението си съдът изважда точни цитати от произведението на Клилънд и след тълкуването им извежда много от поуките и символите, заложени от автора. Вероятно в това съставът бил убеден от стотиците интелектуалци, които изпратили писма до съда в защита на „Мемоарите“, като подчертавали литературната им стойност, някои дори цитирали велики личности, които са ги изтъквали като забележително творение на изкуството, напр. немския историк, философ и изкуствовед Йохан Винкелман, който сравнява стила на Клилънд с този на древногръцкия поет Пиндар и нарича идеите му „благородни“. Явилите се пред съда изкуствоведи също свидетелстват за литературните стойности на произведението, а както се добавя в решението: „съдиите не могат да определят литературната диета на цяла нация“, „съкращаването на литературно произведение е белег на цензурата, а това противоречи на свободата на словото, гарантирана от Конституцията“, „законодателството не може да забранява книги само защото се занимават със секс“. В резултат на това дело дори са изведени т.нар. „Стандарти на Мемоарите“, които и днес не позволяват цензурата на художествени произведения в страната. Така през 1966 г., след тригодишна съдебна борба, забраната над „Мемоарите“ най-накрая пада. Всъщност оказва се, че това е последната книга, която някога е била забранявана в САЩ, която освен това била подложена на най-продължителна забрана в историята на тази държава.

Печатът отвъд океана избухва. Британските вестници са засипани със заглавия относно решението, тъй като властите още помнят последния си горчив опит за саморазправа с Клилънд...

 През същата онази 1963 г., окрилено от смелостта на американските си колеги, английското издателство „Mayflower“ също подготвя издание на книгата. Властите така и не разбират замисъла им предварително, докато една сутрин лондонските книжарници не осъмват с обичайните плакати за новоиздадени книги, но този път изписани с нетипично обявление: „ОТ ПЕЧАТ: ФАНИ ХИЛ, ЗАБРАНЕНА В АМЕРИКА“. Полицията реагира още същата сутрин и затваря всички обекти, в които книгата се предлага... но за тяхна изненада полицаите конфискуват само последните 171 копия от всички 82 000, които били пуснати в продажба. Останалите вече са продадени. Властите арестуват знаменития издател Гарет Поуъл, у когото намират последните 5 копия от тиража. През следващата 1964 г. следва съдебен процес. Защитата пледира, че „Мемоарите“ са книга с литературна и историческа стойност и съвсем не може да бъде приета за порнографска, тъй като не описва перверзии, а приети от обществото сексуални актове. Вещите лица също свидетелствали в тази посока, но съдът не взема мнението им предвид и забранява книгата за пореден път.

Издателство „Mayflower“ е принудено да поиска от читателите връщането на продадените копия, но едва 250 копия от всички около 82 000, които били продадени, пристигат обратно.

Решението предизвиква остра обществена реакция. Парламентът излиза с всеобща декларация, която осъжда действията на съда, а литературният свят и медии започват безконечен спор за справедливостта им. Всичко това води до промени в закона, от които издателите Mayflower решават да се възползват. Така през 1970 г. забраната пада и във Великобритания. Напук на всичките си противници „Мемоарите на една лека жена“ отново се появили по витрините на книжарниците.

Междувременно до 1965 г. забраната пада в Япония и ФРГ.

Въпреки това „Мемоарите“ все още са забранени в голяма част на света: части от Близкия изток и Африка, а от 1969 г. книгата продължава да е забранена в Австралия, което не спира някои местни жители да пътуват до Нова Зеландия само за да я прочетат. До скоро властите в Сингапур спореха ожесточено дали не е дошъл мигът да разрешат отпечатването на книгата.

Макар и романът да преминава бариерата на цензурата в България в началото на 90-те години на XX в., тя никога досега не е била издавана на български език в автентичен вид – преведена по първото, пълно, непреиначено издание от 1748–1749 г. В по-ранните български опити за отпечатването на „Мемоарите“ липсват цели страници, а някои сцени са променени значително. Тук читателят ще може да се запознае с истинската осанка на прочутата куртизанка Фани Хил и да научи за голяма част от философските замисли и експерименти на Джон Клилънд благодарение на анотацията към текста, позоваваща се на подбрани и авторитетни научни източници.

Родена от нестандартната мисъл на един нестандартен човек, вдъхновен от нестандартната си любов и вложил нестандартен подход, „Мемоарите на една лека жена“ не спират да създават поредици от трусове в устоите на тесногръдието, на общоприетия морал, на всяко изкуствено тяло, поставено от социума като ограничение в снагата на природата, за да променя свят след свят, епоха след епоха, читател след читател.

Слави Ганев

17.01.2017 г.

Литература:

Blumsom, Amy. „Singapore lifts ban on 18th-century novel Fanny Hill“, The Telegraph, 26 Novembre 2015

Bowen, John. „Gamesmanship With ‘Fanny Hill“, The New York Times, 3 March 1964 (Retrieved 13 November 2016)

Epstein, William H. „John Cleland: Images of a Life“, Columbia University Press, 1974

Gladfelder, Hal. „Fanny Hill in Bombay: the Making and Unmaking of John Cleland“, Baltimore, Johns Hopkins University Press, 2012

Graham, Ruth. „How ‘Fanny Hill’ stopped the literary censors“, Boston Globe, 9 October 2014

Green, Jonathon, Nicholas J. Karolides. „Encyclopedia of Censorship“, Infobase Publishing, 2014

Haight, Anne Lyon, Chandler B. Grannis. „Banned Books 387 B.C. to 1978 A.D.: Informal Notes on Some Books Banned for Various Reasons at Various Times and in Various Places“, R. R. Bowker Company, 1978

Nelson, Max. „Overdrafts of Pleasure“, The Paris Review, 5 May 2016

Powell, Gareth. „Starting Mayflower“, Sorgai.com, 7 September 2014 (Retrieved 21 October 2016)

Sabor, Peter. „From Sexual Liberation to Gender Trouble: Reading „Memoirs of a Woman of Pleasure“ from the 1960s to the 1990s“, Eighteenth-Century Studies, Vol. 33, No. 4, The Culture of Risk and Pleasure, 2000, p. 561-578

Scott, Joseph E., Eitle, David J., Skovron, Sandra Evans. „Obscenity and the law: Is it possible for a jury to apply contemporary community standards in determining obscenity?“, Law and Human Behavior, Vol. 14, No. 2, 1990, p. 139-150

„Fanny Hill ruled obscene“, The Canberra Times, 12 February 1964 (Retrieved 25 October 2016)

Roth v. United States 354 U.S. 476 (1957)

Memoirs v. Massachusetts 383 U.S. 413 (1966)

Beacon for Freedom of Expression Project, National Library of Norway

Литературата, използвана за анотацията, е посочена на съответното място.

КНИГА ПЪРВА

Мадам,

Пиша с мисълта да ви предоставя неопровержимо доказателство, че считам желанията ви за повели, нетърпящи възражение^[4]. Макар че тая задача е неблагодарна, ще се взра отново в неприличните мигове в моя живот, от които най-накрая изплувах, за да обладая всички блаженства, способни да ни дарят любовта, здравето и успеха. Съумях да го направя още в цвета на младостта, докато не беше твърде късно да се възползвам от безгрижието, осигурено ми благодарение на спокойствието и охолството. Така можех да си изградя разбирания, по естеството си лишени от презрение, които по-рано дори във вихъра на разгулните удоволствия, сред който бях захвърлена, ми помагаха да получа по-добър поглед върху личностите и привичките в обществото от обичайното за ония, въвлечени в безрадостния ми занаят. Те гледат на всички размишления като на коварен съперник и го държат на възможно най-голямо разстояние или го съкрушават безжалостно.

Понеже мразя смъртно всички ненужно дълги увертюри, ще ви пощадя и няма да прилагам повече извинения, отколкото са необходими, за да привикнете към гледките от разгулния ми живот, които ще опиша със същата свобода, с която някога се впуснах в тях.

Истината! Жестоката, сурова истина, както я наричат. Не бих се главоболила да я прикрия с нещо повече от газен воал^[5], ала вместо това ще обрисувам събитията така, както се развиха в действителност, без да ме е грижа за всички закони на благоприличието, които така или иначе никога не са важали особено за искрени и близки приятелски отношения като нашите. Пък и самата вие познавате твърде добре първообраза, за да се отдръпнете свенливо, отвратена от тия картини. Най-високопоставените мъже, ония с преимуществени, водещи предпочитания, не биха се поколебали да украсят личните си стаи с голота, която, в съзвучие с най-простонародни предразсъдъци, не смятат подходяща за стълбищата или пък антрето^[6].

Тоя увод е предостатъчен, затова се впускам в собствената си история.

Моминското ми име е Франсис Хил. Родена съм в малко селце недалеч от Ливърпул, Ланкашир, в изключително бедно семейство и както почтително вярвам, изключително честно.

Баща ми, чиито крайници бяха сакати, нямаше възможност да се отдаде на по-тежките занаяти на черноработничеството и затова осигуряваше оскъдна прехрана, като плетеше мрежи. Майка ми едва-едва го подпомагаше – тя поддържаше неголямо дневно училище за девойки от околността. Зная, че са имали няколко деца, но нито едно не оцеляло след детската си възраст освен мен, тъй като съм била дарена от природата със съвършено здраве.

Преди да навърша четиринадесет години, образованието ми не се различаваше особено от това на повечето обикновени люде: четене или по-скоро сричане, нечетливи драсканици и малко проста работа съставляваха набора от знания, с които разполагах. В същото време цялото ми понятие за добродетелта се основаваше на пълното непознаване на греха, на плахостта, твърде типична за пола ни в толкова невръстна възраст, когато всяко явление плаши много повече, задето не го разбираме, отколкото поради нещо друго. Ала това е страх, който се лекува за сметка на невинността, когато госпожицата постепенно спира да гледа на мъжа като на хищник, готов да я разкъса.

Майка ми разпределяше времето си изцяло между ученичките и дребните битовизми, поради което посвещаваше твърде малко часове за моето възпитание. Понеже нечестивото ѝ беше съвсем чуждо, тя остана лишена от всяка мисъл и предчувствие, че трябва да ме предпази именно от него.

Вече навлизах в петнадесетата си година, когато ме сполетя най-лошото и загубих клетите си, мили родители. Отне ми ги дребната шарка само за няколко дена. Татко почина първи, което ускори кончината на мама. Така останах безрадостно сираче, лишено от близки (тъй като баща ми се бе заселил по тия места случайно и произхождаше от Кент). Тая коварна болест, която се беше оказала толкова пагубна за тях, всъщност се бе вкопчила и в мен, ала с толкова слаби и благоприятни симптоми, че скоро се оказах вън от опасност, и макар тогава още да не знаех колко ценно ще се окаже това, без никакви белези. Пропускам разказа за твърде типичната мъка и злочестина, които ме налегнаха след тия печални събития. Малко време и лекомислието на възрастта доста скоро разсеяха спомените ми за непрежалимата загуба. Нищо обаче не ми помогна повече да намеря покой от прищявката, която веднага се промъкна в ума ми – да отида в Лондон и да си намеря работа. Бях получила обещание за помощ и съвет от Естер Дейвис – млада жена, дошла да се види със свои близки, която, след като остана няколко дни, трябваше да се върне обратно в дома си.

Нямах никакви живи роднини в селото, които да се интересуват достатъчно, та да възразят на тоя замисъл, нито пък жената, която реши да се погрижи за мен, след като родителите ми си бяха отишли, направи това. Смъртта ме накара да преследвам тази възможност и скоро реших твърдо да навляза в света, отправяйки се към Лондон, за да си потърся късмета – израз, който впрочем е съкрушил повече провинциални ентусиасти от двата пола, отколкото е издигнал. Естер Дейвис също не ме разубеди, а дори разпали желанието ми да потегля с нея, като подбуди моето детинско любопитство с описания на всички прелести на Лондон: гробниците, лъвовете^[7], краля и неговото семейство, чудните постановки и опери и накратко, всички развлечения, спохождащи ежедневието ѝ. Подробностите за тях съвсем завъртяха главицата ми.

Винаги се засмивам, когато си спомня за невинното възхищение, придружено и от завист, с което ние, бедните момичета, чиито дрехи за църква не бяха нищо повече от проста басмена риза и рокля от груба материя, благоговеехме пред Естер заради сатенените ѝ поли, поръбени с цял инч дантела и украсени с цветни панделки, и посребрените ѝ обувки. Представяхме си, че целият този разкош расте в Лондон, което изигра огромна роля, когато взех решението си да получа моя дял от него.

Мисълта да потърся компанията на жена от града съвсем не беше учудваща, а всички подбуди, които я караха да поеме грижите за мен по време на пътешествието, тя изрази с привичния си маниер:

– Не една селска девойка е осигурила себе си и своето семейство завинаги. Стига да останат целомъдрени, някои така се сближават с господарите си, че се омъжват за тях, получават лични карети и живеят в бляскаво щастие и разкош. Други дори успяват да станат дукеси. Всичко е до късмет, защо и аз да не се уредя като тях?^[8]

Още няколко погледа към тази възможност се оказаха достатъчни, за да ме склонят на това многообещаващо пътуване и да изоставя селцето си. Макар и мое родно място, нямах близки, които можеха да ме задържат или подкрепят. Атмосферата се бе изменила от милосърдие към студена взаимопомощ дори в домакинството на единствената приятелка, от която можех да очаквам защита и грижи.

Тя обаче се оказа достатъчно честна към мен: осребри всичкото имущество, което бе останало след изплащането на дълговете и разноските по погребението, а на раздяла ми предаде цялото богатство, с което разполагах: скромен гардероб, събран в лесен за носене сандък, както и осем гвинеи^[9]и седемнадесет шилинга в сребро, прибрани в кесия със закопчалка – никога не бях виждала повече пари на едно място и дори не можех да си представя как се изчерпват. Всъщност бях толкова завладяна от радостта да бъда господарка на подобна несметна сума, че съвсем не се вслушах в съветите, които получих заедно с нея.

С Естер се настанихме в пътната кола за Лондон. Тук пропускам незначителния миг на изпращането, при което пролях малко сълзи, разкъсвана едновременно от тъга и щастие. По същата причина няма да се спра на всичко, което ми се случи по пътя: как коларят ме наблюдаваше опиянен, кроежите на някои от пътниците да ме изиграят, пресечени от прозорливостта на Естер – моята закрилница. Тя, ако трябва да съм напълно честна, бе по майчински загрижена за мен, но в същото време ме накара да си платя за защитата ѝ, като поема всички пътни разходи, което направих с най-искрено щастие, тъй като се считах за изключително задължена.

Без да преувеличавам, Естер се погрижи изключително да не ни измамят или завишат цените на билетите, както и да бъдем възможно най-пестеливи. Разточителството съвсем не бе един от пороците ѝ.

Макар и с шест коня, превозът ни се оказа бавен. Достигнахме Лондон през една късна лятна нощ. Докато преминавахме по големите улици, водещи към странноприемницата, шумът на забързани карети, тълпи пешеходци и накратко, новите за мен гледки, изпъстрени с магазини и къщи, едновременно ме радваха и удивляваха.

Ала представете си огорчението и изненадата ми, когато стигнахме до странноприемницата и свалиха багажа ни – моята закрилница и спътница Естер Дейвис, единствената ми опора и приятелка на това непознато място, отнесла се към мен с най-съкровена нежност по време на пътуването, която съвсем не бе намеквала за готвения коварен удар, започна да се държи необичайно хладно, все едно се бои, че ще се превърна в бреме.

Вместо да ми предложи подкрепа и напътствия, на които разчитах и имах нужда повече от всякога, тя, изглежда, смяташе, че след като ме бе завела жива и здрава до странноприемницата, можеше да прекъсне всичките си отношения с мен. Без да вижда нищо друго в поведението си освен естествено стечение на обстоятелствата, тя ме прегърна за сбогом. Аз бях толкова смутена, толкова зашеметена, че нямах нито смелост, нито идея как да изразя надеждите или очакванията си към нейния опит и познания за мястото, на което ме бе завела.

Докато стоях така, изгубила ума и дума, което тя без съмнение отдаде на тревогата при раздялата, изпитах слабо облекчение, след като чух нейното словоизлияние: че сме пристигнали живи и здрави в Лондон, че е длъжна да се върне в дома си, че при всяко положение и аз трябва да си намеря възможно най-скоро такъв, че не бива да се боя от това, че в града има повече свободни места, отколкото енорийски църкви, че според нея е добре да посетя осведомително бюро^[10], че ако чуе за някакво раздвижване на нещата, ще ме намери, за да ми каже, че междувременно трябва да си намеря квартира и да я уведомя къде може да ми пише, че ми пожелава късмет и се надява да остана почтена, за да не опетня името на родителите си. Така тя ме остави да се грижа сама за себе си със същата лекота, с която по-рано бях отдадена на нейната закрила.

Останала сама, в нищета и без приятели, започнах да гледам с голямо огорчение на тази жестока раздяла, която се състоя в една стаичка на странноприемницата. Още когато видях гърба ѝ, нещастието от безпомощното положение, в която бях изпаднала, даде израз в поток от сълзи. За щастие, те поне облекчиха мъката в сърцето ми, но въпреки това бях зашеметена и озадачена как бих могла да се справям от тук нататък.

Един от сервитьорите само подсили недоумението ми, като попита направо дали съм го извикала за нещо.

– Не – отвърнах аз, но го попитах къде мога да намеря стая, за да пренощувам.

Той заяви, че ще говори с господарката си, която по-късно дойде и се обърна равнодушно към мен, без ни най-малко да забележи притеснението ми, и каза, че мога да пренощувам в странноприемницата срещу един шилинг, но както предполагала, вероятно имам близки в града (тук въздъхнах дълбоко отчаяна!), при които мога да отида на сутринта.

Невероятно е колко мъничко утеха е необходима на човешкия ум в такива тежки моменти, за да се вкопчи в нея. Обещанието за постеля, на която можех да пренощувам, поохлади мъката ми. Срамувах се да призная на съдържателката, че нямам близки в града, затова реших да продължа още на другата сутрин към осведомителното бюро, за местоположението на което имах писмени указания върху обратната страна на една балада, оставена ми от Естер. Надявах се, че там ще получа сведения за всички места, подходящи за селски момичета като мен, където мога да изкарвам някаква прехрана, преди неголемите ми запаси да се изчерпят. Колкото до препоръките, Естер все ми бе повтаряла, че мога да разчитам на нея да ми набави. Макар и да тъжах много, задето тя ме бе изоставила, продължих да си казвам най-добронамерено, че е постъпила правилно и единствено собственото ми житейско невежество ме е накарало да приема нещата според първоначалните си мисли.