Някъде там

ИЗВЪНЗЕМНИТЕ СА НЯКЪДЕ ТАМ… може би.

Всички сме се чудили дали има живот другаде във Вселената и как би изглеждал той. Е, д-р Майкъл Уол се заема да разнищи този проблем в своята книга „Някъде там”, която поразително прилича на научно продължение на „Пътеводител на галактическия стопаджия” на Дъглас Адамс.

Някои от въпросите са прости:

-         Има ли извънземни и къде са те?

-         Как изглеждат?

-         Как ще комуникираме с тях?

-         Няма ли да ни изтребят (бррр!)?

Други не чак толкова:

-         Къде в Слънчевата система може да има живот?

-         Възможно ли е да сме марсианци по произход?

-         Как ще колонизираме близките светове?

-         А звездите завинаги ли ще са недостижими?

С много хумор, но ис непоклатим здрав разум д-р Уол разглежда възможността извънземните вече да са посещавали Земята в миналото или да я наблюдават отблизо днес. Във вдъхновяващата му книга се усеща и духът на незабравимия Карл Сейгън и неговата „Бледа синя точица” – тази вечна мечта да напуснем своя дом и да поемем към нови светове.

Въведение

 Еха!

Два дни след смъртта на Елвис Пресли астрономът Джери Еман седял в кухнята си и преглеждал огромни масиви от ситни букви и цифри в компютърни разпечатки. Това не бил начинът му да се справи с ненавременната кончина на Краля, просто такава му била работата. Или почти. Еман се бил кандидатирал да търси интересни модели в разхвърляните данни, събирани от радиотелескопа Голямото ухо на Държавния университет на Охайо.

В цялата тази бъркотия вниманието на астронома било привлечено от вертикалния стринг 6EQUJ5, който бил толкова изненадващ, че Еман оградил с червено малката колонка и с красивия си заоблен почерк написал в полето: Wow!^[1]. Хубаво е, че този знаменателен миг е бил обезсмъртен по такъв радващ окото начин. Историята щеше да е далеч по-невзрачна, ако възклицанието беше изписано с прищипания наклонен почерк на майка ми.

6EQUJ5 бил код на радиосигнал, получен три дни по-рано – на 15 август 1977 г. Еман забелязал, че сигналът Wow!, както щял да стане известен, покривал тесен диапазон от дължини на вълните и продължавал 72 секунди, както би се очаквало от източник от Дълбокия космос. (За толкова време Голямото ухо можело да проследи далечна космическа цел, преди въртенето на Земята да придвижи в полето му друг отрязък от небето.) Всички тези характеристики съответствали на излъчване от извънземна цивилизация.

Но имало и още. Честотата на сигнала Wow! била 1420 мегахерца, право във „водоема“, или в чистия от радиотрансмисии обхват, който според много астрономи извънземните биха използвали, за да се свържат с нас. Нарича се така заради разположението си между честотите на естествено образуващите се в Космоса водородни атоми (Н) и хидроксилните молекули (ОН), които заедно формират вода. Също е и нещо като шега: водоемите са места, край които от незапомнени времена се събираме на приказка, както край автомата за вода в офиса. (Ако пък сте фен на научнопопулярните предавания, думата „водоем“ може би извиква в съзнанието ви образи на антилопи, причаквани от лъвове или крокодили край пресъх-ващи кални езерца. Тази асоциация може и да е доста вярна особено ако се окаже, че извънземните съвсем не ни мислят доброто.)

Това било наистина интригуващо, но астрономите се нуждаели от повече информация, преди да могат да кажат нещо категорично за сигнала Wow!. Като за начало той трябвало да бъде регистриран повторно. Затова Еман и колегите му отново и отново напрягали Голямото ухо. Нищо. Други астрономи също се опитали да го засекат с всевъзможна техника. Тишина. В продължение на десетилетия изследователи продължили да полагат усилия, но никой не извадил късмет. Сигналът Wow! бил еднократен, само един самотен вик в мрака.

Какво било това? Необичайно изолирано природно явление, което земна интерференция по някакъв начин е замаскирала като сигнал от Дълбокия космос? Или все пак има надежда това да е било просто едно „здрасти“, излъчено от извънземни през мрачните ледени дълбини на Космоса?

„Не мисля, че някога ще стане ясно – казва Еман. – Колкото и да съжалявам, не съм в състояние да направя по-задълбочени изводи.“

Макар сигналът Wow! да си остава един космически еднорог, от неговото засичане преди четири десетилетия са се променили много неща. По онова време единствените познати на астрономите планети били тези, които обикалят около Слънцето, а учените като цяло смятали, че животът бил като кекаво хлапе с тръстов фонд, което можело да вирее само в тесен обхват от температура, налягане и киселинност.

Сега вече знаем, че Вселената къта много повече планети, отколкото звезди, а огромен брой от тези чужди светове вероятно са много подобни на нашия. Но дори никога да не открием близнак на Земята, това не би означавало непременно, че сме сами във Вселената – микробиолозите са открили, че много от най-малките обитатели на нашата планета са невъобразимо издръжливи и успяват да виреят в кипящи от горещина кални ями, вледенени локви под антарктическия лед и киселинни езера, които биха разяли краката на фламинго. Възможните убежища на живота са практически неизброими.

Издирването на извънземен разум вече се е пренесло от пределите на научната фантастика в мейнстрийма и по заглавните страници на световната преса. Сега учените търсят усърдно и усилията им скоро ще бъдат подкрепени от ново поколение мощни телескопи както на Земята, така и в Космоса, чието пускане предстои. Във въздуха витае въодушевление и оптимизъм.

„За мен най-голямата изненада ще бъде, ако не открием нещо“, казва Лиза Калтенегер – доцент по астрономия в „Корнел“ и директор на института „Карл Сейгън“ към университета.

Калтенегер се занимава основно с откриването на биосигнатури в атмосферата на извънземни светове – най-общо казано, доказателства за „елементарен“ живот, например микроби.

Еман обаче е също толкова уверен в съществуването на интелигентни извънземни. „Убеден съм в съществуването на може би милиони или дори милиарди извънземни цивилизации, ако броим всички галактики във Вселената“, казва той.

Докато издирването на извънземни се развихря все повече, същото се случва и със стремежа да разширим отпечатъка на човечеството в Слънчевата система. НАСА планира да се завърне с астронавти на Луната, които после да изпрати на Марс. Европейската космическа агенция е въодушевена от идеята за международно „лунно село“. Голяма част от дейността обаче е в частния сектор. „Спейс Екс“ и „Блу Ориджин“, съответно оглавявани от милиардерите Илън Мъск и Джеф Безос, изстрелват, приземяват и повторно изстрелват ракети, демонстрирайки технология, която би могла да снижи разходите за космически полети до такава степен, че най-сетне за първи път да успеем наистина да се откъснем от тази планета.

Мъск иска да издигне милионен град на Марс. Безос иска да изпрати милиони хора да работят и живеят в Космоса на непосочени засега места, които по всяка вероятност не включват повърх-ността на Слънцето, вътрешността на черни дупки или кухните на ромулански бойни кораби.

Някои компании възнамеряват през идните години да започнат миннодобивна дейност на астероиди и на Луната. Освен това ние и сега вече произвеждаме някои неща извън Земята с помощта на машини, изпратени на Международната космическа станция.

„Хиляда години напред в бъдещето хората ще обръщат поглед назад и ще възприемат сегашното ни време като момент на преход към космическа цивилизация и множество светове“, казва Боб Ричардс, изпълнителен директор на „Муун Експрес“ – компания, целяща да предоставя роботизирани транспортни услуги до лунната повърхност и да осъществява миннодобивна дейност на Луната и множество други тела из Слънчевата система.

Там отвъд се случват и има да се видят много неща. В тази книга ще направим малка обиколка на голямото отвъдно и ще зададем някои уместни (а и някои неуместни) въпроси за извънземните: „Дали наистина съществуват? Ако да, защо са толкова срамежливи? Правят ли секс?“. Също така ще засегнем въпроси, свързани със стремежа на човечеството към нов гигантски скок: „Ще колонизираме ли Марс? Можем ли да поемем на път сред звездите? Възможно ли е да пътуваме назад във времето и да забием шило във врата на Хитлер?“.