Ноа ноа

 „Ноа Ноа“ от Гоген – забравеният пътепис на един гений// до Таити и назад

Впечатляващият дневник на френския художник излиза в ново издание с твърди корици.//През 2018 г. се навършват 115 години от смъртта на великия френски художник.

През 1894 г. прочутият френски живописец, скулптор и график Пол Гоген изоставя буржоазна Европа, за да осъществи една стара мечта на  Ван Гог – да заживее в тропическия рай на Таити. Там той открива един необвързан с условности свят – непокътнати острови, диви обичаи и изцяло нова култура, която завинаги променя начина му на мислене.

Освен серия от най-прочутите си картини в Таити Гоген създава и „Ноа Ноа“ – впечатляващия дневник на една артистична мисия.

Райско място. Уханно място.

Таити, където сутрин животът се събужда със смях, така, както и е заспал. Където удоволствието е единствената работа и самият труд се превръща в удоволствие. Мъжете пеят, а жените с танци изобразяват любовта, която канят с настъпването на нощта. Сгъстено в непрогледните дебри на гората, уханието на радост опиянява пътешественика, а несвършващото лято нашепва за вечна младост...

Поезия и проза, сън и действителност се преплитат, за да разкажат приказка за Рая. Гоген запечатва спомените си в десетки картини и една книга, посветени на мястото, което е бил заставен да напусне, но тозавинаги остава негов дом.

Самият ръкопис има не по-малко любопитна съдба от прочутия си създател. Преди да замине за Таити, Гоген предава ръкописа на поета Чарлз Морис (1860-1919), който го пази до 1908 г., след което го предава на издателя Едмънд Сагот за уреждане на дълговете си. Поради последвалата смърт на Гоген, финансовите неуредици между семейството му и издателството и избухването на Първата световна война първият ръкопис на „Ноа Ноа“ е забравен за близо четиридесет години и е публикуван едва през 1924 г.

С пълнокръвните и цветни описания на таитянските митове и легенди, завладяващите любовни истории и философски търсения, и нежната поезия, съхранила завинаги в себе си картината на Рая, „Ноа Ноа“ заема своето достойно място сред шедьоврите на гения Гоген.

Наве наве фенуа. Ноа ноа.

Райско място. Уханно място.

Наслада, запечатала се в мен от незнайно кой отколешен божествен ужас, който провиждам в незапомненото Нявгаш, ухание на радост, което вдишвам днес: и радостта, и ужасът, сгъстени в благоуханните и непрогледни дебри на гората, където далеч от всеки поглед непресъхващите жизнени сокове потичат с обилието на буйно празненство; ужасът и радостта, въплътени в могъщата Ева, златната дъщеря на тази земя и на това слънце, която смесва ароматите на сантала и на всички цветя с тези на гордото си животинско начало.

Всекидневният живот, с живописни и радостни поведения в красотата на тяхната необходимост, варира по темата за тревожния чар.

I

Сутрин животът се събужда със смях, в прекрасното настроение на земята и слънцето, така, както и е заспал. Удоволствието е единствената работа и самият труд се превръща в удоволствие: да упражняваш силата си, да показваш ловкостта си, да помогнеш на приятел. Мъдростта също трябва да е игра, игра за старци по време на бдения, а без съмнение и прищявката да се страхуваш, ей така от нищо, женски игри.

Току до дървената колиба бурао започват гората и прохладата, мъжете и жените – тане, ваине, са там, събрани на отделни, много заети групички, и вече си отпочиват, пият, бъбрят, а смехът изригва.

Навътре морето е оживяло от крехки, нехайно бързи пироги, които младежите направляват ту с късо весло, ту просто с движенията на тялото си, сините им и бели парео и бронзовите им гърди блестят в светлия въздух, а зъбите им искрят, когато се засмиват звучно. На брега две сестри, които току-що са се изкъпали, излегнати неволно в сладострастни пози, си говорят за отминали и очаквани бъдещи любови. Един спомен ги противопоставя: „Какво? Ревнуваш!“. На няколко крачки по-нататък по брега млад тане, великолепен в своята сила и грациозност, сече с брадва дънер на дърво; неговата ваине подрежда в лодката донесеното от кратко пътуване. Жената е гола до кръста и наведена напред, застанала почти на четири крака, дори в животинската си поза запазва известна елегантност.

Ей там, пó към вътрешността, в една маорийска къща, отворена още от следобеда, жена е седнала на петите си, подпряла лакът на коляно и с нацупени от гняв устни, се сърди, сама от почти пет минути и за поне още пет минути.

Часът на следобедната отмора отмина, дългият час на морното опалване, когато победеният живот напуска омагьосания остров. С припадащия здрач отвсякъде глухото раздвижване на огромна воалиера в полумрака, прорязван от лунните лъчи. Танцуват, пеят: мъжете, клекнали до дънерите на дърветата, жените в свободното пространство като съблечени в бялото, а последните петънца светлина ги преследват и си играят около тях. Мъжете пеят, а жените, следвайки ритъма на песните с движенията на краката и ръцете си, изобразяват любовта, която канят и която ще дойде с настъпването на нощта...

...С нощта, наситена обаче и с появата на демони и зли духове, призраци на мъртви, тупапаус, които скоро ще пропълзят с блестящи усти и фосфоресциращи форми близо до постелите, където кошмарите не оставят сами рано съзрелите момиченца.

II

Очарованието, великолепието, пищността и опиянението на Гората посрещат, привличат, оплитат със силните си и опасни милувки поклонника, поел към Арораи, планината, дето докосва небето.

НОА НОА!

Никакво животинско присъствие. Абсолютна тишина. Ала каква необуздана хармония в естествените ухания, които опиват художника пътешественик! Само прекрасни плодове сред многоцветния блясък на листа, плодове и цветя! Очите му, все още запленени от непреходното човешко великолепие, съзерцавано по цели дни и нощи, преситени от толкова целомъдрена чувственост, понеже женската красота, триумфираща, защото е душата на Гората, е така наивна, че изпъква сред жизнерадостта на растенията и є придава завършеност. Тъкмо във възхитата от тази гледка, от тези спомени и от това присъствие той прекосява редките поляни, гъстите храсталаци, изкачва стръмните или полегати склонове, като си помага с ръце, доволен от постоянното усилие, катери се по скали и дървесни стволове – докато с крадливо промъкване насочва опасенията си към вдлъбнатина, където в дъното на тъмна пещера и в сянката на китни листа просветва бялата лента на тайнствен извор – Папемое. Когато спира, зърва младо същество, наведено, кацнало под недоловим ъгъл на слоестия склон на планината, която Гората е облякла в пурпур, красиво същество, което пие от ръката си от загадъчния извор, див като него! Художникът потръпва в душата си при това видение, което му разкрива тайния живот, живата тайна на гората, принадлежаща на Планината и на Острова. Но девойката, предупредена от мълчаливото и сестринско съзаклятие на всичко наоколо, което издава наблюдателя, се обръща, вижда го – и с един скок изчезва далече сред скалите, кокосовите палми и лианите, които се разтварят леко и тихо се затварят, непроходими зад побягналата.

III

Това е върхът на планината, бил достъпeн някога само за краката на боговете.

Там стои Храмът.

Там растителността умира, сякаш в екстаза на любовен ужас, а върхарите на гигантските дървета се покланят пред прага на пустото светилище; място на ужас и величие; оголеност на погребалните ритуали; невидими, очевидни останки от свирепи древни култове.

Там несъмнено някога са се принасяли човешки жертви. Художникът познава следите от тях по непреходните очертания, в които, макар неясни и още почудовищни в неяснотата си, са останали като изваяно свидетелство черепи на мъртъвци.

Погледнат от този връх, животът там долу – така лесен, изобилен и безгрижен, без спомен докато денят светлее, изглежда още по-истински в среднощните си форми, когато смеещите се по пладне не продумват и треперят; а забравата на деня е досущ като маска на доброволната забрава. Ще запазят ли всички тези лекомислени деца наследственото клеймо на свещените престъпления? От този връх ли слизат злосторните призраци, тупатау, мрачните видения и демоните, на него ли се връщат, когато среднощните ужасии ги съживят, та да обикалят около заспалите девойки?

Или пък смъртта на самите богове придава на върха, където се издига Храмът, на това главно място за царството им, тази покруса?

Това угризението за убийствата ли е, или съжалението на боговете, които рано или късно ще отведат в нощта децата на своите раби. Опасността от вчера или онази от утрешния ден предава на Страха сладките нощи на щастливия Остров? От неизчерпаемите залежи на страха на тяхната история ли се крият детските души, или от неочакваните мигове, когато без да мислят, предизвикват най-проницателния поглед, а после му показват с мечтаещите си очи само разбунената повърхност на неразгадемата загадка?

На върха, където се издига Храмът, богинята на Луната Хина ли е казвала някога на бога на земята Тефату: „Съживи човека след смъртта му.“? Там ли Тефату изрича в отговор трагичното си и милосърдно: „Не.“?

 ПАРАИ ТЕ МАРАЕ

                 Връх на ужаса на щастливия Остров, там е

                Храмът, място живо, отворено, жадно и диво.

                Там са нозете на боговете, дето носят тежестта

                на висинето, там отива да умре богатството на гората,

                на най-високото в Арораи, връх на върховете,

                там се е изцеждала някога кръвта на жертвите,

                където живите се причестявали благочестиво.

                Които управлявали според дълбоката си мъдрост,

                някога! Страховитата експанзия на световете,

                прощавали на живота, но избирали смъртта.

                Тогава Островът бил богат, а народът му силен,

                и познавал любовта, и познавал радостта,

                пиел от върха, където слънцето пламти

                и свети над вселената, животворен поток

                на Болката. Великолепие на феодалното нявгаш!

                Тогава Отаити се смееше в светлината,

                свободна дъщеря на водата, прелестна и горда,

                която жертвоприносителите белязаха с кръвта ѝ,

                когато, с целия плам на небето, на хълмовете

                възвишени, Тароа, която нейната слава съзерцава,

                поддържаше гибелния огън на Храма,

                където героите идваха да възпламенят добродетелта си.

                                                                                                                II

                Но ето че писъкът на жертвите замлъкна

                и навсякъде в унинието на Острова

                кастрирани мъжки сърца и женски утроби.

                Предпазливостта, страхът и сдържаността накараха да пресъхне

                кръвта, чийто свещен връх вече не цъфти

                и тя застоява по дългите брегове на неспокойните сиести,

                и старата Гора, чиято буйна мъзга

                щедро излива безгрижните си струи –

                стройни палми с потрепващо почти в небесата чело,

                тамаринди, ибискуси, гигантски папрати,

                лиани, извиващи гъвкавите си арабески,

                палисандър и манго, насищащи въздуха

                с пищна сянка и парфюм, желязно дърво,

                ароматен сантал, чиято кора искри,

                и цялата щедра Гора, където струи

                сред шарени сенки на плътен листак

                и се изправя с горчив дъх

                силният ликьор на вечния живот.

                Изтерзаната Гора и очарованата Гора,

                където природата се ражда, умира и преражда до безкрай,

                разобличава и осъжда с божествената глъчка

                на Любовта, лудостта и престъплението на човека,

                който, скъперник на жалките си дни

                и покварен от забранената на смъртните надменност,

                се трови с кръвта, която краде от жертвениците!

                                                                                                 III

                 На върха, завинаги опустял и опозорен,

                където вече се издига плодовитият дим на

                кръвта, на мъртвото място, където царуваха боговете,

                където човекът се молеше, единствени островърхите дървета

                с леките си клони, поклащани от вятъра,

                щедро кадят тамян завинаги.

                На брега, вълнуван от сребърни потръпвания,

                смее се и пее, обича и спи цяло едно човечество,

                детинско, простодушно, забравящо, фриволно,

                лъчезарно под слънцето, като вълните гъвкаво

                и наслаждаващо се на деня, докато е светло. – Имене!

                Камбанен звън за края на живота! Ехо от оскверненото минало!

                Древна песен за веселостта, опровергана,

                от заплахата свише отровена!

                                                                                                                IV

                Боговете са мъртви и Таити умира от тяхната смърт.

                Слънцето, което някога го палеше, го приспива

                със сън, изпълнен от нахлуващи страховити кошмари,

                а страхът от бъдещето изпълва очите на позлатената

                Ева: тя въздиша, гледайки гърдите си,

                безплодно злато, подпечатано от божествени възнамерения.

                Боговете са мъртви. – Но когато на колесницата си от мрака

                Вечерта, от прочути любови и смърти поаленяла,

                се спусне разгневено, преследвайки Слънцето,

                от дълбоките си гробове се надигат боговете,

                които на върха, на страховит събор,

                през цялата нощ стоят неподвижни

                с ръце, протегнати към морето. И от върха на планината

                към брега разрояват хиляди демони,

                тупапау, духове на умрели, жестоки ларви,

                които в тясната колиба прибират крила

                и към постелята, където страхливката не спи,

                пропълзяват, студени опипвачи, и съвсем тихо нашепват:

                настъпи часът на боговете, това е нощта на боговете, това е Нощта!

                Ела: ти пожела да ги любиш.

                Няма повече да ходиш да танцуваш край морето,

                да береш с песни цветовете на олеандрите,

                да къпеш златното си тяло в златото на морето

                и сънят ти да почива на неясната мечта за нещата.

                Няма повече да спиш под панданите,

                ние ще те сграбчим в празните си ръце,

                живите, които те любеха под панданите,

                съумяха ли да оплодят влюбената ти плът?

                Кръвта ти е обречена! Настъпи времето

                човекът да умре и да не се съживи!

                Той предаде своите богове: настъпи времето,

                когато трябва мрака на смъртта с тях да сподели.

                Та Кралят, единственият Крал, Таора,

                отново да измъти яйцето на вечната загадка.

                Та Кралят, единственият Крал, Таора,

                да я сподели с по-велики от човека на Земята.

                И понеже в първия ден бе една жена,

                от която започна животът и надеждата,

                и в последния ден нека се изправи жена,

                от която ще дойде избавлението и смъртта.

                Ти няма да се измъкнеш от любовта на боговете!

                Те ще те притежават в справедливата ти радост,

                Теура, славната любовница на боговете,

                когато в отчаянието си ще си им плячка!

                Настъпи часът на боговете, това е нощта на боговете, това е Нощта.

                Ела: теб избраха да им служиш.

                Това е нощта на смъртта и любовта, това е нощта!

                Ела: ти пожела да ги любиш.

                И в ужаса си детето вижда светилището

                древно, церемониала на погребалните ритуали,

                жертвеника, червения жрец и фосфоресциращото око

                на демоните, и заплашителните богове,

                и неговата раса, нявгаш със смирено сърце, което не устоява,

                и покорно  се спуска по стените на гроба,

                където го викат боговете, които тя е обрекла на забрава:

                връх на ужаса на щастливия Остров, там е

                Храмът, място вечно живо и все ненаситно.

                                                                                                                V

                Детето вижда – и времената се свършиха вече:

                човекът е мъртъв. Мъртъв и никога няма да се съживи.

                Островите и Водите служат на друг Господар,

                по-добър, чиито очи са огнища на любов

                и радост – и детето, което се удивлява на новия

                ден, си мисли, че той е умрял, – а смъртта е сладка

                като следобедна дрямка в пяната, на брега на морето.