Политическото представителство след комунизма

Тази книга на известния български политик и дипломат е посветена на политическото представителство, което е основа на демократичното управление, практикувано в съвременния свят. Неговата неотменна част – бюрокрацията – е необходима за всяко демократично общество, защото само по бюрократичен път може да се постигне изравняване в правата на гражданите, които очевидно имат неравни възможности. Тя обаче не бива да се възприема като ценност или част от същината на демокрацията.

Основната теза на този текст е, че решаващо за утвърждаването и запазването на демокрацията е доверието към представителните институции, което се основава не на формални цифрови съответствия, а на убедителни практики, съответстващи на здравия разум на гражданите.

Авторът се връща назад в историята преди комунизма и неговото падане, за да потърси автентичните характеристики на представителната демокрация. И за да стигне до изводи, твърде различни от онова, което сме свикнали да чуваме – за пряката демокрация, за изборите и партиите, за конфликтите между институциите. И за това какво и кой помага на властта да работи. Богата на фактологичен материал, в книгата се дават оценки и идеи за политическата ситуация в България, които също могат да изненадат читателя.

Защо политическото представителство?

Политическото представителство е основата на практикуваното в съвременния свят демократично управление. Неговата комплементарна част – бюрокрацията – е принципно необходима за всяка демокрация, защото само по бюрократичен път може да се постигне изравняване в правата на очевидно неравните по възможностите си граждани, като се сведат параметрите на тяхната естествена конкуренция до количествени мерки и формализирани процедури. То обаче остава да се възприема по-скоро като техническа необходимост, но не и като ценност или част от същината на демокрацията.

Политическото представителство трудно се поддава на количествените методи на изследване, освен в сферата на своето формиране и то най-вече в един свой аспект: дескриптивното (описателно) представителство, което се свежда до пропорцията между подаваните гласове по партийни предпочитания и тяхната реализация в представителните тела. Би могло да се приеме, че именно търсенето на количествени методи обяснява повишения интерес към дескриптивното представителство. То обаче не успява да даде ключ към усъвършенстването на демократичните процедури и към повишаването на политическото участие на гражданите и доверието им към демократичните институции.

Днешният ден не е особено добър за демокрацията. В целия западен свят се надигат популистки, националистически и неонацистки движения.

Комунизмът на Куба и Северна Корея изглежда екзотичен, но подкрепата, която режимът на Чавес от Венецуела дава на подобни тенденции в Латинска Америка (както прочие и на тоталитарни режими в цял свят), прави заплахата от тях достатъчно реална. Приетата за окончателна демократизация на Латинска Америка може под влияние на Венецуела да бъде върната назад.

Ислямският фундаментализъм е не по-малко тоталитарен. Иранският теократичен режим е само един опасен пример за това, което различни ислямистки движения мечтаят да устанoвят в своите страни.

Опитите за противопоставяне на тоталитаризма извън Източна Европа и през последните две десетилетия не постигнаха особен успех. Тианънмън и площадите на Техеран са злощастна илюстрация за това.

Усложняващите се процедурни лабиринти на ООН и Европейския съюз, съчетани с неспирната борба с корупцията (която често борави с формули подобни на онези, с които през 30-те години на 20. век громяха плутокрацията), карат много хора да поставят въпроса: Tова ли е наистина желаната форма на управление? Програми, които се опитват да поправят констатираните недъзи, правят положението още по-лошо.

Модерните технологии служат за ново оправдание за вечния порив към социално инженерство, който никога не е донесъл на човечеството достатъчно радост, та да може тя да компенсира причинените от него вреди. Оповестяването на победата на интернет над опитите за контролиране на информацията може да се окаже твърде прибързано.

Накратко, след шестдесет следвоенни години на триумф, това, което днес наричаме демокрация, е в криза.

Новите демокрации в Европа са благодатно поле за изучаване на тези явления, които засягат в различна степен целия западен свят. Преобладаващите нагласи са следните:

а.  „Както и да гласувам, все е тая. Не от моя глас зависи. Държавата така или иначе ще се управлява, както са си решили (те, политиците).“

б.  „Никой не заслужава да му дам гласа си (и да се чувствам отговорен за неговите действия след това) и после да се разочаровам.“

в.  „На никоя партия не вярвам. Всичките само обещават, а после пак правят същото.“

г.  „Депутатите (политиците) гледат само себе си и не ги интересуват хората (избирателите).“

д.  „Корупцията е най-големият проблем на управлението (всички крадат).“

е.   „Всички политици са (еднакво?!) продажни и маскари.“

Примитивната реакция, породена от тези нагласи се свежда до:

а.  „Никоя партия не заслужава доверието ми (всички са еднакви).“

б.  „Тогава пък няма да им гласувам (за да живеят на моя гръб).“

(Дори хитрини като задължителното гласуване не могат да я прикрият.)

Но след като очевидно държавата все пак трябва да се управлява:

в.  „Да дойде някой друг (следователно не от партиите), наистина добър и почтен, и да разгони всичките останали.“ Вероятно по този механизъм част от избирателите в Италия и Германия са приели Мусолини и Хитлер в началото на 20-те, респ. на 30-те години на 20. век

Основополагащи принципи на демокрацията, каквито са всеобщото избирателно право, парламентаризмът (в широкия смисъл на думата) и дори свободата на съвестта и словото, се подлагат на дискусия, поне в Източна Европа.

Ентусиазмът за създаване на един по-хубав свят също изкривява, макар и в друга насока, дискурса за демокрацията. Днес човек може да чуе мисли като: „Демокрацията изключва насилието“ или „Демокрацията предполага прозрачност във всичко“. Ако побърза да им повярва, може да нанесе сериозни вреди на демокрацията. Дори святата тема за човешките права, изиграла мощна роля за свалянето на комунизма в Източна Европа, се развива в застрашително казуистична посока, която утежнява държавните „отговорности“ за съдбата на индивида, но може да олекоти въпроса за човешкия избор. (Като че ли идеята на американската Декларация за независимостта, която прогласява правото натърсене на щастие, е подменена с идеята за право на минимум щастие. Проблемът е, че в хода да човешките събития минимум щастие не прави никого щастлив.)

Сегашният исторически момент напомня по нещо първата половина на 20. век – по нарастващата критичност (и спад на доверието) към представителните институции, по икономическата криза, която от мнозина се схваща като зов за повече държавна намеса. Различава се по две основни неща: по готовността на диктаторските режими да имитират придържане към общите правила на „международната общност“, т.е. към западните демократични стандарти, и по липсата на потребност от мащабни и логично организирани антидемократични идеологии, които да оправдават противопоставянето на демокрацията (като че ли днес тя има достатъчно ресурси да организира този процес на противопоставяне и сама!).

Основна теза на този текст е, че решаващо за утвърждаването и запазването на демокрацията е доверието към представителните институции, основано не на формални цифрови съответствия, а на убедителни практики, които съответстват на здравия разум на гражданите.

Защо след комунизма?

Новите демокрации в Европа имат особено положение в новия свят. Те приличат на блудни деца, които се завръщат в бащиния дом. Оказва се обаче, че навиците от блудните дни са се превърнали за тях – в различна степен – във втора природа. Най-пострадалите (т.е. тези с най-много лоши навици) показват доста отчетливо как точно протича конфликтът „западна демокрация“ – „посткомунизъм“. Този сблъсък всъщност носи много от чертите на глобалното противопоставяне, което все повече започва да изглежда като „запад“ – „анти-запад“. Или, за да избегнем прекалено директни асоциации с цивилизационния сблъсък на Хънтингтън – като „западна демокрация“ и „неприемащи западната демокрация режими“. Очевидно става въпрос за множество разнородни явления, обагрени по различен начин например от религиозния си, имперски или архаично-комунистически характер. Трудно е да се твърди, че съществува някакъв сърцевинен вариант на не-демокрация^[1], който да е обвит в тези характеристики. С други думи, не е невъзможно да се окаже, че отхвърлянето на западните демократични институции и практики може и да е на есенциално равнище религиозно, национално-традиционно или някакво друго^[2]. Това не е предмет на този текст. Но дори и да беше така, би могло да има полза както от идентифицирането на някои проблеми на политическото представителство в Новите демокрации (т.е. в страните, които са изначално най-близо до традициите на западната демокрация), така и от изграждането на хипотези за това какво би могло да ги улесни в приложението й.

Тази полза може да се реализира в още две насоки:

а. за да улесни избора на подходи, когато се прилага демократичният (западен) модел в други, по-отдалечени в традициите си страни; и

б. за да подскаже насоките, в които биха могли да се развият проблеми, тлеещи в старите западни държави сега, когато следвоенната демокрация изглежда загубила доста от своя престиж и очарование.

Първото е свързано със стария въпрос: Трябва ли демокрацията да осъществява експанзия? Не е ли по добре да оставим тези, които не я щат, да си живеят, както си знаят? Такава „толерантност“ е съблазнителна. Демокрацията обаче (а дори и нейните предтечи) никога досега не е успявала да живее в покой. Когато не е била в експанзия, е трябвало да мине в режим на оцеляване. Първата половина на 20. век е особено илюстративна в това отношение. Затова и в друг текст съм си позволил да отбележа, че „най-добрият начин да се защитава света на свободата е той да не спира да се разширява“. Няма нищо по-просто от това подобен възглед да се окачестви като неоколониализъм. Замерянето със заклеймени от политическата коректност етикети е любимо занимание в днешния свят. Факт е обаче, че Хартата на ООН, както и Универсалната Декларация за правата на човека представляват безкомпромисно отхвърляне на „традиционни практики“, битували до преди половин век в по-голямата част от света (някои от които повече или по-малко прикрито съществуват и днес). Самото съществуване на ООН е по същество експанзия и налагане на една ценностна система [над други], а именно тази на западната либерална демокрация. Опитът да є бъде дадено друго название води до две еднакво опасни последици: първата е да прокламираме, че е хубаво да оставим всеки да си живее според културните традиции и да се съгласим, че продажбата на деца, убиването на дъщери и сестри за „неморално поведение“, а защо не и изтребването на групи от хора по етнически или класов признак имат своето място и право на съществуване. Другата е да си въобразим, че макар и с различни култури при всякакви обстоятелства и независимо от контекста всички трябва да спазваме едни и същи учебникарски правила и да създадем бюрокрация, която да ги прилага стриктно и еднакво. Само ако ясно поемаме отговорността, че извършваме експанзия – при това оправдана единствено от собствената ни вяра в своите си ценности, – само тогава можем, без да отстъпваме от принципите си, да се отнасяме с достатъчна сериозност към рисковете, пред които спазването им ни изправя. Бремето на отговорността може понякога да изглежда непосилно. Криенето от отговорност зад „универсални правила“ обаче може да се окаже гибелно, защото поражда или бездушно чувство за праведност, или просто нравствената леност.

Падането на Берлинската стена повлия не само на страните от бившия комунистически блок. Приобщаването на част от тях в основните западни структури – НАТО и ЕС – превърна част от техните проблеми в общи проблеми на Запада. Или най-малкото помогна по-отчетливо да се изявят съществуващите вече в Запада проблеми. Това ме кара да мисля, че известната загуба на интерес към Новите демокрации е може би компенсаторен механизъм, чрез който Западният свят се опитва да затвори очи пред задаваща се проблематика. Обсъждането на техния опит следователно би могло да се окаже не само продуктивен, но и по-защитен способ за дебат върху теми, които засягат всички ни. Затова този текст си позволява да надникне в тази тематика чрез проблема за популизма.

Политическият въпрос на двадесетия век до голяма степен беше: има ли по-добър модерен режим от демократичния? Този въпрос роди тоталитарните държави на века, сред които най-ярките примери бяха нацизмът и комунизмът. Те премахнаха изцяло възможността за преформулиране на веднъж установеното (или просто декларирано след насилствен акт) политическо представителство^[3]. Но главният им довод беше неговата неефикасност и липса на кредибилност. Не е случаен фактът, че прилагателни от типа на „истински“ (което имплицира наличието на „неистински“, „уж“, „не за вярване“, „фалшив“) изобилстваха в дискурса и на нацистките, и на комунистическите партии и режими. Фактически главен обект на нападките беше полититическото представителство (макар че, или именно затова, защото е конституционно установено).

Днес, в началото на 21. век, темата за политическото представителство е не по-малко актуална. Тя се поставя с особена острота в Новите европейски демокрации^[4] – страните, които след дълъг период на тоталитарна власт започнаха да изграждат [отново] демократични представителни институции по западен образец.

Смятам, че опитът на страни като България и Румъния е особено подходящ обект за изследване именно поради множеството неумели стъпки в процеса на прехода. Преходът на източноевропейските страни дълго беше изучаван като своего рода конкурс за красота – забелязваха се предимно отличниците и най-вече тези, които показваха добри постижения в икономическата сфера. Последните няколко години (след присъединяването към НАТО и ЕС), и най-вече световната икономическа криза, показаха, че успехите на някои от „отличниците“ са били доста повърхностни. Така или иначе именно тези, чието представяне е посредствено, дават най-много материал за размисъл и оценка за това какви са реалните днешни, а може би и утрешни проблеми.

^[1] Самата дефиниция на понятието демокрация все още носи спорни моменти и без съмнение е претърпяла сериозни промени във времето – започвайки от представата за противопоставим на републиката хаос за да стигне до съвременното разбиране за общество организирано върху принципи  изводими от идеята за зачитане свободата т.е. правото на избор на индивида

^[2]Това приемане би допаднало на тези според които демокрацията е диагоналното, компромисно решение между потребността на индивида от свобода и естествения натиск на общността да му я отнеме, което  предполага активно „измисляне“ и „научаване“ на поведения, докато на хората им харесат – така както конят заобичва да се движи в тръс, макар като ход той за него да не е „естествен“.

^[3]Докато комунистическите режими бяха установени след насилствено завземане на властта – преврат или инвазия на съветската армия, нацистите в Германия получиха през 1933 г. властта в резултат на конституционносъобразен вот на нацията.

^[4] Под този все още будещ спорове термин в този текст ще разбираме бившите комунистически страни, които са вече членки на ЕС или НАТО, или се домогват, с получени индикации за реалистичността на това домогване, да станат членки поне на едната от тези основни структури на Западния свят.