Последна спирка Аушвиц

„Описанията на Де Винд на хората и преживяваниятаим в Аушвиц – на затворниците, на охраната, на оградите,на храната, на татуировките, на душовете и на касапницата – предлагат дълбоко вникване в един човек, който ебил наблюдателен, докато го наблюдават, и който вероятно без дори да има намерение, е съхранил спомените си за момента, когато думите ще победят нацистите, когатотехните престъпления е трябвало да бъдат извадени напоказ, за да не се допуска да се случат отново.“

Джон Бойн, автор на „Момчето с раираната пижама“

Доколкото е известно, „Последна спирка Аушвиц“ е единственият мемоар, написан в лагера на смъртта. Еди де Винд е лекар, който е изпратен на гибел с любимата му Фридел, а любовта е единствената им опора срещу нацистките зверства. През погледа на Де Винд лагерът оживява такъв, какъвто е бил – най-близкото до ада място на земята, но дори там доброто и надеждата продължават да цъфтят и да носят утеха.

Ето затова се навеждам толкова от прозореца къмБлок 10, където е тя.Ето затова нейната ръка стиска толкова силно телената мрежа на прозореца ѝ.Ето затова тя обляга глава на дървената рамка. За дане угасне стремежът ѝ към мен, да не угасне копнежът никъм онези обвити в мъгла сини планини.

 През 1943 г. лекарят евреин Еди де Винд пожелал доброволно да работи във Вестерборк, транзитен лагер за депортиране на евреи в източната част на Нидерландия. От Вестерборк затворниците били пращани в концентрационни лагери, включително в Аушвиц и Берген-Белзен. Казали на Еди, че в замяна на работата майка му ще бъде изключена от списъците за депортиране. Всъщност тя вече била пратена в Аушвиц. Във Вестерборк Еди се запознал с млада еврейка – медицинска сестра на име Фридел. Влюбили се и сключили брак в лагера.

През 1943 г. двамата също били транспортирани в Аушвиц. Там ги разделили: Еди се озовал в Блок 9 като част от медицинския екип, а Фридел била пратена в Блок 10, където се провеждали стерилизации и други варварски медицински експерименти от прочутия с мрачната си слава Йозеф Менгеле и от гинеколога Карл Клауберг.

Еди и Фридел оцелели. Някак си.

Когато руснаците наближили Аушвиц през есента на 1944 г., нацистите се опитали да прикрият следите си. Побягнали и подкарали множеството затворници, сред тях и Фридел, пеша към Германия. Тези маршове на смъртта трябвало да заличат всякакви доказателства за зверствата в концентрационните лагери.

Еди се скрил и останал в лагера. До края на войната щели да минат още месеци. Присъединил се към руските освободители. През деня лекувал често тежко болните, оставени от нацистите лагерници, както и руски войници. Намерил молив и бележник и през нощта започнал да описва с яростна енергия преживяванията си в Аушвиц.

Разбира се, бил травмиран, затова създава героя Ханс, който разказва собствената му история. С малки изключения ужасът от преживяванията му е толкова неподправен и жесток, че не е можел да намери думи, за да го опише от първо лице.

Това е историята на Еди.

олко ли далече са тези обвити в мъгла сини планини? Колко ли широка е равнината, разпростряла се под лъчите на пролетното слънце? На ден път пеша за крака, които са свободни. Час с кон в пълен галоп. За нас са по-далече, много по-далече, безкрайно далече. Онези планини не са от този свят, не са от нашия свят. Защото между нас и планините е телта.

Нашите стремежи, дивият тътен на сърцата ни, блъскащата в главите ни кръв са безпомощни. Заради тази тел между нас и планините. Две успоредни огради от бодлива тел под високо напрежение с мъждукащи червени светлини над тях като знак, че тук дебне смъртта, притаила се е и чака всички нас – затворените в този правоъгъл-ник между високи, бели стени.

Картината е винаги една и съща, чувството е едно и също. Стоим край прозорците на нашите блокове и гледаме през изкусителното разстояние, докато гърдите ни се повдигат от напрежение и безсилие. На десет метра сме един от друг. Навеждам се през прозореца, докато жадувам далечната свобода. Фридел не може да направи дори това, тя е затворена още по-сигурно. Аз все още мога да се движа свободно през Лагера. Фридел не може дори това.

Аз живея в Блок 9, обикновен болничен блок. Фридел живее в Блок 10. Там има и болни хора, но не като тези в моя блок. Там, където съм аз, има хора, повалени болни от жестокости, глад и изтощение от работа. Това са естествени причини, водят до естествени заболявания, които могат да бъдат диагностицирани.

Блок 10 е експериментален блок. Жените, които живеят там, са подложени на насилие от садисти, които се наричат професори. Насилвани са така, както никоя жена не е била насилвана преди. Насилват най-прекрасното нещо, което те притежават – тяхната женственост, тяхната способност да станат майки.

Момиче, което е принудено да се предаде пред безконтролната похот на дивака, също страда, но изстъплението, което то изтърпява, се корени в самия живот, в житейските пориви. Мотивът в Блок 10 не е изблик на желание, а е политическа заблуда, финансов интерес.

Наясно сме с всичко това, докато се взираме през равнината в Южна Полша и жадуваме да се втурнем през полетата и блатата, които ни делят от мъгливите Бескиди на хоризонта. Но не само това знаем. Знаем също, че за нас има само един изход, един-единствен начин да бъдем свободни от този ад с ограда от бодлива тел. Смъртта.

Знаем, че смъртта може да ни сполети под различни форми.

Възможно е да дойде като уважаван враг, с който лекарят може да се бори. Дори и тази смърт да има верни съюзници – глад, студ, бълхи и въшки – тя си остава естествена смърт, която може да бъде класифицирана според официалната причина. Но тя няма да дойде при нас така. Тя ще дойде, както е дошла при милионите преди нас тук. Когато дойде, е почти сигурно, че ще се прокрадне, ще е невидима, дори без мирис.

Знаем, че само хитруването прикрива смъртта от очите ни. Знаем, че смъртта носи униформа, понеже газовият кран се развърта от човек в униформа на SS. Ето защо ни измъчва такъв копнеж, докато се взираме в онези обвити в мъгли сини планини. От тях ни делят само трийсет и пет километра, но за нас те са непреодолими. Никога няма да ги преминем.

Ето затова се навеждам толкова от прозореца към Блок 10, където е тя.

Ето затова нейната ръка стиска толкова силно телената мрежа на прозореца є.

Ето затова тя обляга глава на дървената рамка. За да не угасне стремежът є към мен, да не угасне копнежът ни към онези обвити в мъгла сини планини.

ЛАДАТА ТРЕВА, налетите пъпки на кестените и сияйните лъчи на слънцето. С всеки ден пъпките набъбват все повече, лъчите са по-ярки и сякаш обещават нов живот. Но земята е покрита с хладната сянка на смъртта. Беше пролетта на 1943 г.

Немците бяха навлезли дълбоко в Русия, ходът на вой-ната тепърва щеше да се обръща.

На запад съюзниците все още не бяха стъпили на континента.

Над Европа се вихреше терор и приемаше все по-жестоки и жестоки форми.

Евреите бяха играчките на покорителите. Това беше игра на котка и мишка. Нощ след нощ мотоциклети ревяха по улиците на Амстердам, трополяха подковани ботуши, а понякога в толкова мирните канали се разнасяха изръм-жани заповеди.

И тогава, по-късно, във Вестерборк мишката биваше пускана за малко. Позволяваха на хората да се движат свободно из лагера, идваха колети, а семействата оставаха заедно. Всички пишеха покорно „Добре съм“ в писмо до Амстердам, така че и други на свой ред да се предадат мирно на Грюне Полицай^[1]. На евреите във Вестерборк беше представена илюзията, че всичко може да не завър-ши твърде зле, че макар да са изключени от обществото, един ден ще се завърнат от изолацията си.

Когато войната свърши и всички

са на път за дома...

Така започваше една популярна песен.

Евреите не просто не виждаха каква съдба ги очаква, имаше дори някои със смелост – или пък от слепота? – да започнат нов живот, да създадат нови семейства. Всеки ден д-р Молхайсен идваше в лагера от името на кмета на селото Вестерборк и една прекрасна сутрин – една от априлската квота от девет хубави дни – Ханс и Фридел застанаха пред него.

Те бяха двама идеалисти. Той беше на двайсет и седем, известен лекар в лагера, а тя беше само на осемнайсет. Бяха се запознали в болничното отделение, където той имаше власт, а тя беше медицинска сестра.

Защото сами сме нищо,

но заедно сме едно.

Той беше написал стихотворение за нея и точно така се чувстваха. Заедно щяха да спечелят. Може би щяха да успеят да останат във Вестерборк до края на войната и другояче да продължат да се борят заедно в Полша. Защото един ден войната щеше да свърши, а никой не вярваше в германската победа.

Бяха заедно така половин година, живееха в „лекарската стая“, една преградена с картон кутийка в ъгъла на големите спални помещения със сто и трийсет жени. Стаята не беше само за тях, споделяха я с друг лекар, а по-късно и с още две двойки. Определено не беше подходящата обстановка за установяване на съвместен живот като наскоро женени. Но нищо от това нямаше да има значение, ако не беше единственият Транспорт: откарваха по хиляда души всеки вторник сутринта. Мъже и жени, млади и стари, включително бебета и болни хора.

Само на малцина позволяваха да останат, и то ако Ханс и другите лекари успяваха да докажат, че са твърде болни, за да издържат три дни с влак. Изключение се правеше и за онези с привилегирован статут: покръстените, хората със смесени бракове, alte Kamp-Insassen^[2], затворени от 1938 г., и членовете на постоянния персонал, като Ханс и Фридел.

Списъкът включваше хиляда имена, но имаше и постоянен приток на нови постъпващи от градовете, които трябваше да бъдат защитавани. Някои ги вадеха от списъка понякога по заповед на немците, понякога защото наистина бяха достойни граждани, но най-често заради старите им връзки с видните личности от Еврейския съвет или със старите Kamp-Insassen, които бяха овладели здраво ключовите постове в лагера. Тогава списъкът с хилядата трябваше да бъде преправен.

Ето как стана така, че служител от Еврейския съвет отиде при Ханс и Фридел през нощта на понеделник, 13 септември 1943 г., и им каза, че трябва да се приготвят за депортиране. Ханс се облече бързо и обиколи всички власти, които работеха под голямо напрежение в нощта преди седмичния транспорт. Д-р Спаниер, ръководителят на болницата, беше бесен. Ханс беше в лагера от година. Беше работил усилено, имаше мнозина други, които бяха пристигнали по-късно и никога не си бяха мръднали и пръста. Но Ханс беше в списъка на Еврейския съвет и ако те не можеха да го задържат, здравната служба не можеше да направи нищо.

В осем часа двамата стояха с всичките си вещи до влака, който минаваше през средата на лагера. Беше невероятна суматоха. Полицията на лагера и мъжете от Летящата колона носеха багаж във влака, а два вагона бяха натоварени с провизии за пътуването. Санитарите от болницата се влачеха с пациенти, повечето възрастни, които не можеха да вървят. Това обаче не беше достатъчна причина, за да ги оставят – следващата седмица нямаше да са станали по-подвижни. Бяха дошли също приятелите и семействата, които оставаха в лагера. Те стояха зад кордона, на двайсет-трийсет метра от влака, и често плачеха повече от заминаващите.

В предната и в задната част на влака имаше купета с охрана от SS, но те се държаха добре, опитваха се да повдигнат духа на хората, защото беше много важно нидерландците да не научат как са били третирани „техните“ евреи в действителност.

Десет и половина: потегляне. Вратите на вагоните с провизиите и багажа се залостват отвън. Последно сбогом, последно помахване през отворите по покрива на вагона и хората вече бяха на път за Полша, точната дестинация – неизвестна.

Ханс и Фридел имаха късмет и попаднаха във вагон с млади хора, стари приятели на Фридел от нейната ционистка група, добронамерени и сговорчиви. Общо бяха трийсет и осем души. Това беше сравнително малък брой и с малко организация окачиха багажа по тавана и се освободи място всички да могат да седнат на пода.

Забавленията и игрите започнаха още по време на пътуването. При първото спиране мъже от SS влязоха във вагона и първо поискаха цигарите, а след това и часовниците. Следващия път дойдоха за писалките и за бижутата. Мъжете отвърнаха със смях и им дадоха няколко цигари, като заявиха, че само това имат. Много от тях бяха германци, често си бяха имали работа със SS преди. Тогава бяха оживели, нямаше да се оставят да ги тормозят и този път.

През тези три дни не им дадоха никаква храна и никога повече не видяха провизиите от влака. Но това нямаше значение! Все още си носеха достатъчно от Вестерборк. От време на време двама души получаваха разрешение да излязат от вагона и да изхвърлят малкото преливащо бидонче за тоалетни нужди. Бяха доволни, че виждат белези от бомбардировки в градовете, но иначе пътуването премина без някакви особени събития. На третия ден разбраха накъде пътуват. Към Аушвиц. Това беше просто нищо незначеща дума, нито добра, нито лоша.

Същата нощ стигнаха до железопътното депо в Аушвиц.