Разкаянието

Светът, в който живеем, е опасен не само във физическата реалност, но и в безграничното дигитално пространство… а светът на Рейчъл Стоун е сринат от човек, който я преследва на всички фронтове още от тийнейджърските й години.

Името му е Алан Грифин. След влизането му в затвора Рейчъл наново изгражда живота си. Десетилетие по-късно тя вече има тригодишна дъщеря и сериозна връзка. Ала някой отново я дебне. Някой, който успява да хакне телефона, имейлите ѝ, банковата ѝ сметка и профилите ѝ в социалните мрежи. Маниакът е хитър, интелигентен и неуловим. Рейчъл подозира, че целият този кошмар е дело на Грифин, който е освободен от затвора и сега търси отмъщение. Постепенно обаче осъзнава, че е въвлечена в преследване, за което не е подготвена, с враг, който прилича повече на фантом, отколкото на човешко същество…

Внушителният и поразяващ ефект на Разкаянието не е само в острия като бръснач сюжет и в напрегнатото действие. Основното му достойнство е в начина, по който функционира и като развлекателна художествена литература, и като опомнящо предупреждение. Зловещият автентизъм на книгата се дължи на самия автор – Дан Малакин, който работи като консултант по сигурността на данни и ежедневно демонстрира на различни фирми и корпорации, които би трябвало да са по-предвидливи, колко е лесно за киберпрестъпниците да се доберат до най-чувствителната им информация. Дори до личния живот на техните служители.

Безценните му знания са увлекателно вплетени в интригата на романа и спомагат за убедително разгърнатия конфликт, което превръща Разкаяниетов полезно и надеждно упътване из дебрите на мистериозната и страховита тъмна страна на интернет.

Дан Малакин

РАЗКАЯНИЕТО

Пролог

Прицелен фишинг

Искате ли да научите как да се вмъкнете в живота на друг?

Пратете му имейл, за който се предполага, че е от банката му, от Амазон или Ибей. Същото лого, същият корпоративен начин на изразяване, няколко всяващи паника сладкодумни фрази. Натъкнахме се на проблем във вашата сметка. Ако е достатъчно тъп да щракне на линка, ще се озове на уебстраница на вашия сървър, където автентичен на вид формуляр ще се сдобие с данните му за включване в системата.

Този тип фишинг атака е като мрежа. Хвърляш я надалече и в голям обхват и се надяваш да придърпаш някой глупак. Но ако искаш да нацелиш един конкретен човек – да я наречем Рейчъл – и ако тя е достатъчно отракана да плува близо до мрежата, атаката може да бъде реализирана.

Нарича се прицелен фишинг.

Ето как се осъществява.

Научаваш всичко възможно за живота на Рейчъл. Смените ѝ като медицинска сестра в болницата „Сейнт Панкрас“. Колко е близка с тригодишната си дъщеря. Послужваш си с узнатото, когато е толкова заета, та да не обърне особено внимание на умело формулиран и хитро прикрит имейл, убеждаващ я да изтегли шпионски софтуер на телефона си, та да превземе паролите ѝ. Фейсбук, Инстаграм, Снапчат: това са дигиталните врати и прозорци към личния ни живот, а хората са небрежни към ключалките. Без значение кой може да се спотайва отвън.

Въпросният имейл не бива да бъде някакъв синтактично измъчен спам като изпросване на сума за самолетен билет от низвергнат конгоански принц – веднага щом кацне, ще ви се издължи от милионите му, блокирани в офшорна сметка, честна дума. Имейлът трябва да е важен и изискващ незабавно внимание.

Въпросът е тя да бъде накарана да щракне върху линка.

Кой е най-лесният начин да докарате автентичен на вид имейл ли? Добавете в долния му край други имейл адреси, та единственият му получател да изглежда като част от верига. Хората плъзват курсора надолу, хвърлят един поглед на предисторията и вярват, че е истински.

За Рейчъл ще е същото, каквото и за всички останали.

Мислете за това като за прелъстяване.

ПЪРВА ЧАСТ

Първа глава

Рейчъл

Без значение колко организирана се стараеше да бъде, при все че приготвяше униформата си от предишната вечер и изваждаше дрехи за Лили, нещо все я караше да закъснее. Служебният ѝ часовник за окачване на престилката изчезваше или дъщеря ѝ отказваше да си измие зъбите. Трийсетте минути да се измият, облекат и да напуснат дома неизменно се изпаряваха.

Тази сутрин провалът им дойде на финалното препятствие – обувките. Лили настояваше да ги обуе сама. Което не беше проблем, докато не стигна до катарамата. Трябваше да прекара тънката кожена каишка през деликатната метална рамка и да пъхне паянтовата игличка в миниатюрната дупчица. Никакъв шанс. По-скоро слънцето би се разраснало, за да ги потопи в огнен ад, отколкото да се случи подобно нещо.

– Моля те, миличка – произнесе Рейчъл и коленичи пред нея. – Позволи на мама.

Лили извъртя тяло на една страна със съсредоточено сбърчено личице и вдигна стъпало до нивото на очите си да провери какво не правеше както трябва.

Рейчъл устреми поглед навън през прозореца към сивото небе и въздъхна. Поредната мръчкава сутрин, покривите на викторианските редови къщи надолу по улицата лъщяха заради есенния дъжд; лятото си беше отишло наистина прекалено рано. Под сивото небе Лондон винаги изглеждаше така безцветно бетонен. Понякога мрачността сякаш се пропиваше в душата ѝ, особено пък когато се чувстваше както днес. Не беше от полза и това, че предишната вечер Конрад се прибра късно, вдигна шум долу и я събуди. Отне ѝ цяла вечност да заспи отново. Не възразяваше да идва в дома ѝ, след като беше излизал вечерта, това беше по-логично, отколкото да се тътри чак до дома на родителите си в Хай Барнет, но поне можеше да пази тишина на прибиране.

От друга страна, той се държеше странно вече цяла седмица – откакто се появи със синини по бузата. Тогава каза, че Пит, най-добрият му приятел и партньор в бизнеса им за местене на офиси, го ударил, без да иска, като затварял вратата на вана, но това не обясняваше държанието му оттогава насам. През деня пренебрегваше обажданията ѝ, а като се видеха, беше вкиснат. Също така пиеше много, онази вечер пресуши пред телевизора стек от четири бири, без да ѝ обели нито дума. Това беше толкова различно от обичайното му ведро излъчване.

– Миличка – подхвана Рейчъл и се опита да измъкне обувката от ръцете на Лили. – Ще закъснеем.

Тя се дръпна.

– Не, мамо! Аз ще се справя.

– Ако не ми я дадеш на мига, ще кажа на тати да не ти разрешава да гледаш анимация след забавачката.

Кой да знае, че подкупите ще представляват толкова сериозна част от отглеждането на дете? Цяло чудо бе, че всички деца не израстваха корумпирани политици.

Рейчъл почувства телефона да вибрира в джоба ѝ. Извади го и видя, че е получила имейл. Вероятно беше търговска реклама, но беше възможно да е баща ѝ във връзка с прибирането на Лили от забавачката; тази вечер щеше да спи при него. Когато му се свършеше кредитът в мобилния телефон, пращаше ѝ имейли от обществената библиотека.

Беше от службата ѝ, от отдел „Заплати“. Темата гласеше: Спешна проверка на банковите данни.Тя отвори съобщението.

Здравей, Рейчъл, през нощта е имало проблем със софтуера ни и банковите данни на някои хора може да не са актуални. Моля те да провериш прикачения файл, за да видиш дали твоите са актуални и да ме уведомиш.

Доста е спешно. Съжалявам!

Благодаря, Иън

Нямаше време за това, но ако съществуваше проблем, трябваше да узнае. Живееха месец за месец от нейната заплата, така че ден преди плащането сумата в сметката ѝ беше слязла до едноцифрено число. Прегледа имейла и видя, че е част от верига, с препращане до много висшестоящи служители, включително дори председателя на клона на Националната здравна служба за Камдън и Ислингтън.

Приложението беше кръстено Рейчъл Стоун данни.pdf. Щракна върху него и зачака да се свали файлът. Не се случи нищо. Натискаше отново и отново, но все така без резултат. Глупав телефон. Беше бял „Самсунг S4 Мини“ с пукнат екран и повреден извод за слушалките, отстъпен ѝ от Марк, бащата на Лили, след като нейният падна във ваната, докато вадеше дъщеря си от водата. Друга от „характеристиките“ му беше склонността му да се изключва и включва във възможно най-вбесяващи моменти като сега.

Рейчъл се начумери към празния екран. Страхотно. Колко типично! Щеше да се наложи да звънне на отдел „Човешки ресурси“ от болницата. Извинявай, Дорис, ще потърпиш ли за болкоуспокояващото си? На изчакване съм и слушам същата джазова мелодия за хиляден път!

– Добро утро, красавице! – сепна я гласът на Конрад.

Беше се облегнал на касата на вратата, все още в дрехите си за излизане, с кремавата му тениска „Дизел“, намачкана под тъмносивата връхна дреха. Беше толкова сладък с разчорлената си от съня коса, че Рейчъл почти му прости, задето я събуди. И ако опираше само до това, сигурно би го сторила, но не беше изолиран инцидент. Не можеше да продължава с подобно поведение.

– Ядосана ли си ми? – попита я.

– И какво те наведе на тази мисъл?

Помъчи се да се усмихне.

– Лицето ти.

– Значи не помниш как се прибра и започна да вършееш долу? Нямам представа какво ти става, но...

– Съжалявам, Рейч – промълви той и приклекна до нея. – Наистина съжалявам.

Тя се отдръпна заради вонята на алкохол, излъчваща се от кожата му.

– Обзалагам се, че сега и диванът вони на пиячка.

– Просто преживявам лек стрес, това е всичко. С работата и разни други неща. Снощи трябваше да изпусна малко парата. Но обещавам, кълна се, ако пак се натряскам така, ще се запътя право към Хай Барнет. Няма да идвам тук и да те будя.

Искаше ѝ се да му вярва, но начинът, по който се стрелкаха очите му, докато говореше, първо в едната посока, а после в другата, все едно проверяваше дали има някой зад него, я накара да предположи, че лъже. Дали имаше нещо общо с нея? Цяла седмица не беше спряла да се тормози, но не успяваше да разбере къде е сгрешила. Изтеклите единайсет месеца с него бяха добро подобие на романтична връзка, животът на единия пасна с този на другия. Вярно, романтиката донякъде отстъпваше пред скуката – двамата ходеха на работа, а вечер седяха сгушени на дивана и гледаха „Островът на любовта“. И колкото и странно да бе, усещанията бяха точно каквито ги описваха – трепет в гърдите, когато мислеше за него, нетърпение да го види вечерта, та да споделят един с друг някоя забавна история от деня, чувството, че може би е открила точния за себе си мъж, дълго след като се беше примирила, че такова нещо надали е по-реално от Феята на зъбките. Не искаше да изгуби всичко това.

Рейчъл стисна здраво челото си, усещаше в пулсиращите си слепоочия първите белези на мигрена, и хвърли бърз поглед към Лили. Все така се бореше с катарамата. И не даваше вид, че се кани да се откаже.

– Хубаво – заяви Рейчъл. – Да го забравим. Просто довечера не закъснявай, става ли?

– Ще съм тук точно в шест и половина.

Прегърнаха се и тя усети напрежението да я напуска. Отдръпнаха се един от друг и тя го забеляза да изкривява болезнено лице и да притиска длан към ръката си.

– Какво има?

– Вчера се фраснах в работата.

– Дай да видя.

Той притисна ръка към гърдите си и разшири очи. Изражението му издаваше... Какво? Страх?

– Наистина трябва да вървя – промърмори.

Рейчъл се вгледа в бледожълтите следи от синините по бузата му, подаващи се над наболата му брада.

– Наистина държа да видя ръката ти, Конрад.

– Добре – съгласи се той. – Само не се стряскай.

Втора глава

Изгаряния

Какво имаш предвид с това игра?

Бяха в банята, Конрад седеше на ръба на ваната, а тя ровеше в шкафа под мивката за антисептична течност и памучни тампони.

– Игра на надпиване – отвърна той. – Наистина прекалено голямо количество водка. Някой предложи да се пробваме кой може да понесе най-много болка... Знам, знам, глупаво е. Няма нужда да ми казваш!

Тя махна капачката на антисептичната течност и поля тампона, миризмата на медикаменти ѝ донесе утеха, накара я да се усети, че контролира ситуацията. В началото, като видя раните – три алени окръжности, всяка с размера на монета от десет пенса и с черно в центъра,  – реши, че са дупки от куршуми. Дори завъртя ръката му в очакване да отрие изходни рани, но долната страна беше чиста. После осъзна, че са изгаряния от пура. Някой беше гасил пури в ръката му.

Той потрепна, когато тя започна да обира леко гнойта, събрала се в цепнатините на оформилата се коричка. Лъскавата розова кожа, граничеща с най-зле пострадалите участъци, беше смущаваща. Беше ѝ ясно колко бързо може да се развие сепсис, дори да си така млад и здрав като Конрад.

– Та с кого беше навън? – поинтересува се тя. – И кога решихте да се използвате един друг за пепелници?

Той повдигна рамене и отклони поглед.

– Нали знаеш, с момчетата.

– Пит беше ли там?

Нова пауза и намръщване.

– Вината не беше на Пит.

– О, ясно. Сега вече схващам.

– Рейч, хайде.

Не таеше топли чувства към най-добрия приятел на Конрад. И как иначе? За топлота помежду им и дума не можеше да става. При първото им виждане той я огледа от глава до пети и изсумтя: „Значи ти си мацето, дето ми задигна компанията за свалки?“.

От този ден нататък се отнасяше към нея с презрение. Тя беше дразнител, пречка, същинска Йоко за „Бийтълс“, в случай че четворката бе прекарвала времето си да забърсва момичета от клубовете, вместо да композира песни. Не познаваше друг човек, на когото думата влечуго да приляга повече, отколкото на Пит с неговото нелепо мъжко кокче и татуировките му, както и с безпочвената му самозаблуда, че всяка жена се подмокря в негово присъствие. Дори я наричаше фръцла. Фръцла! Право в лицето. Тъкмо на такива тя и Лили викаха пръдльовци.

– След като ти се случват подобни неща, когато излизаш с Пит, може би е добре да го избягваш – отбеляза Рейчъл.

– Казах ти, че не беше...

– Аз казвам на теб. – Почувства очите ѝ да се наливат със сълзи и едва ги сдържа. Нямаше как да отдели време да се гримира наново. – Не можеш да вкарваш... неприятности в дома ми. Не и при положение че Лили е тук. Не искам да те изгубя...

– Няма, няма! Вече няма да се повтори. Обещавам. – Пое ръцете ѝ в своите. – Моля те, Рейчъл. Вие с Лили означавате всичко за мен. Единственото, което искам, е тримата да сме заедно.

Тя фиксира поглед върху светлозелените му очи. Преди изминалата седмица той неизменно се бе държал като идеалния партньор. Макар да чувстваше, че не ѝ разкрива цялата истина, ако се беше случило, както той твърдеше, и след като предишната вечер за последно бе проявил подобно безумство, не му ли дължеше мъничко доверие?

– Дотук, Конрад – отсече. – Без повече такива изпълнения.

Понечиха да се целунат, но преди устните им да са се докоснали, Лили писна. Рейчъл затича към стаята ѝ и я завари да се муси към обувката, изгубила битката. Коленичи и я закопча на крака на Лили, като заедно с това провери часа върху заключения екран на вече рестартиралия ѝ се телефон. Седем и трийсет и осем. Ако побързаха, щяха да стигнат до забавачката навреме. Вдигна дъщеря си и прати признателна усмивка към небесата.

Може би все пак днес денят ще е хубав, помисли си, без да е наясно, че нищо не беше по-далече от истината.

Трета глава

Имейл

Рейчъл работеше в болницата „Сейнт Панкрас“, в отделение „Оукуд“. Отговаряше за осемнайсет легла с приятни пациенти, много от които помнеха времената отпреди съществуването на Националната здравна служба и оценяваха какви усилия полагат сестрите, за да ги обгрижват добре. Здравни грижи за възрастни не беше първият ѝ избор; част от причината да стане медицинска сестра беше да даде нещо в замяна след дългото време, прекарано в болница като тийнейджър.

Когато получи квалификацията си, първо започна работа в „Нортсайд Сентър“ в Уд Грийн, лечебно заведение, посветено на душевното здраве на юноши. Но работното време, стресът – децата бяха отчаяни, съсипани, затормозени – и грижите за Лили, а също и за баба ѝ, когато се разболя, ѝ идваха в повече. Така че Рейчъл прие пост в болницата „Сейнт Панкрас“.

Животът в гериатричното отделение обаче не беше лесно упражнение. Тази сутрин беше по-зле от обикновено, защото бяха приели нови двама пациенти, в това число симпатичен възрастен господин, чиято цяла лява страна беше скована заради инсулт. Беше станало единайсет и половина, преди изобщо да е успяла да поеме дъх. Трябваше да звънне в отдел „Личен състав“, за да потвърди банковите си данни, преди да са излезли в обедна почивка.

Забърза към помещението за отдих. Първо най-важното – нова доза кафе! Чайникът още беше горещ, така че хвана чаша с надпис „Аз ♥ НЗС“ от стойката за изцеждане, изсипа вътре голямо количество инстантно кафе, напълни я до половината с гореща вода и доля студена от чешмата. Приближи чашата към устните си и усети в стомаха си спазъм на глад. Предишната вечер беше успяла да хапне лъжица паста, но се отказа, когато храната се стовари като камък в стомаха ѝ, а сутринта дори не понечи да закуси. По-добре да хапнеше нещо сега, защото до края на деня можеше да не ѝ се отвори възможност за друга почивка. Зарови под мивката за пакетчетата си хранителен шейк с вкус на ванилия, противно сладка висококалорична суха смес, която някак си винаги успяваше да се накара да погълне без значение от нивото на стрес, и изсипа едно в кафето си. Калориите са си калории. Не го прави на такъв въпрос.

Първата ѝ работа щеше да е да провери банковите си данни в имейла. Може би дори нямаше за какво да се тревожи. Изпи половината чаша, извади телефона си и отвори Джимейл, но установи, че е излязла от профила си. Защо все се случваше, когато бърза?

– Дай ми сили – промърмори и въведе паролата си. Само Бог знаеше кога щеше да е в състояние да си позволи свестен нов телефон, така че дотогава щеше да се наложи да се мъчи с този боклук, че и да е благодарна.

Входящата ѝ пощенска кутия се отвори и тя задвижи курсора нагоре и надолу в издирване на имейла, но не успя да го открие. Дойде тази сутрин, точно преди да излезе, беше сигурна в това, а сега го нямаше. Трябва да го беше изтрила по погрешка. Провери папката с изхвърлени файлове. Празна.

Замръзна втренчена в екрана и се почувства, сякаш се бе случило беззвучно земетресение. Все едно светът внезапно се беше наклонил.

Имейлите не изчезваха просто така.

Не е възможно...

Вратата към помещението за отдих издаде бипкащ звук и Спенс се появи вътре, облечен в светлосиня туника, а от червените слушалки на ушите му звучеше приглушен бас. Когато видя Рейчъл, спря поглед върху нея и дръпна слушалките от ушите си.

– Край – отсече. – Купувам я онази яхта.

Това беше редовната им шега, изфабрикувана след прекалено много пунш с ром на коледното парти предишната година. Ако им дойдеше до гуша от живота, щяха да купят яхта и да обикалят света, независимо от факта, че никой от двама им не притежаваше уменията на мореплавател, та да се справи дори във вана с вода.

Рейчъл изгълта остатъка от кафето си и устата ѝ се напълни с утайка с вкус на ванилия.

– Толкова зле ли изглеждам?

– Карибите, Куба, няколко дни в Маями, та да се довършим.

– Аз вече съм довършена – отбеляза тя и му се усмихна.

Спенс тикна слушалките в чантата си за през рамо „Адидас“.

– Конрад ли?

– Всичко е наред. Той... Нищо. Прибра се малко късно и ме събуди.

– А аз съм кралицата на Кингс Крос.

Рейчъл натисна бутона на чайника.

– Топла напитка, Ваше величество?

– Няма да се откажеш от соаретотази вечер, нали? – Той закачи чантата си на една от куките до вратата.

– Баща ми ще гледа Лили. Тази вечер ще будувам до късно.

– Ще го удариш на групов секс ли?

– Да бе! Ха-ха.

Макар че Спенс беше в отделението от една година – беше дошъл като заместник на Роуина, която замина да живее в Австралия,  – тя го чувстваше като стар приятел. Просто се разбираха един друг. Рейчъл не се сприятеляваше лесно с мъже; дори за Марк, на когото вярваше безкрайно, все се беше тревожила, че тайно очаква повече, че ще се настрои срещу нея, ако не го получи. Със Спенс такъв проблем никога нямаше да възникне. Беше нисък, с деликатна мускулатура и изрусена до бяло коса, оформена с гел в текстурирани шипове – класически идеал за гейовете,  – и дори не беше от значение, че далеч не е нейният тип. Нямаше да тръгне да флиртува с нея, ако се напиеха, нито да ѝ се натиска в таксито до дома. Без натрапчивото дразнене на сексуалното напрежение взаимните им чувства бяха напълно неподправени.

– Получи ли имейла? – поинтересува се Рейчъл, а Спенс пусна торбичка ментов чай в чашата си.

Той кимна към чайника.

– Какъв имейл?

– От „Заплати“.

– Какво пишеше?

– Че трябва да си проверя банковите данни, но приложението не се свали. А сега не мога да открия имейла...

Спенс отпи от чая си, опари горната си устна и я потърка с език.

– Сигурен съм, че не е нищо важно.

– Ами ако има проблем със заплатата ми?

– Всичко ще бъде наред.

– Но представи си, че...

– Да не бързаме да се хвърляме от балкона, а? – Стисна трескавите ѝ ръце. – Освен това аз не съм получавал имейл, така че само ти си прекараната.

– Благодаря. Такъв добър приятел си.

Тя не успя да се спре и отвърна на усмивката му. Вечният му оптимизъм, начинът, по който съумяваше да попречи на спиралата от негативни мисли да я повлече надолу, беше онова, което ценеше най-много в неговата компания. Не само тя, а и всички останали. Ако тя беше по-добрата медицинска сестра поне в техническо отношение, той беше по-популярният сред пациентите. С чара си беше в състояние да измъкне добро утро дори от най-сръдливите и засега водеше класацията по брой получени благодарствени картички.

– Звънни им – подкани я. – Убеден съм, че няма нищо.

Тя откри номера на уебсайта на тръста и набра.

– Информационната линия е – промърмори. – Като се има предвид, че е денят за плащане, ще отвися тук до следващата седмица. – Хвърли поглед към часовника на стената. Вече беше дванайсет без петнайсет. – Най-добре да се връщам. Отсъствам от отделението вече петнайсет минути. Сигурно там навън е пълен хаос. Бабчетата са излезли от контрол.

– Дръж здраво катетъра! – издекламира Спенс с широка усмивка. – Не затваряй. Аз ще започна по-рано.

– Но чаят ти...

– Прекалено е горещ. Ще се върна да си го изпия, когато свършиш.

– Ще ти се реванширам! – Подвикна тя и вратата се затвори след него.

Отпусна си още десет минути, а после затвори и тръгна обратно към отделението. Но без значение колко пъти си повтори да престане да се стресира, как ако налице беше реален проблем с банковите ѝ данни, от „Личен състав“ щяха да се свържат повторно с нея и в най-лошия случай можеше да вземе заем от Марк, докато си получи заплатата, не успяваше да се отпусне.

Имейлите не изчезват просто така.

Последния път, когато се случи такова нещо, беше през най-тежките осемнайсет месеца от живота ѝ. Припомни си за онзи период отпреди десет години и същото чувство на страх разтресе гръбнака ѝ.

Нещо се случваше. Усещаше го.