Рибарят

Със своята остра като бръснач фантазия Джон Ланган вае страховита и оригинална проза. Плавно и последователно той изгражда въздействаща, но фина и изпълнена с меланхолия драма за загубата и скръбта, за неспособността на човек да продължи живота си постарому. Неудържим по своя размах и зареден с високо напрежение, романът безкомпромисно увлича по криволичещия път на яростта и изкуплението. Съблазнителен, зловещ и покоряващо емоционален, „Рибарят“ е пример за съвременна хорър епика. Задължително четиво!

Пол Трембли

Холандският поток се вие нa ceвер от Ню Йорк, сред неизбродимите гори край град Удсток. Реката извира от старото водохранилище „Ашокан“, бреговете ѝ са стръмни, коритото ѝ е измамно дълбоко, а водите ѝ са черни като мастило. Мястото предлага идеални условия за риболов… но крие в недрата си неподозирани, дори фантастични загадки.

 Ейб и Дан са мъже с тъжна съдба. Загубили своите съпруги, те се опитват да потушат мъката в своето хоби и да открият утеха в общуването помежду си. Отначало не приемат сериозно странната мълва за Холандския поток, която обещава изцеление за болката им. Скоро обаче и двамата ще бъдат завлечени към дъното на зловещо и древно сказание, в което сред удавени тайни и прогнили мечти броди една демонична фигура, която местните наричатDer Fischer – същество, изпълняващо човешките желания на твърде висока цена…

Как риболовът ми спаси живота

Не ме наричайте Ейбрахам. Просто Ейб. Майка ми ме е кръстила Ейбрахам, но аз не харесвах името. То звучи високомерно, библейски… патриархално. Да, това е точната дума. А аз не съм патриарх и не искам да бъда. По едно време мислех, че поне едно дете ще ми хареса, но напоследък само като видя дете, целият настръхвам.

Преди години, няма значение точно колко, започнах да ходя за риба. Вече отдавна съм рибар и както се досещате, мога да поразкажа едно-друго. Такива са рибарите – разказвачи. Някои истории съм преживял лично, други съм научил от хората. Повечето са забавни, предизвикват усмивка, а понякога – дори смях, а това не е дреболия. Повярвайте, порция смях може да помогне да преодолееш лош момент. Някои от историите си бих определил като странни. Такива знам само няколко, но ще ви накарат да се почешете недоумяващо по главата, а може и тръпки да ви побият, което си е приятно посвоему.

Има обаче една история… която е направо толкова кошмарна, че дори не ми се разказва. Случи се преди десет години, през първата събота на юни, а в края на този ден бях изгубил добър приятел и голяма част от здравия си разум, едва не се простих и с живота си. И с много повече от всичко това. Престанах да ходя за риба за почти десет години и макар че после отново се престраших, няма сила на този свят или в отвъдния, която да ме върне на онова място в планината Катскил, на брега на рекичка, наречена Холандския поток – на мястото, известно като Der Platz das Fischer^[1].Да бях слушал, като ме предупреждаваха!

Вгледате ли се внимателно в картата, ще откриете рекичката. Тръгнете от източния край на водохранилището „Ашокан“ нагоре по Удсток, а после назад по южния бряг. Сигурно няма да го намерите от първия път. Ще видите синя нишка да лъкатуши от водохранилището към Хъдсън, на север от Уилтуик. Там се случи – все още не проумявам напълно точно какво. Мога да разкажа само какво чух и какво видях. Знам, че Холандският поток е дълбок, много по-дълбок, отколкото се очаква или следва да бъде. Не ми се мисли с какво може да са пълни водите му. През гората край него отидох на място, което няма да намерите на обикновена карта от бензиностанция или спортен магазин. Стоях на брега на океан с води, черни като мастилото от перото на тази писалка. Гледах как жена с бледа като лунната светлина кожа разтваря уста все по-широко и по-широко, как зейва паст с остри зъби като на акула. Държах стар нож в протегнатата си, неистово трепереща ръка, докато трима бегълци от някакъв кошмар приближаваха към мен.

Да не избързвам обаче. Преди това трябва да ви разкажа други неща, например за Дан Дрешър, за клетия, клетия Дан, който дойде с мен в планината Катскил онази сутрин. Трябва да научите и историята на Хауард, която вече разбирам по-добре, отколкото когато ми я разказа за пръв път в ресторантчето „При Хърман“. Трябва да ви разкажа и за риболова. Но всяко нещо с времето си. Не понасям зле скалъпени разкази. Не е нужно отделните части да пасват като тези на сглобяема къща – не, историята трябва да следва своя път, но да тече плавно. Дори ако я изпълва непрогледен мрак.

Сигурно се чудите защо проявявам такова старание. Някои неща са изпълнени с такава злина, че дори близостта до тях омърсява, оставя петно в душата като онези голи горски участъци, където нищо не вирее. Смятате ли, че в една история може да се таи толкова много зло? Струва ви се прекалено, нали? Може би някои дребни злини, незначителни проблеми, за които да разказваш по купоните. Съмнявам се обаче, че случилото се на брега на онази река може да се превърне в забавен анекдот. То винаги ще всява ужас.

Има и още нещо. Историята, която с Дан изслушахме в закусвалнята „При Хърман“. Откакто Хърман ни разказа какво се е случило с Лоти Шмит и семейството ѝ преди около деветдесет години, не мога да се отърся от чутото. Разказът му не просто се запечата в съзнанието ми, помня го дума по дума, както го беше запомнил и самият Хауард, узнал за случилото се от свещеника. Несъмнено причината да пазя толкова жив спомен донякъде се дължи на факта, че историята на Хауард като че ли обяснява много от събитията, които преживяхме двамата с Дан по-късно същия ден. Разказът за строителството на водохранилището и за това кой и какво е останало под водата му блуждае в паметта ми. Дори ако бяхме послушали съвета на Хауард и не бяхме отишли на реката в онзи ден – ако бяхме обърнали колата и се бяхме прибрали у дома по най-бързия начин, което и трябваше да направим – у мен няма и капка съмнение, че онази история пак щеше да се вреже в паметта ми. Възможно ли е една легенда дотолкова да те обсеби? Да те преследва? Понякога си мисля, че разказът за случилото се в онази юнска събота е само повод по-далечните минали събития да се прокраднат отново в света.

Но ето че отново избързвам. За всичко си има място и време, включително за историята на Лоти Шмит, нейния баща Райнер и човека, наречен Der Fischer. Рибаря. Да караме поред. Първо няколко думи за най-голямата страст в моя живот, или поне за онова, което смятах за своя най-голяма страст – риболова.

Не се научих да ловя риба като дете. Татко ме заведе един-два пъти, но и той не беше много добър рибар, затова ме учеше предимно на неща, които самият владееше: бейзбол и китара. Един ден, май двайсет и пет – трийсет години, след като с баща ми прекарахме последната си съботна сутрин заедно, подлагайки кофа червеи на протяжно давене, аз се събудих и си помислих: ходи ми се за риба. Не, поправям се. Събудих се и си помислих: непременно трябва да отида за риба. Изпитвах непреодолима нужда, както жадуваш за голяма чаша вода с подрънкващи кубчета лед към три часа̀ в горещ юлски следобед. Не знам и не мога да обясня защо ми се приходи точно за риба. Да, преживявах труден период. Съпругата ми беше починала съвсем скоро, а се бяхме оженили преди няма и две години. Водех банален живот, за който разказват скучните телевизионни филми или кънтри песните. Но най-вече се наливах с алкохол и тъй като баща ми не си падаше много и по пиенето, и това не се бях научил да правя както трябва – изпивах по половин бутилка скоч, после половин бутилка вино, после дълго седях, прегърнал тоалетната чиния, докато цялата баня се кривеше край мен. И работата ми беше отишла по дяволите – бях системен анализатор в Ай Би Ем в Покипси, – но имах късмет с шефа си, който ме пусна в продължителни болнични, вместо да ме уволни, както заслужавах. По онова време Ай Би Ем все още беше хубаво работно място. Одобриха ми тримесечен платен отпуск – ако щете, вярвайте. Почти целия първи месец прекарах вторачен в дъното на неизброимо много бутилки. Хранех се, когато се сетя, тоест относително рядко и предимно със сандвичи с фъстъчено масло и желе, от време на време по някой бургер и пържени картофки. Вторият месец протече почти по същия начин като първия, като изключим едно посещение от брат ми и от родителите на покойната ми съпруга, но и двете минаха толкова зле, че не си струва да разказвам. Всички страдахме. Мари беше голяма работа, нямаше друга като нея. Усещахме загубата ѝ като изваден с клещи кътник, като отворена рана, от която цялото ти тяло боледува. Както не преставаш да опипваш с език мястото на извадения зъб, докато не те прониже болка, така всички опипвахме заедно спомените си, докато не ни заболеше отново. Към средата на третия месец седях по бельо на дивана пред телевизора и пиех каквото имах подръка. Както виждате, на нищо не се бях научил.

Имах кутии за обувки, пълни със снимки, които така и не се бях наканил да подредя в албуми, и когато съдържанието на алкохол в кръвта ми достигнеше нужното ниво, вадех кутиите от дрешника на спалнята и се обграждах с летописа на своя брак. Ето тук се бяхме запознали с Мари… по-точно бях говорил с нея за пръв път, защото ни запознаха в службата през лятото, когато тя постъпи веднага след колежа. Работехме по два общи проекта и се срещахме за кратко през юли и август, но просто си разменяхме по някоя любезност, нищо повече. През септември имаше парти по случай Деня на труда – може би у Тим Стофъл – и двамата с Мари по случайност седнахме заедно на една от ниските масички, пръснати из двора. Тя беше дошла с Джени Барнет, но Джени се беше запиляла някъде със Стив Колинс, а от другите гости Мари познаваше мен най-добре. Тя после отричаше, но съм почти сигурен, че когато ме попита как я карам, просто запълваше времето, докато си изяде храната в чинията и си тръгне. Сигурно очаквате разговорът да се е врязал в паметта ми, но проклет да съм, ако помня нещо друго освен удоволствието от откритието, че и тя е почитателка на Ханк Уилямс-старши^[2]. Честно казано, влагах прекомерно старание да не зяпам изрязаното ѝ горнище, което носеше с къси дънкови панталонки и гуменки. Типично по мъжки, знам. Седяхме и си бъбрехме, а Тим беше срещу нас на масата и ни увещаваше да не си тръгваме, обаче ние не можехме да останем. Прибрахме се – всеки в своя дом, – но след като се разделихме, времето, което прекарахме заедно, остави у мен усещането, че когато съм с нея, край мен става някак по-ярко.

Въпреки това един-два часа приятни разговори не са гаранция за нищо, затова можеше и никога да не се сдобия с онази снимка, която Джени направи на Мари: косата ѝ беше прибрана на опашка, очите и голяма част от лицето бяха скрити зад огромни слънчеви очила, а жълто-белите презрамки на горнището подчертаваха допълнително силния ѝ слънчев загар. Бях с петнайсетина години по-възрастен от нея – достатъчно голяма разлика, за да породи предпазливост по отношение на собствените ми чувства. Иска ми се да можех да кажа, че колебанието ми се дължеше на нежелание да преследвам жена, достатъчно млада да ми бъде племенница (може би не дъщеря), но то беше в същата степен свързано и със страха ми да не изглеждам глупаво. „Няма по-голям глупак от стария глупак“, казваше баща ми и макар да не се смятах за стар, до Мари не изглеждах млад.

Още една снимка от следващата пролет. С Мари сме нагазили до коленете в поток – аз съм до коленете, на нея водата ѝ стига до бедрата. Нейна приятелка ни покани да прекараме деня в планината Катскил, където братът на въпросната приятелка имал вила, която надмина очакванията ми. Беше разположена по средата на висок склон, край чакълест път, по който трябва да караш съвсем бавно, ако не искаш шасито ти да задере. Отвътре къщата приличаше на скъсен хамбар – по-висок, отколкото широк. Вътре бяха инсталирани нови дървени плотове, уреди от неръждаема стомана и каменна камина под високия като в катедрала таван, имаше и мансардно помещение. Оказа се, че къщата е построена от манхатънски адвокат, на когото се наложило да се освободи от нея малко след като я завършил, а братът на приятелката на Мари, който работел в пощата, я купил на смешно ниска цена. Пристигнахме по обяд и прекарахме един от най-приятните следобеди в моя живот, като се разходихме нагоре по пътя заедно с приятелката на Мари, която май се казваше Карън. Двете бяха отраснали заедно. Около километър и половина над къщата пътят пресичаше обширна ливада, отвъд която редица дървета очертаваха коритото на рекичка. Беше знойно, нагретият въздух кипеше, затова сянката на дърветата и учудващо студената вода ни се сториха неустоими. Завързахме си маратонките, всеки ги провеси на шията си и нагазихме във водата. Дъното на рекичката се оказа каменисто, трябваше да внимаваме къде стъпваме. Карън вървеше, вдигнала и двете си ръце, сякаш очакваше всеки момент да падне. Мари остана близо до мен, за да ѝ бъда опора, ако залитне. Не помня за какво си говорехме. Помня, че гледах мушиците, които се стрелкаха по повърхността на водата – как им казваха, май водни бегачи. Странно, не знам научното им име. Бяха десетки и така прехвърчаха по водата, че повърхността ѝ изглеждаше по-твърда, отколкото усещаха краката ми, нагазили в течението. В тъмното под тях между камъните плуваха пъстърви, чиято големина сигурно бе необозрима за буболечото въображение на мушиците. От време на време се чуваше „цоп“ и кръг от концентрични вълнички във водата издаваше къде някой воден бегач е бил засмукан от голяма черна кухина. След стотина метра забелязахме малък вир. Съдейки по онова, което се виждаше по кожицата на изливащата се в него вода, явно беше стар, но по бреговете му нямаше нищо, което да обясни как и защо се е появил на онова място. Стори ни се разумно да се обърнем и да се отправим обратно към вечерята, която ни приготвяше братът на Карън, но преди това Карън снима мен и Мари насред потока. На тази снимка косата ѝ е разпусната, облечена е с ръчно боядисана широка тениска, която намери в едно от моите чекмеджета и която ѝ се стори най-смешната дреха на света. („Представяш ли си Джордж Джоунс^[3] и Мърл Хагард^[4] с ръчно боядисани фланелки?“, изтъкваше тя и се смееше на възраженията ми, че и аз слушам „Грейтфул Дед“.) В ръцете си Мари крепи зелената бутилка „Хайнекен“, която ни придружаваше по време на разходката и щеше да остане у нея, докато не поемем обратно. Мари не пиеше много, но беше установила, че ако носи отворена бутилка бира, изглежда общителна. От дясната страна на снимката струи слънце и озарява водата. От лявата сред дърветата се сгъстява здрач.

Почти година дели тази снимка от предишната – една от най-хубавите ми години. Ако се бях разтърсил из кутиите край мен, сигурно щях да намеря снимки от повечето важни моменти от нея: от празнуването на Бъдни вечер у семейството на Мари до празненството за Хелоуин, което беше третата ни среща и на което отидохме облечени като Кени Роджърс и Доли Партън, и дори онзи уикенд в началото на пролетта, когато заминахме за Бърлингтън. Не знам дали историите на всички влюбвания не са по същество еднакви. Понякога ми се струва, че надникнеш ли под повърхностните подробности, ще се натъкнеш на почти същата поредица от събития. В други дни си казвам: не, тъкмо подробностите са най-важното. Тъй или иначе, точно това се случи с нас за времето между онези две снимки. Ние се влюбихме, а малко след като е заснета втората снимка, аз паднах на едно коляно и помолих Мари да се омъжи за мен.

Измина година и половина от тази снимка до следващата. През това време сгъстяващият се мрак между дърветата на втората снимка ни беше обгърнал и погълнал, както онези пъстърви лапаха мушиците. В седмицата след завръщането от медения ни месец на Бермудските острови Мари напипа бучка в лявата си гърда. Нещата бяха зле още от самото начало. Ракът беше в напреднал стадий, вече щурмуваше лимфните ѝ възли и се съпротивляваше на лъче- и химиотерапията като неукротим звяр в долнопробен филм на ужасите. Не съм сигурен кога осъзнахме, че Мари няма да оцелее, нито кога се примирихме с този факт. Може би месец преди края тя се промени. В известен смисъл ми е трудно да го опиша – стана спокойна, не бих казал омиротворена, по-скоро покорна. Сякаш беше влязла в преддверието на дълга и тъмна къща, към която беше вървяла. Не беше мрачна или апатична – беше ѝ олекнало, смееше се по-често, отколкото през последните месеци. Не предусетих какво става. Мислех, че промяната у нея вероятно е признак на обрат, че тя най-сетне надвива звяра, който вилнее в тялото ѝ. Дори споделих с нея тази своя мисъл в един неделен следобед. Закарах я до Хъдсън, до неголям парк на няколко километра южно от Уилтуик. Открихме го по време на един от първите си уикенди заедно, когато бяхме излезли на разходка с колата само за да прекараме известно време заедно. В онзи ден откъм реката подухваше и беше прекалено хладно за Мари да излезе от колата, затова просто седяхме, любувахме се на водата и аз подхвърлих, че вероятно подобрението ѝ напоследък е знак, че изгледите са хубави. Опасявах се, че ще долови отчаянието ми. Мари не отговори, само хвана дясната ми ръка със своята лява, поднесе я към устните си и я целуна. Реших, че не може да отговори заради наплива от чувства и сигурно точно така е било, само че не подозирах точно какви чувства.

Третата снимка е направена някъде по това време. На нея Мари се е облегнала на кухненската маса, гледа надясно и нагоре, където стоя аз с фотоапарата и ѝ казвам да се усмихне, което тя прави, само че зад усмивката ѝ се крие година и половина борба, дълбока умора, трупана осемнайсет месеца. Вързала е кърпа на главата си, тъмносиня на бели точки. Не хареса и двете перуки, които ѝ дадоха. Кожата ѝ е изопната върху черепа и костите на ръцете, сякаш е остаряла ускорено, и изглежда, както би изглеждала на трийсетата годишнина от сватбата ни. Зад нея сутрешното слънце струи през прозорците над мивката и очертава силуета ѝ в златисто.

Две седмици след тази снимка тя беше мъртва. Само за два дни земята под нозете ни се продъни, едва смогнах да я откарам до болницата, където издъхна. Всичко, което последва: безкрайните телефонни разговори, за да съобщя на разни хора, че Мари е починала, посещението в погребалния дом (което и двамата отлагахме), бдението, погребението, събирането у дома след него – всичко е някаква странна пиеса, в която бях избран да участвам, само дето никой не ми беше дал сценария. Мисля, че се справих добре, както и да го погледнете. А когато всичко приключи и вратата се затвори след последния посетител, остана барчето, прясно заредено от многобройните ни приятели и роднини, дошли да изпратим Мари. Шкафчето с редиците бутилки и с повече кутии от обувки, пълни със снимки, отколкото очаквах.

И ето ме, признавам открито, в дълбока криза – съпругата ми си беше отишла, а аз правех всичко по силите си да се присъединя към нея. Душата ми беше скована от февруарски студ. А после отварям очи една сутрин и ми хрумва следната мисъл: трябва да отида за риба. Иска ми се да разберете колко въздействаща беше тя. Полежах в очакване да се оттегли. Полежах още малко, но тъй като мисълта остана да свети в съзнанието ми като голям неонов надпис, реших да отстъпя. Какво толкова, нали? Намерих риза и панталони, които не бяха твърде мръсни, извадих ключовете на колата си от тоалетната (не питайте) и тръгнах да си търся риболовно оборудване.

Сигурно сте се досетили, че нямах никаква представа какво правя. От дома си в подножието на Френчман Маунтин отидох в железария „Хюгънот“, защото си мислех, че риболовното оборудване се купува от такъв магазин. Иска ми се да прехвърля вината за това на алкохола, но всъщност се дължи на моето невежество. За мой късмет, продавачката беше достатъчно мила да не ме изпрати да гоня Михаля и ме насочи към магазин „Калдор“ от отсрещната страна на Главната. За по-малко от двайсет долара (не помня колко точно похарчих – иска ми се да кажа дванайсет и петдесет, но не съм сигурен, че е вярно – обаче не беше много) се сдобих с въдица, макара, влакно, куфарче за риболовни принадлежности и кепче. И с шапка. Когато казах на касиерката, че смятам да посветя деня си на риболов, тя настоя да отида в магазина за мъжки дрехи и да си взема шапка. Не уточни точно каква, само обясни, че тъй като е отраснала край баща рибар и поназнайва едно-другоза риболова, можела да твърди с абсолютна сигурност, че ако има нещо, чиято липса не бих желал да усетя, това е шапката. Съветът ѝ ми прозвуча разумно, затова отскочих набързо до магазина за мъжко облекло и си купих шапка с козирка с емблемата на „Янките“, която все още нося.

Същата касиерка ме осведоми, че трябва да си извадя разрешително от общината, и ми препоръча едно място встрани от пътя за Спрингвейл, където тя и семейството ѝ понякога ловели риба в река Сварткил. Благодарих ѝ за хубавите съвети и побързах да ги изпълня. Пътят за Спрингвейл е тесен и минава успоредно на шосе 32 – главния път в посока север-юг, по който се влиза в града и се излиза от него. Първата половина на пътя следва западния бряг на Сварткил, която тук е широка само четиресет и пет метра и тече между кленове и брези с надвиснали над водата клони. Мястото, което ми препоръча касиерката, се намираше на стръмен бряг: от едната му страна през пътя имаше конеферма, а от другата, отвъд реката – игрище за голф. Сигурно съм представлявал любопитна гледка няколко часа по-късно, седнал на речния бряг с мръсните си панталони, измачкана бяла риза и бейзболна шапка, стиснал новата си въдица като непознат инструмент, който нямам никаква представа как да използвам. Допускам, че е било така. Бях отворил куфарчето с принадлежностите си и бях извадил първата примамка, на която се спря погледът ми – червено-черна, с тройни кукички, чиито остри върхове преспокойно можеха да послужат и като кукички. Хвърлях ли, хвърлях, но нищо не хващах. Едва след като ходих за риба две седмици – и улових едва няколко дребни платики, които само благодарение на късмета си измъквах гърчещи се от водата, – един старец с дълга прошарена конска опашка, който ловеше риба до мен, ми подаде пластмасова чашка с тлъсти кални червеи, преди да си тръгне, и ме увери, че ще ми бъдат по-полезни.

Да, не се отказах. Въпреки че първият ден беше безполезен, защото нито една рибка не клъвна, аз просто седях пет часа на брега на реката, загледан в бавното течение, и няколко пъти заплитах влакното си в надвисналите над водата клони. И макар че след толкова старания се сдобих единствено с леко схванат врат, на следващия ден отново отидох. И на по-следващия. И на третия. И тъй нататък. Всеки следващ ден ходех на мястото на Спрингвейл Роуд малко по-рано и си тръгвах малко по-късно, докато риболовът не изпълни целия ми ден. След като приключех, тоест когато и последната дневна светлина на небето се стопеше, аз си събирах такъмите и отивах с колата не у дома, а в града, където се отбивах в „Пийтс Корнър пъб“ за бургер с пържени картофки и една бира. Бързо станах редовен посетител на заведението и сервитьорките вече познаваха и мен, и предпочитанията ми, затова вместо да ми носят менюто, ми поднасяха направо бирата – „Хайнекен“ във висока чаша – и проверяваха дали искам обичайното, което и бездруго бяха поръчали в кухнята. Когато се върнах на работа, установих, че все пак мога да отделям няколко часа за риболов в края на деня, ако се организирам и си нося въдицата и макарата в колата. Както казах, някъде по онова време замених примамките с червеи и изведнъж влакното ми запя. Установих, че река Сварткил е пълна с риба: освен дребната платика имаше слънчева риба, малоуст костур, черно дънно сомче, дори една огромна жълта щука, която ми прегриза влакното, преди да успея да я издърпам на брега. И понеже не разбирах от чистене и приготвяне на риба, връщах във водата целия си улов, но това не беше важно.

Разбирам, че вероятно звучи като вдъхновяваща житейска история от типа на „Как риболовът ми спаси живота“ или нещо подобно, но не това целя. Дълго след първия си ден на реката, особено по време на риболовния сезон есента, много вечери заспивах, поклащайки се върху вълна̀ от уиски. Вкъщи цареше пълен безпорядък, а вечерите ми в „Пийтс“, които ми станаха ежедневие, бяха най-хубавата храна, която вкусвах. Ако седях на дивана или лежах в леглото и мислех за Мари, се чувствах зле както преди, дори още повече, защото всеки изминал ден ми напомняше колко се отдалечавам от нея. Риболовът не беше вълшебно лекарство.

На реката не се чувствах по-добре, но поне не се чувствах и по-зле. Докато седях на брега, ме спохождаха чувства, които държах надалеч от себе си след кончината на Мари – всъщност още откакто тя напипа бучката в гърдата си. Изпитвах удовлетворение от хубавия улов, от дъгата на заметнатата над главата ми кука, от бръмченето на развиващата се макара и от озъртането за мястото, където влакното пронизва водата. Изпитвах и радост, която ме спохождаше рядко и никога не се задържаше дълго, когато дръпвах пръчката на въдицата и гледах как зеленикавото тяло на малоустия костур разкъсва кожицата на речната повърхност и се гърчи във въздуха. Но най-вече изпитвах спокойствие – мога да го нарека дори покой, – докато седях и съзерцавах как кафеникавата речна вода се плъзга покрай мен към някое езеро в планините в западната част на Ню Джързи на път към река Хъдсън, крайната цел. Часовете, прекарани на брега на Сварткил, бяха моята глътка въздух, ако ме разбирате, затова ми е трудно да преценя каква би била съдбата ми без тях. Може би щях да се съвзема дори без риболова, но ходех ли за риба, обикновено не пиех толкова вечер, защото се отбивах в „Пийтс“ доста късно и когато вкарвах колата на алеята пред вкъщи, вече бях изтощен. И макар че у дома цареше пълен хаос, както вече казах, установих, че ако внеса поне мъничко ред, ще мога да си намирам обувките по-лесно, следователно – щях да отивам за риба по-бързо. Вечерният бургер и бирата обикновено бяха кулминацията на деня ми от кулинарна гледна точка, но след втория си ден като рибар започнах да се отбивам в различни деликатесни магазинчета из града за сандвич, пликче чипс и нещо безалкохолно. Сандвичите бяха от бял хляб, пушена наденичка, сирене и много майонеза или със салам, а след безалкохолното зъбите ми лепнеха от захар, но си беше храна, при това по-редовна, отколкото бях свикнал.

И така, риболовът не беше чудодейно лекарство, но общо взето, ми спаси живота. Ще ви издам една тайна: много дълго мислех, че нещо свише ме е подтикнало към риболова, ако разбирате какво имам предвид. Хрумваше ми само това обяснение защо тази дейност, толкова далеч от обичайната ми рутина, изведнъж беше станала тъй насъщна. Отначало не мислех така. Смятах, че ми е провървяло, чисто и просто шанс, че съм гледал нещо за риболов по телевизията и то е останало някъде в съзнанието ми. С течение на времето обаче това обяснение ме удовлетворяваше все по-малко. Риболовът ми се удаваше добре, прекалено добре, както установих на втората година, след като една зима се мъчих да намеря занимание, което да запълни мястото на риболова в живота ми. Няма да ви убеждавам, че съм опитал всевъзможни спортове и хобита, известни на човека – до фехтовка така и не стигнах, – но изпробвах доста и никой не ме удовлетвори. Само когато се връщах на моето си място до Спрингвейл, нахлупил бейзболната шапка и с въдица в ръка, и опитвах нещо ново, някоя примамка в зелено и бяло например, усещах как се отпускам, както разтваряш юмрук, който си държал свит толкова дълго, че пръстите ти са забравили да се изпъват, а после изведнъж дланта ти се разтваря. От разговори с колегите си научих, че немного хора се чувстват по същия начин, че не всички имат толкова силни увлечения, на които се отдават изцяло. Все по-трудно ми беше да повярвам, че съм намерил хобито си случайно, по-скоро сякаш нещо или някой ми го беше подсказал, някой, който ме познава достатъчно добре и знае, че това би било идеално за мен.

Разбира се, имам предвид Мари. През месеците след нейната смърт не преживях нищо от онова, за което дрънкат хората по следобедните телевизионни предавания. Не усещах допира ѝ, не чувах гласа ѝ, не я виждах. Тя се явяваше само в сънищата ми, но мислех, че това се очаква. Изобщо не я усещах, макар че, когато сестра ѝ се отби един следобед, ме увери, че чула гласа на Мари да пее песен пред прозореца на кухнята, която двете пеели като деца. Изтичала навън, но дворът бил празен. Карах я някак и без Мари да ми се явява. Тя беше страдала твърде много, затова не ѝ се сърдех – нека да почива. Не съм на „ти“ с религията. Кръстен съм в лоното на католицизма и ходех на неделно училище до първото си причастие, но и двамата ми родители не бяха религиозни. По-скоро смятаха, че трябва да ме карат да правя тези неща до определена възраст, а после може да спрат. Те спряха, аз спрях и това беше. Никога не съм размишлявал много за Бог, рая и други подобни. С Мари се оженихме в църква, но само защото беше важно за нея. По същата причина се постарах да ѝ бъде отслужена погребална служба, а пред олтара да застане любимият ѝ свещеник. Докато тя се топеше, а и след като си отиде, най-различни хора – от близки приятели до колеги, които почти не познавах, ми говореха за религията и за вярата. Уверяваха ме, че се нуждая от нея, че вярата ще ми помогне. Може и да беше така, но аз просто не го носех в себе си, ако ме разбирате.

Една вечер се отби братовчед ми Джон, който е йезуитски свещеник, с намерението да ме спечели отново за вярата или както там се казва, когато се върнеш обратно в лоното на църквата. Помня, че по едно време той заговори за смъртта, попита дали не се ужасявам от мисълта за кончината като абсолютен край. Не намирам ли за ужасно, че Мари просто е умряла и всичко е приключило, че нея я няма и аз повече никога няма да я видя? Отговорих на Джон, че това не ме тревожи, и беше истина. Тя боледува много дълго, през цялото време на нашия брак, бори се с всички сили и аз съм последният човек, който ще ѝ отнеме правото на малко покой. Честно казано, допадаше ми да си представям, че Мари е в покой. Струваше ми се много по-приятно и благотворно от някакъв пренаселен рай, в който тя ще трябва да си търси място като възедричко колибри.

През втората година на рибарските си подвизи обаче започнах да се замислям. Думите на братовчед ми се въртяха неспирно в главата ми. Бива си ги йезуитите, нали? Той добре ме беше обработил. След всяка изминала година се питах дали Мари не е напуснала света, а е навлязла по-надълбоко в него. Дали, положена в земята, не се е просмукала в почвата, във водата и не се е сляла с всичко. Може би беше намерила начин да ме поведе обратно към себе си.

Времето летеше, аз подобрявах оборудването си, от обикновени макари преминах на спинингови (така и не овладях бейткастъра), научих се да използвам примамки. Изпробвах и други реки, и други потоци. Макар да ми беше близо, на двайсетина минути път с колата, не ходех често на Хъдсън. Първо, там най-често има много риба, повече, отколкото можеш да изядеш – предимство, с което ме запозна един колега, но което аз не бързах да приема – имаше повече сомове, жълти щуки и пъстърва, отколкото костури. И второ, макар да мислех, че обичам реката, и наистина я обичам, Хъдсън е адски голяма. Предпочитам по-малка река, по-интимна. Освен това искам водата да тече бързо. Ловил съм риба в езера и макар че наистина е приятно да помързелуваш няколко часа в лодката, предпочитам да мога да се изправя и да се разтъпча, когато ми се прииска. Затова опитах Есопъс, после Рондаут, а накрая започнах да ходя с колата в планината Катскил. Не познавам добре долината на Хъдсън, в която живея, всъщност изобщо не я познавам. Корените на баща ми са в Спрингфийлд, Кентъки – близките му са откъде ли не в щата, – но семейството му често се местело, докато бил малък, а майка ми е от Шотландия, от Сейнт Андрюс, където имат колкото искаш игрища за голф. Слязла от кораба осемнайсетгодишна, запознала се с татко в Куинс и се омъжила за него, после двамата се преместили в Покипси, където татко станал управител на банка. Не познавали добре областта и не проявявали желание да я опознаят. Като изключим онзи ден, когато двамата с Мари бяхме на гости у брата на приятелката ѝ, аз не бях ходил в планината. Което ще рече, че след като завих на запад по шосе 28 на излизане от Уилтуик в онази първа съботна сутрин, аз се отправях към непозната територия.

Там ми хареса още от самото начало. Не знам дали сте ходили в планината Катскил. Отдалеч, да кажем, от паркинга на стария „Калдор“ (който впоследствие стана магазинчето на Еймис, а после „Стоп-н-Стоп“) в Хюгънот, открай време възвишенията ми приличаха на стадо огромни животни, които пасат далеч на хоризонта. Отблизо, докато караш през тях рано сутрин и светлината на утрото облива облите им върхове, възвишенията изглеждаха невъобразимо истински, дори повече от истински, огромни скални грамади, които носят дърветата си като километрично дълги шалове. Отклоняваш поглед към тях, стараеш се да държиш под око пътя, който вече е доста оживен с хора, потеглили на излет през уикенда, и никак не би се учудил най-близкото до теб възвишение да се отърси от дърветата си с едно гигантско тръсване на рамене и да тръгне тромаво да се отдалечава като огромен и невъобразим звяр. Отклониш ли се по второстепенния път, по който трябва да поемеш, започваш да лъкатушиш по завоите и се насочваш към дебрите на планината, а релефът от двете ти страни става по-стръмен, от време на време се мярка някоя ливада или стара къща, а ти си казваш: ето, тайни местенца.

Е, поне аз така си мислех. Ловил съм риба на запад чак до Онеонта, а на север – до Катскил, вадил съм риба от повечето реки в планината между тези градове и Уилтуик. Докато стоях на брега на някой поток в събота сутрин, слънчевите отблясъци подскачаха по водата, която се спускаше като малък водопад в широк вир, аз хвърлях блесната с трите кукички, гледах как примамката потъва под водата и чаках да я издърпам, докато се опитвах да преценя дали това отдолу е само сянка, или е риба, дошла да провери какво се предлага за закуска… В такива мигове се спускаше своеобразна тишина. Все още чувах как водата се кикоти, а птиците водят сутрешните си разговори, може би дори някой далечен автомобил, но чувах и онзи друг звук, който не беше звук, а тишина. Сякаш различно пространство се разтваряше край мен и в тази тишина долавях Мари. Тя не казваше нищо, не издаваше нито звук, но аз въпреки това я чувах. Не знаех дали е щастлива, или тъжна, защото бях осъзнал, че сутрешната сянка не е сянка, а пъстърва, при това доста едра, и бях започнал бързо да въртя лостчето, от което блесната подскачаше бързо-бързо по водата, ръцете ми вече бяха напрегнати и очакваха рибата да започне борбата. Може би в друга ситуация, в различна обстановка, щях да се чувствам различно, сигурно косъмчетата на тила и по ръцете ми щяха да настръхнат и устата ми да пресъхне. В очакване на онази пъстърва обаче, преди тя да налапа примамката, не можех да направя много по отношение на странната тишина, освен да призная, че я има. По-късно, след като извадих рибата и още няколко нейни приятелчета на брега и се почерпих с парче шоколад, размишлявах за случилото се в дълбините на онази тишина.

Но и тогава не се чувствах много уплашен. Светът винаги ми е изглеждал като огромно красиво място, пълно с повече неща, отколкото човек може да опознае, а аз съм последният човек на земята, който би се престорил, че ги разбира всички. След смъртта на Мари не вярвах, че е останала частица от нея, но е възможно да грешах. По дяволите, искаше ми се да греша. Кой не би искал? Мисълта, че тя ме гледа как ловя риба, не ме плашеше, защо да ме плаши? Времето, което прекарахме заедно, беше хубаво, може би ѝ липсвах, както и тя липсваше на мен, и искаше да види какво правя. Няма да твърдя, че я усещах до себе си на брега на всяка река и на всеки поток. Не мога да кажа, че Мари непрекъснато присъстваше на всяко конкретно място или във всеки конкретен ден. Усещах я най-силно и най-често в планината. Тя беше там веднъж, докато се придвижвах от Есопъс срещу течението на буен поток, чието име все се канех да запомня, но така и не го научих. Беше там един следобед, когато се върнах на своето местенце в Спрингвейл и установих, че ще се наложи да го споделя с две възрастни жени, излегнали се на шезлонги. Не се чувствах преследван – звучи твърде обикновено за онова, което ми се случи. Имал съм обаче едно-две посещения.