Център и периферия на европеизираните публични сфери

Книгата се занимава с двете най-актуални теми в Европейския съюз – бъдещето на Съюза и „Брекзит“. Появява се пред бъдещите си читатели в най-точния момент – в началото на сериозното обсъждане на „Бялата книга за бъдещето на Европа“ и в навечерието на българското председателство на Съвета на ЕС. Възможно ли е България да бъде част от „центъра“ в икономически и политически смисъл, блуждайеки в периферията на европеизираните публични сфе­ри? С други думи, можем ли да имаме европейски заплати и европейски стандарти, без да се интересуваме какво се случва с Европейския съюз и защо? Ако за първи път се сблъсквате с този въпрос – значи тази книга е именно за вас. Ако имате готов отговор на този въпрос – значи сте изкушени от темата и тази книга е точно за вас. Макар и научно изследване, книгата е написана на лек и разбираем език, което я прави подходяща за разнообразен кръг читатели.

Ралица Ковачева Ралица Ковачева е доктор по журналистика и преподавател по международна журналистика във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ „Св. Климент Охридски“. Има дългогодишен журналистически опит, като в последните години се занимава активно с теми, свързани с Европейския съюз. Публикува в сайта „Редута.бг“. Национален победител в категория „Интернет“ в конкурса за журналистическата награда на Европейския парламент за 2011 г. Вече пет години участва в редовни семинари за регионалните медии, посветени на медийното отразяване на ЕС, организирани от Представителството на Европейската комисия в България. През 2014 г. представлява България в паневропейския Граждански диалог, организиран от Европейската комисия в Брюксел. Сред основателите на българската инициативна група „Душа за Европа“, част от едноименната европейска инициатива.

ПРЕДИСЛОВИЕ



Въпреки че тази книга представя дисертационното ми изследване, защитено в края на 2016 г. в СУ „Св. Климент Охридски“, тя не е предназначена за тесен кръг специалисти. Ролята на медиите за здравословното функциониране на публичната сфера, информираността на гражданите и възможността да участват в публични дебати, българското членство в ЕС и реализирането му в полза на българските граждани – всичко това не са теми от интерес за ограничен брой експерти и професионалисти, а въпроси, засягащи цялото ни общество.

И все пак, кой какво може да научи от книгата? Или поне каква нова перспектива да добави към това, което вече знае?

Читателят неспециалист може да придобие в синтезиран вид представа за основните етапи в европейската интеграция и подходите в нейните изследвания, за да се увери, че днеш-ните проблеми са нерешени навреме предизвикателства от миналото, днешните дилеми са измъчвали и основателите на Европейския съюз, а всеки напредък е бил предшестван от криза и съпротива. А тъй като от читателя, в качеството му на гражданин, ще се очаква да има мнение по горещата тема „Европа на две скорости“, книгата може да му послужи както за по-доброто разбиране на диференцираната интеграция, така и за известно успокоение, че не се налага (каквото и да казват медиите) да отговори веднага и еднозначно, все едно решава тест със затворени въпроси. А що се отнася до медиите, надя- вам се в крайна сметка читателят да затвори книгата като един по-информиран и по-критичен медиен потребител.

Политолозите и специалистите по европейски изследвания, от своя страна, могат да се възползват от различния, нетипичен за техните изследвания поглед към европеизацията – от гледна точка на медиите. Тази перспектива е важна, защото медиите са единственото средство, чрез което Европейският съюз достига до своите граждани. По-точно, достига неговият образ – добър, лош, изкривен, фалшив – такъв, какъвто го представят медиите. Неслучайно Юрген Хабермас говори за легитимационен, а не за „демократичен“ дефицит, защото става дума именно за усещане за дефицит – усещането на гражданите, че гласът им не е чут в „Брюксел“, че решенията се вземат някъде далеч и отвъд възможностите на гражданите да влияят върху тях. А тези усещания гражданите получават в резултат на работата на медиите. Както казва Клаас де Вреезе, „евроскептицизмът е поне отчасти функция на информационната диета, която гражданите консумират по отношение на европейските въпроси“.

Политиците трябва да прочетат тази книга не толкова заради историческите или комуникационни поуки, а за да се вдъхновят. Ако българският политически дискурс има проблем с европейските въпроси, той е в пълната липса на вдъхновение, с която политиците говорят за Европа. Книгата не се ангажира с мнение дали това се дължи на липса на интерес, на комуникационни умения или някакви други липси, но дава категорични доказателства, че българските политици говорят за Европа с лозунги. ЕС не е обект на реални политически дебати, няма сблъсък на различни позиции и мнения, няма настървение и жар, както когато се обсъждат вътрешнополитическите проблеми. А както отбелязва Томас Рисе, „ако политическите въпроси не са оспорвани, ако европейската политика остане дело на елитите, нивото на внимание на публиката към Европа и ЕС ще остане ниско“.

Журналистите могат да използват книгата като критичен, но добронамерен поглед отстрани, макар и не съвсем – въпреки че по време на работата върху изследването спазвах строг самоконтрол в името на изследователската обективност, никога не съм преставала да работя като журналист, специализиран в европейските въпроси. Критиката към медийното отразяване на ЕС е насочена много повече към медиите като организации, отколкото към отделните журналисти. И все пак проблемите са налице и не съм спестила неприятните истини. Наблюдението, което проведох върху няколко български медии през 2014 г., произведе важни изводи, някои от които съвсем не бяха заложени в първоначалните ми цели. Например за това как необявяването на платеното съдържание и публикуването на партийни „адверториали“ изкривява картината, представяна на читателите. Надявам се колегите журналисти да намерят в книгата идеи за това как да работят качествено и отговорно в среда, която не насърчава подобно професионално поведение. А също и да намерят вдъхновение, вместо отегчение, в европейските теми.

Тази книга се появява в момент, когато от нас като граждани се очаква да дискутираме „Бялата книга за бъдещето на Европа“, представена от Европейската комисия през март 2017 г. Парадигмата „Европа след Брекзит“, в която са поставени дебатите за бъдещето на Съюза, предпоставя неразривната връзка между двата сюжета – преговорите за напускането на Великобритания сложиха своя отпечатък върху дебатите за бъдещето на ЕС още преди да започнат, като поставиха темата „Европа на две скорости“ в центъра им. А не беше задължително да е така – дебатите „повече или по-малко Европа“, както гласеше по-пулярният слоган преди няколко години, показаха, че изборът в никакъв случай не е предрешен в посока „кой колкото Европа иска“. Сега обаче страховете, че Великобритания ще послужи за пример и на други държави членки, накараха Европейската комисия превантивно да провъзгласи „Европа на (две) скорости“ като едва ли не единственото жизнеспособно бъдеще за Съюза.

Но след като „Бялата книга“ вече е факт и въпросът е поставен ребром, настоящата книга може да ни е полезна в размисъла каква Европа искаме. Книгата прави преглед на историче-ското развитие на концепцията за диференцирана интеграция, на политическите аргументи за нейното съществуване, както и на тези против – най-вече от гледна точка на новите държави членки. Важно е да се отбележи, че засилената интеграция, осъществена от ЕС в последните години под натиска на кризата, не е същото като концепцията за „ядро“ или „авангард“ на Жак Делор и Йошка Фишер, защото не става дума за желание и стремеж на самите държави или поне не на всички, а за принуда под натиска на обстоятелствата. В този смисъл няма как да говорим за „ядрото“ като мотор на интеграцията, който я тласка напред, и то към „политически съюз“ и „федерация“ – по-скоро, доколкото има мотор, неговата цел в последните години беше да не позволи свободно падане на Съюза и да забави скоростта, докато бъдат формулирани решенията.

Независимо от впечатлението (създавано от българските медии и политици), че въпросът за „модела“ на европейска интеграция едва ли не се поставя за първи път, още през 2014 г. европейските граждани са имали мнение по въпроса. По данни на Евробарометър, гражданите подкрепят нуждата от повече решения на европейско ниво в областта на околната среда и безработицата, но не и по отношение на социалните и данъч- ните системи (които са национален прерогатив) – знак, че изразената от европейците готовност за засилена интеграция („повече Европа“) може би не е толкова очевидна и е по-скоро декларативна, отколкото вътрешното им убеждение. Същата декларативност откриваме и в политическите изказвания – и през 2014 г., когато беше проведено моето емпирично проучване, и сега, слушайки заклинанията „ние сме против Европа на две скорости“.

Може би ще се повторя, но темата за „скоростите“ не се появява за първи път в европейските дебати, независимо от необяснимата липса на интерес към нея в българската публична сфера. В книгата са представени данни от мое собствено емпирично изследване, проведено в периода февруари – юни 2014 г., заради проведените през май същата година избори за Европейски парламент. В извадката са включени онлайн изданията на осем медии – българските „24 часа“, „Труд“, „Сега“ и „Дневник“, и британските „Телеграф“, „Гардиън“, „Индипендънт“ и „Дейли Мейл“. Тогава модерното мото, под което се водеха дебатите, беше „Повече или по-малко Европа“. Но не и у нас. Поне не и отвъд лозунгите. Данните красноречиво показват, че независимо от отношението към ЕС, бъдещето на Европа и британското членство в него са водеща тема в британската публична сфера. Но не и у нас.

Представените в книгата изследвания на британските медии, включително и моето собствено, носят и още една полза: дават ни фон, на който можем да си обясним поне отчасти ролята на британските медии за резултатите от референдума за членството на Обединеното кралство в ЕС. Първите изследвания вече доказват, че медийното отразяване е изиграло много силна роля за резултатите от референдума. Те ясно показват, че водеща роля са имали темите, тезите и подходите в отразяването им, които са доминирали дебатите в Обединеното кралство и през 2014 г., както доказват данните от моето емпирично проучване.

А както вече стана дума, темата за Брекзит е необратимо преплетена с темата за бъдещето на Европа. Също така дават ни представа какво означава да си дискурсивно влиятелен „център“, в сравнение с който България изглежда мълчалива, незаинтересувана периферия. От тази гледна точка дискусията по „Бялата книга за бъдещето на Европа“ у нас и обсъждането на възможните „сценарии“ (по израза на ЕК) може би трябва да започне с отговор на въпроса: възможно ли е България да бъде част от „центъра“ в икономически и политически смисъл, блуждайеки в периферията на европеизираните публични сфери? Възможно ли е българските граждани да избират интеграционен „сценарий“, в условията на „информационна диета“ (по К. де Вреезе) и дори дезинформация по европейските теми, гарнирана обилно с кухи политически лозунги и обезпечена единствено с бюрократичен документооборот? И така, докато, за пореден път, гражданите научат от медиите какво е „решил Брюксел“ за тяхното бъдеще.

Младежите, обучаващи се по програмата „Еразъм“, добре разбират какво значи Европа без граници, Европа като лично преживян опит, Европа като общност на хора с общи ценно-сти и интереси. Но за повечето европейци Европа все още е предимно медиен образ. Какъв е той и как да го направим по- достоверен, по-разбираем и по-интересен – надявам се всеки от читателите да намери своите отговори, след като прочете тази книга.