Валентин Михов. В играта на живота

Валентин Михов е спортен и обществен деятел. Започва футболната си кариера в детско-юношеската школа на ЦСКА, а по-късно играе в „Локомотив“ (Горна Оряховица), „Академик“ (Свищов), „Червено знаме“ (Павликени). Завършил е Стопанската академия „Д. А. Ценов“ и международни икономически отношения в УНСС. Работил е в Министерството на транспорта и в „Кореком“.

От 1990 до 1993 г. е президент на ФК ЦСКА, а в периода 1993-1994 г. е президент на БФС. Изпълнителен директор на ФК „Ловеч“ и ФК „Славия“. Повече от 15 години ръководи ПФЛ. Член на Борда на директорите на Европейската професионална лига. Почетен президент на Българо-австрийския мениджмънт форум. В периода 2011-12 е съветник на министъра на младежта и спорта.

За приноса си в спорта, за благотворителната, гражданската и социалната си дейност е награден с орден „Стара планина“.

Георги Атанасов е известен спортен журналист и политически коментатор. Професионалният му път преминава през вестниците „Работническо дело“, „Старт“, „Стандарт“, „24 часа“. Основател и главен редактор на изданията „Меридиан спринт“, „Меридиан мач“, „Топспорт“ и сайта Sport1.bg. Автор на пет книги.

В първата си биографична изповед Валентин Михов разкрива драматични и непрочетени страници от близката футболна и политическа история.

-        как Михов предвиди чудото от „Парк де Пренс”;

-        драмата около националния отбор в навечерието на САЩ’94;

-        откровено за приятелствата и предателствата;

-        могат ли да се печелят пари за спорта в България и как Симеон Дянков би „финансова дузпа” на Вальо Дузпата…

слушаше дежурните слова, защото навън бе Париж със своето сладко-горчиво божоле...

По онова време „онлайн“ все още бе чужда дума, но въпреки това свидетелите на „чудото“ на секундата разбраха какво се случва в България. Като репетиция за лудото лято на следващата 1994-та. А 15-те безкрайни секунди от 89:44 до 89:59 минута на мача, когато Костадинов разстреля клетия Бернар Лама, промениха по някакъв начин всички участници във филмовия съспенс.

Първият поздрав е от известния политик, дипломат и любител на футбола Виктор Вълков, който светкавично ретранслира до Вальо Михов всенародното ликуване.

Димитър Пенев и неговите футболисти получиха доживотен статут на всенародни любимци, а вече повече от две десетилетия Жинола и Улие са обект на неприязън и подигравки в своята родина. Следващите пет години се превърнаха в златната ера на българския национален отбор, приключила по ирония на съдбата не другаде, а във Франция по време на Мондиала през 1998 г. А „петлите“ осмислиха по най-добрия начин сполетялото ги Ватерло, като реформираха качествено футбола си, за да стигнат до световната и европейската титла до края на XX век. За една петилетка болката и триумфът си размениха местата, а ние все още тичаме след сянката на златното поколение и треньора на века...

В столицата на Наполеон Вальо Михов приземи щастливата си звезда и я превърна в своя визитка. В играта, наречена живот, зарът на Фортуна е изменчив като женско сърце, но въпреки всичко съществува паранормална предопределеност, наричана от някои карма. При разчитането на това тайнство тогавашният футболен президент бе припознат за човек на успеха. С каквото и да се захване! Малцина обаче си даваха сметка, че „чудото“ в Париж бе станало реалност и благодарение на наивния и безпочвен на пръв поглед Михов оптимизъм, заразил и заредил с магическа вяра отписания до неотдавна национален отбор.

Още в съблекалнята след мача на „Парк де Пренс“ бе обявена специална премия за националите по 50 000 долара на човек, която малко по-късно ще се окаже бомба със закъснител и ще изправи на нокти цялата нация. Засега обаче оставаме в ледената парижка вечер на 17 срещу 18 ноември 93-та. Някъде след полунощ отборът, ръководството, официалните гости и журналистите се събраха в една от кристалните зали на „Трианон палас“, където БФС даде пищна вечеря. Като за победители. А осемте блок-маси с шампанско в средата бяха поръчани от Вальо Михов още от предната вечер...

Сред присъстващите бе и прочутият бразилски футболист Ромарио, по онова време съотборник на Стоичков в „Барса“, който се намираше във френската столица за операция на окото. Там бе и португалският мениджър Рибейро, един от първите посредници при масовия български футболен експорт в началото на 90-те години. Той май бе женен за французойка, живееше в Париж и се навърташе около Мингея, импресариото на Стоичков.

Безумното ликуване сля нощта с деня, а на следващата сутрин чартърът отлетя към София, натоварен с апокалиптичните емоции, събрани в 15 секунди от 90-ата минута на един мач и продължаващи повече от 20 години. В онзи момент едва ли някой е предполагал на какви изпитания ще бъде подложено безоблачното на пръв поглед щастие, заляло България с прилива на новото божоле...

На границата на политическите промени в началото на 90-те години страната преживяваше тежка социална криза, изострена от партийни и междуличностни конфликти. И точно в онзи драматичен момент триумфът в Париж остави на заден план болките и омразата и обедини нацията, излязла по улици и площади в нощта на 17 срещу 18 ноември 1993 г. За съжаление усещането за общност продължи твърде кратко – докато на сцената бяха героите от „Парк де Пренс“ и САЩ’94.