Иво Андрич

Най-големият писател на територията на бивша Югославия, лауреатът на Нобелова награда Иво Андрич е роден в Травник на 9 октомври1892 г. Макар от семейство католици – хървати, Андрич прекарва по-голямата част от живота си в Белград и се изяснява като сръбски писател. Учи гимназия в Сараево, прави първите опити в поезията и се изявява като пламенен поборник на идеята за обединение на южните славяни. Известно време следва във Философския факултет в Загреб, после продължава следването си във Виена, но климатът в този град не му понася и той заминава за Краков, където завършва Ягелонския факултет. Учи полски и се запознава с културните традиции на тази страна. След убийството на ерцхерцог Франц Фердинанд, Андрич напуска Краков и си завръща в родината. Тук австрийската полиция го арестува и той прекарва известно време в затворите в Шибеник и Марибор (Марбург). През това време пише интензивно поезия в проза. След излизането от затвора заминава на лечение на белите дробове в Загреб. Тук Андрич довършва една стихосбирка в проза, която излиза от печат под заглавие Ex Ponto през 1918 г. В Загреб го заварва разпадането на Австро-унгарската монархия, както и обединението и създаването на Кралството на сърби, хървати и словенци. На следващата година Андрич започва работа като чиновник в Министерството на вероизповеданията в Белград. Участва интензивно и в литературния живот на столицата. През 1920 г. с назначаване в Посолството при Ватикана започва успешната му дипломатическа кариера. Работи като  чиновник в Генералното консулство на Кралството на сърби, хървати и словенци в Букурещ, в Консулството в Триест и паралелно печата стихотворения и литературни критики.
През 1924 г. Андрич защитава в Грац докторската си теза Развитие на духовния живот в Босна под влиянието на турското владичество и  продължава дипломатическа служба. Преминава на работа в Политическия отдел на Министерството на външните работи в Белград. Появява се и първият му сборник „Разкази”, издаден от „Српска книжевна задруга” През1926 г. Иво Андрич става член-кореспондент на Сръбската академия на науките и изкуствата, продължава да пише и издава разкази. През октомври е назначен за вицеконсул в Генералното консулство на Кралство Югославия в Марсилия, след това и в Генералното консулство в Париж където цялото си свободно време прекарва в Националната библиотека и Архива на Министерството на външните работи в Париж, проучва историческите материали за Босна от началото на 19 век и чете кореспонденцията на френския консул в Травник Пиер Давид. Следващата година става вицеконсул в Посолството в Мадрид. После преминава на работа в Брюксел, на поста секретар на посолството. Следва назначаването му в Женева като секретар на постоянното представителство на Кралство Югославия към Обществото на народите. През цялото време не престава да пише и публикува свои произведения. През 1931 г. в Белград излиза втора книга с разкази на Иво Андрич в издание на „Српска книжевна задруга”. През 1934 г. вече е редактор на „Српски книжевни гласник”, а през 1936 г. „Српска книжевна задруга” издава сборника Разкази II..През ноември 1937 г. Андрич е назначен за помощник- министър нена външните работи. През същата година получава високи държавни отличия от Полша и Франция: Ордена на великия командир на обновена Полша и Ордена на великия офицер на Легията на честта. Макар и ангажиран с дипломатическа служба, Андрич не престава да публикува свои разкази. Дипломатическата кариера на Иво Андрич бележи връх през 1939 г. когато е назначен за пълномощен министър и извънреден посланик на Кралство Югославия в Берлин. През есента германците окупират Полша и много учени и писатели са отведени в лагери. Андрич протестира пред немските власти и иска те освобождаването им от лагерите. През същата година излизат и подбрани разкази на Андрич на немски и български език. В ранната пролет на 1941 г.Андрич подава оставка пред компетентните органи в Белград: „...Днес на първо място служебни, а също и многобройни лични и наложителни причини ми налагат да моля да бъда освободен от тази длъжност и възможно най-скоро да бъда изтеглен от сегашния си пост...“ Неговата оставка не е приета и на 25 март във Виена той присъства като официален представител на Югославия при подписването на Тройния пакт Един ден след бомбардирането на Белград, на 7 април 1941 год.,  Андрич напуска Берлин заедно с персонала на Посолството. Той отхвърля предложението на немските власти да замине сам, без членовете на Посолството и техните семейства, в по-безопасната Швейцария и се връща в окупиран Белград. През ноември е пенсиониран, но отказва да получава пенсия. Живее в уединение. Отказва да подпише Апела към сръбския народ, с който се порицава съпротивата му срещу окупатора. Не разрешава на „Српска книжевна задруга” да публикува негови разкази по време, когато „народът страда“ .В тишината на стаята, в която живее под наем, той пише първо Травнишка хроника, а в края на 1944 год. завършва Мостът на Дрина . И двата романа издава в Белград няколко месеца след края на войната. В края на 1945 г. в Сараево излиза романът му Госпожицата. През първите следвоенни години Андрич става председател на Съюза на писателите на Югославия, заместник председател на Дружеството за културно сътрудничество със СССР и делегат на III сесия на Антифашисткото събрание за народно освобождение на Босна и Херцеговина. От 1946 год. живее в Белград и Сараево, става редовен член на Сръбската академия на науките и изкуствата, както  и член на Президиума на Народното събрание на НР Босна и Херцеговина. Продължава да пише и публикува свои произведения. През следващите години се занимава активно с обществена дейност, изнася лекции, участва в публични срещи, пътува като член на делегации в Съветския съюз, България, Полша, Франция, Китай. Публикува главно кратки текстове, откъси от повести, разкази. Произведенията му се превеждат на много езици. През 1961 година Иво Андрич получава Нобелова награда. С беседата „За разказа и разказването“, в която излага своето писателско верую, Андрич благодари за признанието на 10 декември 1961 год.. Въпреки че произведенията му вече са преведени на много езици, след  получаването на наградата започва истински големият интерес на света към творчеството на писателя от Балканите. Неговите романи и разкази се печатат на повече от трийсет езика. Той подарява сумата от Нобеловата награда на библиотечния фонд на Босна и Херцеговина. Наред с това, често участва в акции за събиране на помощи за библиотеките и дава пари за хуманитарни цели. През 1964 година Андрич е обявен за почетен доктор на Ягелонския университет. Пише все по-малко, но книгите му постоянно се преиздават в страната и в чужбина. През годините, които следват Андрич свежда до минимум обществената си дейност, чете много и малко пише. Здравето му се влошава и той все по-често се лекува в болници и балнеосанаториуми. На 13 март 1975 година света напуска писателят, притежаващ силата да сътворява митове, мъдрият хроникьор на бурното балканско битие. Погребан е в Алеята на великаните в Новото гробище в Белград.