Музата

От автора на световния бестселър „Миниатюристът“ идва история за трагична любов и стари тайни на фона на Гражданската война в Испания

В един горещ юлски ден през 1967 година животът на Одел Бастиен се променя из основи. След продължителна борба да открие мястото си в големия град, от напускането на дома си в Тринидад, Одел най-накрая намира работа като секретарка на бляскавата и мистериозна Марджъри Куик. Марджъри управлява престижна лондонска галерия и още от първата им среща взема Одел под крилото си. Въпреки това тя си остава истинска загадка… не по-малко тайнствена от изгубената картина шедьовър, която намира дом в галерията.

Тайната история на картината се простира чак до 1936 година, в стара къща в провинциална Испания, където Олив Шлос, дъщеря на известен търговец на изкуство, крие собствените си амбиции на художник. В нейния крехък рай обаче нахлуват художникът революционер Исаак Роблес и сестра му Тереса, които постепенно се превръщат в неотменна част от семейство Шлос… с неочаквани и трагични последствия.

– Номерът на обувките нема значение – каза жената, забърс- вайки потта от чело под коса с цвят на мокра мишка.

– Моля?
– Вече казах. Все тая кой номер.
Тогава не знаех, че Мократа мишка е последният клиент,

когото обслужвам в живота си. Потта от подмишниците ми беше избила върху полиестерната блузка, раменете ме бо- ляха, върховете на пръстите ми бяха изтръпнали. Горещият ден отиваше към края си, което означаваше, че трябва да по- чистим с прахосмукачката килима от всички частици мъртва кожа. Синтия обичаше да казва, че бихме могли да оформим цял крак от тези остатъци, чудовище, което ще танцува своя собствена джига.Харесваше ѝ работата в магазина за обувки „Долсиз“ и именно тя ме доведе тук, но само час след започ- ване на работния ден аз вече копнеех за прохладата на моята стая, за тетрадките и молива, които ме очакваха до тясното легло. „Момиче, дигни глава – прошепваше Синтия. – Не си в погребалното бюро до нас.“

Запътих се към склада, място, където често намирах убе- жище, след като привикнах със задушаващата миризма на кау- чукови подметки в него.

– Чакай! Ей,почакай – провикна се след мен жената.

Като се увери, че е привлякла вниманието ми, тя се наведе, изхлузи износената си обувка и разкри стъпало без пръсти. Без нито един пръст. Гладко чуканче, парче плът, невинно стъпило върху избелелия килим.

– Виж – каза тя, а гласът ѝ се снижи, докато изритваше и втората обувка, която разкри същата картинка. – Просто... тъпча върховете с хартия, така че няма значение какъв номер ще донесеш.

Ама гледка беше, не съм я забравила и досега – англичан- ката, която ми показва краката си без пръсти. В онзи момент видяното вероятно ме е отблъснало. Казваме, че младите не понасят грозотата, че все още не са се научили да се престру- ват, да не зяпат и да приемат истината, че всъщност много хора са грозни независимо от красивата си външност. Е, не бях чак толкова млада – бях на двайсет и шест. Не помня как реагирах в онзи момент, но си спомням, че по пътя към апар- тамента, който деляхме със Синтия, до парка „Клапъм Комън“ аз ѝ разказах случката и тя пищеше едновременно очарована и ужасена при мисълта за краката без пръсти.

– Сакатия Макги! – провикна се тя. – Идва да ви вземе, Дели!

И след това с някакъв оптимистичен прагматизъм добави: – Поне може да носи каквито си ще обувки.
Може би тази жена беше вещица, дошла да възвести про-

мяната в жизнения ми път. Не мисля, но присъствието ѝ тога- ва наистина ми се стори поетичен завършек на тази глава от моя живот. Цивилизован мутант, какъвто беше, дали пък не бе видяла у мен сродна душа, възможен довереник? Дали двете не обитавахме пространство, където нищо не е такова, какво- то изглежда, така че единствената възможност е да попълваш празнините си с хартия? Не знам. Разбира се, съществува и слабата вероятност жената наистина да е искала само чифт нови обувки. И все пак винаги мисля за нея като за герой от ня- какъв роман, защото това бе денят, в който всичко се промени.

През петте години след пристигането си тук бях кандидат- ствала на много места, но не получих отговор отникъде. Че- сто си фантазирах как напускам магазина за обувки „Долсиз“, веднъж дори подадох молба в един национален ежедневник за мястото на момиче, което разнася закуските. Тогава Синт каза, че „работата може да се върши и от куца, едноока, глуха жаба, но те пак няма да щат да я дадат на вас, Одел“. Синт, с която бяхме учили в един и същи клас и после бяхме пътували заедно до Англия, бе обсебена от две неща – обувките и го- деника си Самюел. Изобщо не се напъваше като мен и моите мечти за по-добър живот понякога бяха източник на напреже- ние между нас. Често заявявах, че не мога да издържам повече, че не съм като нея, а Синт ми отговаряше „О, щото ние съм някаква овца, а вие си толкова умна?“.

Откак пристигнах в Англия, се бях обаждала по телефо- на на огромен брой обяви за работни места, за които не се изискваше предишен опит. Хората бяха много мили, но след това, когато отидех на място, и о, чудо, чудо! – всяко място се оказваше вече заето. И все пак, ако искате, наречете го безу- мие, ако щете – мой личен стремеж към нещо, което смятах, че ми се полага по право, но аз продължавах да кандидатствам. Последно бях подала документи за машинописка в Институ- та по изкуствата „Скелтън“, място с колони и портици, което посетих през една от свободните си съботи. Прекарах деня в скитане от зала в зала и разглеждане на картини на Гейнзбъро и Шагал, акватинти на Уилям Блейк. Във влака към Клапъм на път за дома едно малко момиченце ме погледна и попита майка си: „Това измива ли се?“. Протегна пръстчета и потърка мека- та част на ухото ми. Майката не я сгълча, а изразът на лицето ѝ ясно показваше желание ухото ми само да отговори на този въпрос.

Не се бях борила със зъби и нокти за отлична диплома по английска литература от Университета на Западните Индии за едното нищо. Не бях понесла детското щипване във влака за едното нищо. Там, у дома, самото британско консулство ме бе наградило с първата награда за студенти от Британската общ- ност за моето стихотворение „Карибска лилия“. Съжалявам, Синт, но не възнамерявам да нахлузвам обувки на краката на червендалести Пепеляшки до края на живота си. Разбира се, имаше много сълзи, изплакани най-вече в подгизналата ми възглавница. Желанието вреше и кипеше вътре в мен, сраму- вах се от него и все пак то ме управляваше. Стремях се към по- велики неща и чаках вече пет години. Междувременно пишех отмъстителни поеми за английското време и лъжех майка си, че Лондон е земен рай.

Писмото беше на изтривалката, когато аз и Синт се при- брахме. Изритах обувките, които ме изтезаваха, и застинах не- подвижно в антрето. Пощенското клеймо беше Лондон W.1, центърът на света. Викторианските плочки под босите ми кра- ка бяха студени, пръстите ми се сгърчиха върху кафявите и сините квадрати, но както обикновено издържах хладното им докосване, после плъзнах показалец под ръба на капачето и го повдигнах като пречупен лист. Беше бланка на Института „Скелтън“.

– Е? – попита Синт.

Не отговорих, а прочетох зашеметена писмото докрай, за- била нокът във флоралния тапет на стената.

Институт „Скелтън“ Площад „Скелтън“ Лондон, W.1

30 юни 1967 г. Уважаема мис Бастиен,

Благодарим Ви, че изпратихте документи за свободното работно място.
Да осъществим стремежите си при обстоятелствата, в които животът ни поставя, е всичко, на което човек може да се надява. Очевидно сте млада жена с големи възмож- ности, щедро подплатени с умения. Във връзка с това имам удоволствието да Ви предложа едноседмичен пробен период като машинописка.

Предстоят Ви много уроци, но повечето ще научите сама. Ако намирате условията за приемливи, моля информирай- те ме с обратно писмо, за да придвижим нещата нататък. Предлагаме начална заплата от 10 лири седмично.

С най-добри пожелания

Марджъри Куик.

Авторът, чийто дебют „Миниатюристът“  надмина по продажби Дж. К. Роулинг, завладя класациите с нова история за трагична любов и стари тайни на фона на Гражданската война в Испания.

„Всичко, което можеш да си въобразиш, е реално“ пише Пабло Пикасо. В един въображаем свят на война, кръв, изкуство и мистерии ще ви потопи Джеси Бъртън – разорената актриса, която само за седмица се превръща от личен асистент в един от най-бързо продаваните автори. Две години след бестселъра „Миниатюристът“ на българския пазар излиза вторият роман на хитовата писателка – „Музата“. В този напрегнат разказ Бъртън остава вярна на исторически достоверните факти, заплетените сюжети и напрегнатата криминална нишка, превръщайки го в амбициозна книга за читатели с нюх към детайла.

В един горещ юлски ден през 1967 година Одел Бастиен изкачва за пръв път стъпалата на лондонската галерия „Скелтън“. Тя знае, че в момента, в който прекрачи прага, животът ѝ ще се промени из основи. След продължителна борба да намери мястото си в големия град, от напускането на дома си в Тринидад, Одел намира работа като секретарка на бляскавата и мистериозна Марджъри Куик. Но въпреки че Марджъри взема Одел под крилото си, стреми се да отключи потенциал у момичето, който дори самото то не знае, че притежава, тя си остава истинска загадка… не по-малко тайнствена от изгубената картина шедьовър, която намира дом в галерията.

Тайната история на картината се простира чак до 1936 година, в стара къща в провинциална Испания, където Олив Шлос, дъщеря на известен търговец на изкуство, крие собствената си амбиция на художник. В нейния крехък рай обаче безвъзвратно нахлуват художникът революционер Исаак Роблес и сестра му Тереза, които плавно се превръщат в част от семейство Шлос с неочаквани и трагични последствия.

Фокусирана върху историята на една картина, прескачаща от 1936 до 1967 г. „Музата“ преплита мистерия, романтика, маниакална обсебеност, революция и изкуство в истински шедьовър, съвсем в духа на сензацията „Миниатюристът“.

 „Толкова отдавна пишех с единствената цел да бъда одобрявана, че бях забравила генезиса на импулса. В училище, когато започнах да получавам публично признание за личното си занимание, загубих нещо изключително важно. Писането се превърна във външна изява, в представление. Бях молена да повтарям удоволствието за тези хора отново и отново, докато копието на акта се превърна в самия акт и аз забравих искрата и същността – безметежното, скрито, чисто съзидание.“

*

„Когато нещо се смята за „добро“, то винаги привлича хората, което често завършва с унищожаване на създателя му.“