Здрач

Апокалиптичен магически реализъм!

Земетресения в Русия, урагани в САЩ, цунами в Индонезия… Целият свят е попаднал във водовъртеж от бедствия и те които по странен начин се преплитат с мрачните пророчества на маите, които един преводач открива в мистериозен ръкопис на пет века.

Следвайки страница след страница историята на експедиция на испански конкистадори в неизследвана област на Юкатан, той започва да разбира, че митовете са истински, а древни богове могат да пробият тъканта на времето и пространството, за да се изпълни древното пророчество за края на света.

А едно чудовище броди из московските улици и убива всеки, докоснал се до ръкописа…

Здрач

Сумерки

© 2007 by Dmitry Glukhovsky

Agreement by www.wiedling-litag.com

© Антоанета Бежанска, превод от руски

© Живко Петров, дизайнер на корицата

© Антон Гречко, илюстрации

© Сиела Норма АД

София 2017

ISBN: 978-954-28-2463-3

СЪДЪРЖАНИЕ

Capítulo II................................................................................. 7

La Tarea................................................................................. 33

El Cenagal............................................................................ 57

El Auto de Fé........................................................................ 81

La Fiebre............................................................................. 105

La Obsesión........................................................................ 131

La Advertencia................................................................... 157

La Intrusión......................................................................... 181

La Iniciación....................................................................... 207

La Revelación.................................................................... 233

La Condena........................................................................ 257

Feliz Año Nuevo................................................................ 285

El Encuentro con el Destino............................................ 311

El Fin del Mundo............................................................... 335

El Templo de la Memoria.................................................. 357

Las Conversaciones con Dios........................................ 381

Capítulo I............................................................................. 409

Capítulo II^[1]

Въпрос с повишена трудност: къде в Москва се намира улица „Ицамна“?

Ако се разсъждава разумно, в този град нямат място булеварди, площади и улици, наречени в чест на боговете на маите. Обаче бележката с адреса ул. „Ицамна“ 23 беше в ръцете ми и мен там ме очакваха. От това доколко бързо ще успея да намеря тази улица, зависеше нещо много по-важно от моята собствена съдба.

Глупаво е да се смята, че на картите и в автомобилните атласи на Москва са означени всички съществуващи улички и сгради: тайни места тук има предостатъчно. Обаче надеждата да открия улицата с име на главния от боговете на маите, не ме напускаше и аз продължавах да пълзя с лупата по огромната топографска карта на града.

*  *  *

Просто не биваше да се хващам с тази поръчка. Трябваше да продължа спокойно да си превеждам устави на фирми, инструкции за използване на битова техника, договори за доставка на дървесина... Онова, с което винаги съм си изкарвал хляба. При това испанският никога не ми е бил най-силният език. Но през онзи ден нищо друго не ми оставаше: когато сложих на тъмнокафявото полирано бюро хванатите с ластици тънки папки с преведените договори, служителят ми отброи хонорара и разпери ръце.

– Засега това е всичко. Няма други поръчки. След почивните дни наминете пак... – и се извърна към компютъра, надя-вайки се да продължи недовършения си пореден пасианс.

Познавах го вече от три години, още от момента, когато беше започнал работа в бюрото за преводи. И досега нито веднъж не се реших да настоявам, когато той ето така, равнодушно, ми съобщаваше, че поне за седмица оставам без пари. Но този път нещо ме подтикна да кажа:

– Ама съвсем нищичко ли няма? Хайде погледнете, моля ви? Разбирате ли, тъкмо получих сметките и нямам представа как ще ги платя...

Той се откъсна от екрана, учуден от моята настойчивост, и като потърка ниското си чело, със съмнение изрече:

– Е, да, ама вие нали не работите с испански?

Сметката наистина беше на бюрото ми и четиризначната цифра ме накара да рискувам. Три години учене на испански в университета, завършен преди петнайсетина години... Огромните аудитории с мътни стъкла, задушаващият тебеширен прах, който се вдигаше от изписаната дъска, безсмислените архаични учебници, които обучаваха на езика на Сервантес с примери за официални контакти на съветските граждани Иванов и Петров със сеньорите Санчес и Родригес. Me gustas tú^[2]. И май това е. Нищо, вкъщи си имам речник...

– Работя – свенливо излъгах аз. – Наскоро започнах.

Той още веднъж ме измери с подозрителен поглед, но все пак стана от стола, затътри се до съседната стая, където се пазеха документите, и се върна с тежка кожена папка с полуизтрит златен монограм в ъгъла. Подобни тук не ми се беше случвало да видя.

– Ето – той почтително сложи папката пред мен на бюрото. – Нашият „испанец“ нещо закъснява с първата част на превода, а вече донесоха втората. Изоставаме, страхувам се да не загубим клиента. Така че вие не се бавете.

– А какво е? – аз внимателно взех папката в ръце и я претеглих колко е тежка.

– Някакви книжа... Архивни май. Не съм ги гледал, и без това съм затънал в работа.

Той хвърли поглед към монитора, където го очакваха наредените карти, и неумолимо продължаваше да се отмерва времето.

Поръчката се заплащаше три пъти повече от обичайното и аз побързах да се махна, докато служителят не е размислил. Папката имаше такъв разкошен, аристократичен вид, че не се реших да я прибера в ожулената си чанта – кой знае защо, си спомних историята на вечно гладния Тим Талер, който бе повърнал, когато за първи път опитал торта с крем.

Изгубеното в лабиринта на арбатските улички бюро за преводи се помещаваше в стара дървена постройка, в която по-рано се намираше детска библиотека. Бях идвал тук още като малък, заедно с баба, за книги с околосветски пътешествия или за измъчвани от фашистите пионери герои, затова сега ежеседмичните ми посещения в бюрото бяха някак носталгични, както е изоставеният и ръждясал лунапарк за възрастния човек, когото родителите му са водили тук преди трийсет години. Попилият в тапетите и дървените стени аромат на старите книги надделяваше над резкия мирис на делови документи и сладникавия лъх на затоплена пластмаса от компютрите. За мен това бюро си оставаше детска библиотека... Сигурно затова отначало не се учудих особено, когато започнах да превеждам листовете от кожената папка.

Един поглед върху тях стигаше,за да се разбере, че са извадени от книга – не изтръгнати, а именно внимателно извадени; разрезите на краищата бяха направени с хирургическа точност, направо си представяш ръката в гумена ръкавица, която прокарва скалпела по отворения на операционната маса том. Този пиетет бе напълно понятен – разфасованата с неизвестна цел книга вероятно беше истинско съкровище. На око страниците бяха на не по-малко от двеста години. Плътната хартия, оцветена на места в пясъчни багри от времето, но без да има намерение да изтлява, бе покрита с едва забележимо неравни редове готически букви. Те изглеждаха напечатани, но някои бяха различни от останалите.

Страниците нямаха номера, но на най-горната бе изписано: Capítulo II. Първата глава очевидно се намираше у онзи преводач, който бе започнал работата преди мен, но се бе забавил. Причината за това закъснение ми беше ясна: след като бегло се запознах с предстоящия за превод ръкопис, вече не бях сигурен, че и самият аз ще успея да го предам в срок. Няколко часа ми бяха нужни, за да свикна с непривичния шрифт, още половин час, за да подхвана първия абзац на неподатливия, изсушен от изтеклото време текст.

Навън вече съвсем се беше стъмнило. Напоследък все повече работех нощем, заспивах на разсъмване и се събуждах през втората половина на деня. Когато жилището ми потъваше в тъмнина, включвах само две лампи – на бюрото си и в кухнята, и цяла нощ живеех, сновейки между тези две светлини. При уютната жълта светлина на четиридесетватовата крушка мислех много по-добре: дневната светлина дразнеше очите ми и тормозеше черепната ми кутия – в главата ми изобщо не оставаха мисли, те се криеха някъде и там чакаха настъпването на вечерта.

След като работех цяла нощ, обикновено си лягах в пет сутринта. Дръпвах плътните завеси и оставил първите лъчи на слънцето да дращят отвън, се гмурвах под дебелия пухен юрган и моментално заспивах.

Сънищата ми в последно време бяха странни: често сънувах любимото си куче, умряло преди десет години. Насън кучето, разбира се, дори не подозираше, с изключение на някои редки случаи, че е умряло, и се държеше абсолютно като живо. А това значеше, че трябва да го разхождам. По време на разходките то понякога избягваше нанякъде (още докато беше живо, много рядко го водех на каишка – само колкото да го преведа през улица с коли) и тогава през голямата част от съня си трябваше да го търся, като с всички сили виках името му. Надявам се, че съседите ми не чуваха. Да намеря кучето си, преди да се събудя, ми се удаваше рядко, но това не беше и важно: на следващата сутрин то само откриваше пътя към къщи и вече нетърпеливо ме чакаше на прага между съня и реалността, игриво стиснало в зъби донесената каишка. Така свикнах с това, че ако изведнъж в някой от сънищата ми кучето го нямаше, след като се събудех, започвах да се тревожа дали не му се е случило нещо.

Да се вникне в смисъла на десетте начални реда, беше сложно. Поне една пета от думите ги нямаше в речника, а без негова помощ успявах да разбера едва две-три от всяко изречение. При това всеки нов абзац задължително започваше с думата „Че“. Като от време на време се отвличах от чудноватия жълтеникав рисунък, с който столетията бяха покрили листовете на книгата, аз прилежно изписвах разбраните от мен думи. После някои се наложи да ги заменя, тъй като първият вариант на предлагания превод се оказваше неверен; изобщо нужното значение най-често се оказваше със съкратената забележка „остар.“.

Още от първия абзац ставаше ясно – и тази хипотеза се потвърди по-късно, когато започнах да затъвам в разказваната от автора удивителна история – че текстът представлява летопис на някаква експедиция в гористите долини на Юкатан, предприета от малоброен испански отряд. Датите открих на следващите страници: описваните събития са се случили преди почти пет столетия. Средата на шестнайсети век... Покоряването на Южна Америка от конкистадорите, спомних си аз.

Текстът в този вид, в който го цитирам тук и по-нататък, естествено, е плод на старателното прочистване и на няколко редакции. Онова, което се получаваше в началото, беше прекалено сурово и неясно, за да се реша да го покажа на някого, без да стана за смях.

„Че по указание на брат Диего де Ланда, настоятел на манастира в Исамал и глава на францисканския орден в Юкатан, се насочихме към една от отдалечените от Мани провинции, за да съберем и докараме обратно в Мани всички манускрипти и книги от двата храма, разположени в тази местност.

Че с мене тръгнаха благородните сеньори Васко де Агилар и Херонимо Нунес де Балбоа от Кордоба и под наше подчинение до четирийсет пеши и десет конни воини, и с нас още две каруци, запрегнати с коне, в които трябваше да докараме в Мани всички манускрипти и книги, и водачи от покръстените индианци, които трябваше да ни покажат къде се намират храмовете, а също и брат Хоакин, монах, известен със светското си име Хоакин Хереро, когото присъедини към нас брат Де Ланда.

Че пътят ни вървеше на югозапад – в местност, зле изследвана, и че достоверни карти още нямаше съставени, заради което брат Диего де Ланда беше се разпоредил да тръгнат с нас толкова войници, рискувайки даже отбраната на Мани. И че водачи той беше изпратил най-надеждни – от своите собствени тълмачи; и тримата брат Диего де Ланда беше кръстил сам; и че първият се казваше Гаспар Чу, вторият – Хуан Начи Коком, а третият – Ернан Гонсалес; двамата от народа на маите, който живееше в Юкатан, а третият – Ернан Гонсалес – мелез, баща му – испанец, а майка му – от маите.

Че преди нашият отряд да тръгне от Мани, покани ме при себе си брат Де Ланда и ми обясни моята мисия и важността є и че нашият отряд е само един от многото, които бе разпратил брат Де Ланда във всички краища от Мани с наредбата да се намерят и съберат всички книги и манускрипти, написани от индианците и съхранявани в различни места. И че брат Де Ланда провери после не стои ли някой зад вратата, подслушвайки разговора ни, и тихо ми каза, че на нашия отряд се възлага най-отговорното поръчение; че верни хора му донесли за слухове, че даже покръстените индианци продължават в отдалечените места да се кланят на своите стари божества и техните книги ги подбуждали да се отвръщат от Христос. И затова, каза брат Де Ланда, той взел решение да отнеме от индианците всичките им манускрипти, а след това и идоли, тъй като чрез тях дяволът душите им съблазнява. И че ако сега не се възпрепятства това, скоро разпокъсаните маи отново могат да се сплотят и като отхвърлят Христа, да се обърнат пак към своите сатанински идоли. И че тогава испанците до един ги чака нова война, в сравнение с която всичките немногобройни схватки при покоряването на Юкатан са нищожни. И че са безмерни хранилищата на манускриптите на северозапад и североизток, в изоставените градове на маите, ала по съобщения на верни хора най-важните се намират на няколко седмици път на север от Мани, каза брат Диего де Ланда.

Че натам ме праща брат Де Ланда, мене и сеньорите Васко де Агилар и Херонимо Нунес Балбоа, и с нас и брат Хоакин. И понеже местността още не е разучена, сложи да ни съпровождат онези най-верни хора, които му бяха разказали за храмовете на югозапад.

Че нашият отряд излезе от Мани в отбелязания ден, 3 април 1562 година от Рождество Христово, и се отправи на север, без да знае за това какво ще му поднесе съдбата, и как малцина от петдесетимата души ще успеят да се върнат от похода живи.“

Аз се откъснах от листовете и сложих един молив в непрекъснато готовия да се затвори речник. В черното огледало на прозоречното стъкло се отразяваше лицето ми: рошава коса (като се стараех да подбера точната дума, аз всеки път прокарвах пръсти през нея), мек и доста безформен нос, закръглени бузи, вече ясно очертана двойна брадичка... Колко пъти, след като бях пресякъл трийсетгодишната граница, си бях давал дума да не занемарявам външността си! Но на тази възраст става все по-трудно да следиш килограмите си, тялото започва да изпълнява заложената в него програма, чиито цели определено се разминават с твоите, и всяка изядена троха гледа да се намърда в стремително увеличаващите се тлъсти гънки, вероятно подготвяйки те за очакваните някъде в бъдеще черни дни. А след развода аз съвсем се бях запуснал...

Чертите на лицето си вече отдавна бях изучил и с удоволствие бих ги заменил с нечии чужди, до такава степен ми бяха омръзнали. На трийсет и пет върху човешкото лице се появяват първите намеци как ще изглежда то на стари години. Започващото редеене на косата от челото назад нахвър-ля ескиза на бъдещото оплешивяване; бръчките вече не се изглаждат, когато намръщената гримаса се сменя с умиротворено изражение или с усмивка; кожата загрубява и на руменината є става все по-трудно да избие върху нея. На трийсет и пет собственото ви лице започва да се превръща в memento mori, напомняне за смъртта, която винаги е с вас.

Лично на мен непрестанно ми се налага да съзерцавам лицето си. В това няма никакво самолюбуване – просто бюрото ми е точно пред прозореца, където обикновено сядам да работя, след като навън е вече тъмно. Измитото стъкло отразява огледално като повърхност на тъмно горско езеро, предавайки контурите, но поглъщайки цветовете. А на мен ми се струва, че очертанията на лицето ми, което се вижда ясно поради близката настолна лампа, и вече само загатнатите очертания на мебелите, на украсения с релефни изображения гипсов таван и тежкия бронзов полилей се отразяват в гъстия нощен въздух. А може и действително да съществуват там, зад прозореца, толкова по-ярки и ясни, колкото по-силна е светлината в стаята ми. Но нощем аз обикновено загасям навсякъде, като оставям само лампите на бюрото и в кухнята.

Лампата в кухнята ми стои запалена даже когато съм в стаята и я гася едва когато през прозореца влезе бледото утринно слънце. Правя го един вид за уют, но в това жилище по друг начин не става.

Просторен, стар, с много високи тавани – без стълба никога не можеш да смениш изгоряла крушка – с разсъхнали се антикварни мебели от карелска бреза, които не можеш да реставрираш с никакви пари, а да ги продадеш, ти е жал – този апартамент ми бе останал като наследство от моята баба. Тя често ме взимаше да поживея при нея, докато бях малък, затова, когато си отиде и получих апартамента, аз сякаш се нанесох обратно в детството си.

Още преди това, докато баба беше жива и аз є гостувах, като оставах да нощувам, не ме напускаше усещането, че домът є е просмукан от някакво дихание; по-рано си мислех, че баба го изпълва със същността си, със силата си, с мислите си. Сега ми се струва, че жилището просто живее свой собствен, спокоен живот. Прозорците ми са на две противоположни страни на сградата и заради това в коридора често става течение, а неплътно затварящите се врати изведнъж посред нощ започват да се блъскат. Случва се и сложеният преди стотина години паркет да започне да скърца, сякаш някой стъпва по него. Паркетът, разбира се, може да се смаже със специален препарат, а дограмата да се смени със стъклопакет и тогава всички призраци ще изчезнат, но на мен това жилище ми харесва точно такова... Живо.

Преди отново да потъна в превеждания текст, още веднъж погледнах към прозореца. Нещо ме сепна... Озадачен, известно време се вглеждах в очертанията на лицето си, потопено в гладката повърхност на нощния въздух, преди да мога да разбера каква е работата. Човекът в огледалния свят неуловимо се различаваше от онзи, който унило ме гледаше от другата страна едва вчера.

Разликата беше в очите. Обикновено угаснали, одрямани и излъчващи стъклен блясък като у препарираните глигани и мечки в известния арбатски зоомагазин, днес те сякаш сами излъчваха светлина. Нищо чудно: за първи път през последните години имах работа, която ме бе заинтригувала.

„Че пътят ни вървеше през зелени и доста живописни ливади, които после се сменяха с непроходима селва, и че единствено благодарение на нашите водачи успявахме да си пробием път през храсталаците, които се изпречваха пред нас. И че двама от индианците винаги вървяха пред отряда и когато се налагаше, със своите дълги ножове изсичаха стъблата, разчиствайки пътека, а след тях вървяха няколко войници, охраняващи ги от диви зверове или врагове. И че третият водач обикновено вървеше редом с мен, със сеньор Васко де Агилар и с Херонимо Нунес де Балбоа.

Че походът ни съвпадна с края на сухия период на годината, след който в Юкатан и в други части на тази земя започват месеците на дъждовете. И че даже далеч от индианските селища във въздуха плуваше мирисът на пожарища и слънцето беше мътно заради дима от изгорелите дървета и храсти, защото през април и май, преди да започне сезонът на дъждовете, индианците изгарят обширни участъци от селвата и гъсталака, защото ги подготвяха за обработване през следващата година. И че всички равнинни области в земите на маите по това време са обвити в дим и след това цели шест месеца тук се сипят порои, и към декември в наторената от пепелта и полятата от дъждовете земя индианците садят кукуруз, който расте необикновено добре, така че един земеделец може да изхрани двайсет души.

Че по нареждане на брат Диего де Ланда ние избягвахме познатите пътища и затова се придвижвахме все по-бавно. И че отначало искахме да изоставим каруците, като разпоредим на част от отряда да се върне с тях обратно, ала после водачите ни изведоха на старинен широк път, скрит от погледа заради разрасналите се корони на дърветата; и че покрай пътя стояха каменни статуи, изобразяващи приказни чудовища, каквито бях видял в Мани покрай храмовете на маите. И че също така минавахме край стели, покрити с миниатюрни знаци, за които брат Де Ланда в една от беседите ни ми казваше, че тия знакове са букви на юкатанския език и че той може да ги разчете.

Че първите дни нашето пътешествие протичаше без препятствия и сложности. Индиански села срещахме по пътя си все по-рядко и че след като навлязохме в селвата, повече не видяхме нито един човек; и че не ни безпокояха и диви зверове, само веднъж от гъсталака наблизо патрулиращият през нощта бе чул рев на ягуар, ала макар да имахме коне, звярът не ни нападна. И че съпровождащите ни индианци казаха, че това е добър знак.

Че прехраната за нас и за войниците, и за водачите стигаше: карахме с нас сушено месо и сухи питки и понякога водачите събираха за нас в гората ядливи плодове, няколко пъти отиваха на лов и ни носеха убити маймуни ревачи, а на четвъртия ден убиха със стрела елен, чието месо ние справедливо разделихме между войниците, а ловците получиха два пъти повече.

Че на петия ден от пътуването ни, когато отрядът ни спря за почивка, при мене дойде и седна един от водачите – Гаспар Чу, и шепнешком ме попита знам ли аз защо брат Диего де Ланда ни изпрати на този поход. И че помнейки за предпазливостта, отговорих, че ни е наредено да намерим някакви книги и да ги докараме с нас в Мани, а за друго аз не знам. И че Гаспар Чу дълго ме гледа, а после си отиде и на мене ми се стори тогава, че той ми няма вяра.

Че на другия ден, когато пътувах на опашката на отряда последен и следях каруците, към мене се обърна друг водач, мелезът Ернан Гонсалес, и като ме помоли да поизостана, така че другите да не ни чуват, ми съобщи, че в някои области на маите, в частност в Майяпан, Яшун и Тулум, испанските войници горят индианските книги и идоли. И че този Ернан Гонсалес ме попита защо те постъпват така и дали нямам и аз подобно нареждане. И макар аз и да се досещах сега защо брат Диего де Ланда ни изпрати в този поход, все пак отвърнах на втория водач