200 имена, които промениха света

Какво искам да ви кажа с този мой книжовен експеримент.

Да, светът е обетован, обходен, изучен, известен. Но и изпълнен с тъмни ъгълчета, с тайни, загадки, неизучени и напълно непознати неща. И също така – не бива да се заблуждаваме, че написаното веднъж и някога, казаното вчера, обявеното днес – това е окончателната истина. В историята се извършва непрестанно движение и пренаместване на пластовете. Убедих се в това, докато създавах тази книга.  Знаем, че Дрезден е бил жестоко бомбардиран. Но едва ли си даваме сметка, че в този град са загинали два пъти повече човешки същества, отколкото в атомната атака над Хирошима. Може би сме чували, че някога великият Шаляпин е бил в България, но само посветените знаят защо геният на операта променя програмата си и прави допълнителни концерти в София. Отлично сме запознати със злополучните дуели на Пушкин и Лермонтов, но колцина са чували за живописните дуели на нашенския издател Кръстю Станчев. За Шекспировите Ромео и Жулиета са изписани тонове мастило, но в края на ХХ век. Сараево видя пиесата на живо, на моста Връбаня. Да, Чарли Чаплин остана за историята като Великия ням, но как немееше човечеството, когато той заговореше...

И да приключа тия опознавателни думи с казаното от Алберт Айнщайн: „Какъвто и да е този свят, той все пак е... познаваем“. Малък принос в това познание може би е и разказаното в тази книга.

Емил Янев

Оформянето на тази книга търпи една интересна трансформация. Може да се каже, че тя е създавана в продължение на шест години – в радиовремето на популярното предаване „Часът на инфохолиците“ в програма „Радио София“ на БНР и по-конкретно в петте откриващи минути на водещия Емил Янев. Движейки се по календарни поводи, журналистът дава път на така наречената публицистична миниатюра: кратка жанрова форма, основана на нови данни и версии, съвременни тълкования и интерпретации на познати и непознати факти за ярки личности, драматични събития, инциденти, катастрофи, политически сблъсъци, резки обрати в историята.

Емил Янев е професионален журналист, завършил Факултета по журналистика на СУ „Климент Охридски“, минал през школата на вестниците „Орбита“, „Коотеративно село“, „Старт“, „Подкрепа“ и развил вижданията си като издател на списание „ТВ Плюс“. Сътрудничил е и в ред други издания, където също е защитавал името си с характерния си стил на критичен и ироничен рефлекс към личности и събития. В Българското национално радио той, в тандем със съекипника си Кин Стоянов, създаде пет авторски радиоформата – освен „Часът на инфохолиците“, още „Трамвай по желание“, „Риалити роман“, „Различният до мен“ и „Радиотранс“ - всички отличени с високи журналистически награди.

„200 имена, които промениха света“ е първата му книга.

 Накратко: какво ще намерите в тази книга. Много неща. Например, непознати епизоди от Втората световна война, драматични мигове от потъването на „Титаник“ и „Естония“, падането на самолета с футболистите на „Манчестър юнайтед“ и гибелта на последния „Конкорд“, загадъчната смърт на Борис Годунов, Андропов и Ясер Арафат, историческият послеслов за Франко, Берия и Тито. И също така: как сталинистите си отмъщаваха на Хрушчов, Сталин  – на историята, а Никсън – на всички около себе си, как Гогол запали „Мъртви души“, а Нерон се прости с човечеството като велик артист. И още:  как Майн Рид разкраси мустангите, Гойко Митич вдигна на революция индианците в САЩ, а Панчо Виля стана кинозвезда; кои личности се крият зад имената Уилям Шекспир и Рудолф Абел...

Имаме основание да кажем, че пет минути с тази книга са пет минути без дъх за читателя.

ЗА ИНФОХОЛИЗМА ИЛИ КОЙ СЕ
СТРАХУВА ОТ ИНФОХОЛИЦИТЕ?

Ще отговоря на риторичния въпрос, но най-напред няколко уточнения. Аз съм пристрастен и евентуално политически некоректен при формулирането на своята позиция.

Пристрастен – защото считам за чест, че хора като Кин Стоянов и Емил Янев ми позволиха да се нарека техен приятел. Пристрастен – защото ме направиха един от тях, онези съвременни журналистически нови издания на Дон Кихот, които търсят истината за миналото, добротата на настоящето и надеждата за бъдещето посредством знанията за обществото, аргументите на образования, талантлив човек и душевната доброта на истинския християнин. Пристрастен – защото пред очите ми се формира кръгът на инфохолиците, които наистина имат интелектуалния капацитет да се нарекат народни будители (т.е. реалния, а не измислен духовен елит на нацията).

Същевременно съм и политически некоректен – защото няма да се постарая да бъда обективен и да представя другата страна в несъществуващия професионален дебат по равностоен начин. Политически некоректен, защото „инфохолизмът“ е идеологическа и професионална платформа, която трябва да се защитава със страст и аргументи, особено 25 години след 1989 г., когато по странен начин се посяга на свободата на словото. Некоректен, защото не може да има политическа коректност, когато качените онлайн предавания на елитния кръг бяха свалени от сайта и даже изтрити. Така беше изтрит елемент от историческата и културната памет на нашата нация и аз професионално и човешки не мога да се съглася с това.

Кой? Се страхува?

„Инфохолизмът“ като платформа възникна благодарение на енергията, труда, оригиналното мислене и иновационния подход на тандема Кин – Емил през 2007 г. За около 6 пълни години оттогава зад това стои неуморен труд и толкова необходимата днес колективна работа в мрежа на интелектуалци, които иначе трудно работят заедно поради огромното си его. Става въпрос за нещо уникално, не само за нашето радио, но и в международен план. Това са 52 седмици годишно х 6 часа пряк ефир х 6 години = 1872 ч ефир, през който се минали минимум 2000 гости – българи и чужденци, учени и експерти, млади и стари, мъже и жени. Към тях трябва да прибавим и още 52 седмици х 4 часа х 6 години = 1248 ч пряк ефир или запис на иновативни интелектуални радиоигри, радиоромани с продължения и др. Не споменаваме и изнесените предавания от „Тебеширения кръг“. Какъв е изводът?

„Холизмът“, производен от „уърко-холизъм“ означава точно такъв тип всеотдайна работа. Вероятно „кой“ се страхува от хората, които работят, от хората, които имат иновативни идеи, от хората, които могат да бъдат морални и експертни корективи на онова, което става около нас. Наистина си струва страхът – та представяте ли си докъде бихме стигнали, ако все повече хора се запалят от подобен тип „холизъм“!!!

Освен това същностна част на платформата е и думата „инфо“. Няма и не може да има истинска, безпристрастна, обективна и социалнозначима журналистика без „инфо“-то да се превърне в кредо. „Кой“ очевидно не се интересува от правдивата и интелектуално коментирана информация, а смея да си помисля, че и дори се страхува от нея. Онова, което впечатляваше винаги слушателите на „Инфохолиците“ беше ерудицията на събеседниците, подготвеността на двамата интервюиращи за теми, вариращи от нанотехнологиите до особеностите на мизансцена в творческия процес, новаторските трактовки на утвърдени теоретични постановки.

Като историк и специалист по международна политика мога да твърдя с професионална увереност, че пред микрофоните на предаването мина „цветът“ на българската историография – сред тях и колеги, които вече ги няма, много утвърдени учени, специалисти от различни градове и университети, архивисти и музейни дейци, участници в събитията. Обхватът на темите не познаваше географски или хронологически граници, нито се ограничаваше до конкретна теоретична или идеологическа аргументация. Много важен беше и другият компонент във всички предавания – не само историческите – това беше трибуната, която се даваше на млади хора, на студенти, докторанти, млади откриватели и изследователи, на чудаци-откриватели или любители, които често тласкат напред прогреса в технологиите и науката.

Вероятно точно такава целева група на експерти и познавачи предизвиква страховете на съвременните модератори на медийния плацдарм. Според мен ОНЗИ или ОНЕЗИ, които се страхуват от ИНФОХОЛИЦИТЕ са хора, които са:

•   мързеливи и ги е страх от много всеотдайна работа;

•   лаици в своята сфера и във всичко останало, които ги е страх от експертната ерудиция на инфохолиците;

•   консервативно-мислещи догматици, които не могат да излязат от доспехите на онова, което знаят и от ограничените новаторски идеи на съвременния чалга-хол в неговия радио-вариант и „експресната“ практическа информация;

•   вълци-единаци, презиращи всички онези, които с доброта и постоянство се мъчат да работят в екип и мрежи; и накрая

•   ръководители на национални обществени медии, плащани от нашите данъци, които подобно на ръководители – сатрапи отнеха възможността на една самосъздала се експертна мрежа, даваща съвети и обучаваща млади и стари да намерят възможност да изкажат идеите си и да достигнат до очакващата ги аудитория.

Кин и Емил са прекрасни журналисти и социалноактивни граждани със своя жизнена позиция и готовност ненатрапчиво да споделят своята гледна точка и да образоват аудиторията. Те ще се оправят в живота и ще намерят нова журналистическа форма за осъществяването на подобна обществена мисия. Същото се отнася и за гостите в техните предавания. Единственият губещ са онези, страхуващите се... За съжаление – и аудиторията на БНР и Радио „София“.

доц. д-р Костадин Грозев 

преподавател в Историческия факултет на СУ

Носител на приза „Инфохолик на 2008 г.“