Грешките на българските политици

Книгата проследява историята на българ­ската политика – както външна, така и на местно ниво – от 1941 г. насам, засягайки по­вратни точки в историята на България като част от Европа още от края на XIX век.

 Авторът прави опит да даде логичен отговор на въпроса защо българските политици продължават да се лутат не само след 1944 и след 1989, а и днес.

Превратните времена раждат превратни герои. Кой всъщност е Иван (Ванче) Михайлов, жертва на какво стана Трайчо Костов и как Симеон Сак­скобургготски не успя да направи правителство през… 1956 г.? Това са само част разглеждани­те в изследването теми. За написването на Грешките на българските политици са използвани непубликувани документи от Държавна агенция „Архиви“ и Комисията по досиетата.

Българските интереси
и Тристранният пакт

1 март 1941. Около 7 часа Богдан Филов в дома си се приготвя да тръгне към Виена. Той е недоспал. Предната вечер се е прибрал след полунощ заради последни политически приготовления. Бил е на аудиенция при цар Борис III, след което е имало извънредно заседание на Министерския съвет. Още преди срещата с царя е наръчал на външния министър в правителството му да уведоми посланиците на СССР, Турция и Югославия, че България се включва в Тристранния пакт. Наредил е и пълномощните ни министри в Москва, Анкара и Белград да съобщят на съответните правителства, че на следващия ден германски войски ще преминат през България.

Още незавършил сутрешните си приготовления, иззвънява телефонът. Отсреща е глас на служител в немската легация, както тогава се нарича посолството в София. След обичайната размяна на любезности му съобщават, че трябва да изчака с тръгването, докато му се обадят отново. Поканата идва малко след 9 часа. Трябвало е да излетят в 7.30 със самолет, същия като този, с който лети Хитлер, и управляван от неговия пилот Бауер. Предния ден той се е приземил на летището в Божурище, но при маневрата е потънал в калта. Наложило се в първите часове на 1 март да го издърпат трактори, след което трябвало да се извърши и задължителна проверка за годността му. С два и половина часа закъснение, в 10.00, „Кондор“-ът, в който са министър-председателят на България, главният секретар на Министерството на външните работи Димитър Шишманов, началникът на кабинета на Богдан Филов Георги Серафимов, секретарят на цар Борис III Станислав Балан и немският посланик в София барон Херберт фон Рихтхофен, излита към Виена. В австрийската столица към тях ще се присъединят българският пълномощен министър в Берлин Първан Драганов и консулът ни в австрийската столица Ходжов. Струва ли си да се запитаме, след като се подписва такъв важен държавен акт, защо в самолета не са цар Борис III, председателят на Народното събрание Никола Логофетов, министърът на външните работи Иван Попов. Не, защото включването на България към Тристранния пакт е решено отдавна, а самото подписване е формалност. Всъщност министърът на външните работи внезапно се е разболял и това е причината да не е в самолета. Само след два дни той напълно оздравява, а в Министерския съвет се говори, че болестта му е била мнима.

На всичкото отгоре в последните дни на февруари журналистите от американски, английски и руски вестници са надушили нещо и отправят официално запитване до Берлин дали във Виена не предстоят важни събития. От „Вилхелмщрасе“, както тогава наричат германското външно министерство, отговарят, че там официално нищо не е известно за подобни събития. Този отговор обаче не удовлетворява и следва уточнението, че напоследък много се говорело за „подобни събития“. Отговорът е: „Трябва да се съжалява“. Следва още по-логичният въпрос дали, след като предаде акредитивните си писма на фюрера, японският посланик генерал Ошима щял да замине за Виена. Този път напълно в дипломатическите традиции, важащи и до днес, германското външно министерство казва, че то не може да дава сведения за плановете на посланика.

Тук се налага връщане назад във времето. На 27 септември 1940 година в голямата зала на новото канцлерство на Райха в Берлин е подписан тристранен договор между Германия, Италия и Япония, който по-късно става известен като Тристранния пакт. Още в началото му е отбелязано, че „Германското, италианското и японско правителство смятат като предварително условие за установяването на един дълготраен мир всяка държава да получи в света пространството, което є се пада. Те решиха, прочее, да вървят рамо до рамо и да организират взаимното си сътрудничество в Азия и в европейските области, като тяхната цел ще бъде да създадат и да запазят един нов ред на нещата, който да е с състояние да помага за добруването и благоденствието на народите, които обитават тия области.

Освен това трите правителства желаят да разширят това сътрудничество и за народи, които живеят в другите части на земното кълбо и които са разположени да насочат своите усилия в същото направление, за да бъде чрез това сътрудничество осъществен най-после техният стремеж към световен мир.“

След това се уточнява, че Япония признава и зачита италиано-германския стремеж за един нов ред в Европа, както и че Италия и Германия признават и зачитат правото на Япония за създаване на един нов ред в Азия. Член 5 на пакта обаче отбелязва, че и трите страни с тоя договор „В никакъв случай не засягат политическото положение, което понастоящем съществува между всяка една от трите договарящи страни и СССР.“

Поканена да се присъедини е и България. Цар Борис и българското правителство тогава отказват с мотива, че пазят неутралитет. Дали?

По време на два и половина часовия полет към Виена на 1 март времето е слънчево, а това кара Богдан Филов съвсем и да не подозира за лошата поличба и калта, в която е попаднал личният пилот на фюрера. Както ще се окаже по-късно – не само той.

На летището във Виена военен оркестър свири химните на България и Германия и немски бойни маршове. Зад българския министър-председател е почетна рота, а пред нея гордо пристъпва Йоахим Улрих Фридрих Вили фон Рибентроп, външен министър на Третия райх и личен съветник на Хитлер по външната политика. Докато изминават двадесетината километра до двореца „Белведере“, където ще бъде официалното подписване на договора, Рибентроп и Филов уточняват последни подробности. Българският министър-председател се сеща, че влизането ни в пакта обезсилва военния протокол за неучастието ни в бойни действия. Рибентроп обаче го успокоява, че за нас такава възможност нямало да се яви, защото опасност можело да има само от Турция, но тя пък била обещала на Хитлер „да мирува“. Филов обаче напомня желанието на фюрера нашата войска да не се намесва във военните действия. Рибентроп пак уверява, че немците няма да поискат нищо от нас, с което ние не сме съгласни.

По това време Хитлер е отседнал в хотел „Империал“ и също не присъства на подписването на акта. Двамата с цар Борис III са уточнили и най-малките подробности предварително. Над хотела се веят нацистките знамена, а хилядно множество чака фюрера да се появи, за да го приветства. Българската делегация пък е настанена за кратка почивка в хотел „Бристол“, над която се люлеят унгарски и български знамена.

Богдан Филов подписва влизането на България в Тристранния пакт в 13.30. Следват още 64 подписа. След това Рибентроп, граф Галеацо Чано, едва 38-годишниият министър на външните работи на Италия, но пък предвидливо женен от 1930 г. за дъщерята на Дучето Мусолини Едда, и Богдан Филов се оттеглят на поверителен разговор във фоайето на залата. Двамта му предават писма, с които Германия и Италия уверяват новия си съюзник, че той ще получи излаз на Бяло море от устието на Струма до устието на Марица – с други думи от бившето село Крушево, сега Неа Кердилия, на 50 километра западно от Кавала, до Ферес – или около 230 километра. Чано и Рибентроп нареждат това да се пази в най-голяма тайна и да се разгласи само след съгласието на Германия и Италия.

Останалото са подробности. Следва обяд, на който от страна на Германия присъстват Хитлер и фелдмаршал Вилхелм Кайтел. Отдясно на Хитлер е Богдан Филов, а отляво – граф Чано. До него стои фелдмаршал Кайтел и докато обядват, двамата с българския министър-председател си говорят за новото преразпределение на света и какво ще получи България. Българските искания отдавна са били поставени не само пред германците, но и пред Англия, СССР и САЩ, но само Хитлер е склонил да ги удовлетвори, докато СССР е признал справедливостта им.

На вечерята в хотел „Бристол“ Рибентроп е придружаван от директора на пресата на Третия райх Шмит, а Филов – от Първан Драганов. Министърът ни в Берлин започва да развива на Рибентроп своите теории за нуждата от една голяма България, която да включва земите от Мидия (малко селце на Черно море под Резово) до Енос, близо до устието на Марица, както и Македония. Това са българските мечти, останали от Санстефанския мирен договор. Шмит обаче с насмешка го прекъсва и казва, че тези теории на българина вече били добре известни в Германия. Колкото до Македония, тя е договорена в хода на предварителните преговори.

На следващия ден отново в 12.30 Богдан Филов е в София. Отдъхва малко и вечерта е в Народното събрание. Още преди заминаването си за австрийската столица той е казал на Димитър Шишманов да предаде на председателя Логофетов, че в неделя, 2 март, ще има заседание на болшинството и извънредно заседание на парламента. В него пък в резултат на манипулирани и нагласени избори са избрани 160 депутати, като само 17 от тях са опозиция.

Своя гледна точка за съдбовните събития има и секретарят на цар Борис Павел Груев:

Как бе обезсмислен героизмът
на Балканската война?

През 1911 година българската мечта за Македония се разпалва с нова сила. Плахите надежди, че младотурците, взели властта, ще възстановят правата на българите в тази област, се оказват илюзорни. Те извършват преврат през лятото на 1908 г., започнат от войскови части в Македония, за да ограничат абсолютната власт на султан Абдул Хамид II и уж да възстановят конституцията от 1876 г., която дава право на самоопределение на подневолните народи в империята. Скоро обаче се разбира, че не това е целта им, а запазване на целостта на Турция и игнориране на Великите сили при определяне на политиката на османската държава. В самата Македония започва изтребление на българите, прогонване и заселване на тяхно място на ислямизирани семейства от Албания и Босна и Херцеговина.

След преврата ВМРО временно преустановява дейността си, очаквайки промени, каквито турците обещават, но след като това не става, я възстановява. В отговор на терора над българите сутринта на 21 ноември 1911 г. четник на ВМРО взривява бомба пред джамия в Щип. Убит е един турчин, скоро в центъра на града се събират мюсюлмани, цигани, дори евреи, и започват погроми над българското население. Убити са над 20 българи, а стотици са ранени. През юли следващата година нов атентат на ВМРО, този път на два пазара в Кочани, води до нови убийства на десетки и осакатяване на стотици българи. Градовете и селата на самата България пък са залети от протестни демонстрации, които искат „Македония за българите“. Тези кланета дават чакан повод на България, Сърбия, Черна гора и Гърция да поискат автономия на Македония.

През януари обаче избухва Албанското въстание. Албанците превземат Скопие, което тогава е в Косовския вилает на Турската империя. Въстаниците искат на първо време свой военен представител в турската администрация на областта, намаляване на набора на албанци за турската армия, преподаване на роден език в местните училища. С все по-успешния ход на въстанието те увеличават и исканията си и вече настояват за създаване на албански вилает, амнистия за въстаниците и съд за османските офицери, които са воювали срещу тях. Турция се съгласява. Българи, сърби, гърци и черногорци виждат в албанското национално движение пример за своите жизнени интереси. За Македония пък и дума не е ставало на преговорите между турци и албанци.

Турция удовлетворява албанските искания през септември, но че това ще стане, е ясно още през лятото. На 12 август 1912 г. руският дипломатически агент в София А. В. Неклюдов се среща с министър-председателя Иван Евстатиев Гешов. Той иска от руснака да му каже честно дали правата, които Турция ще даде на албанците като териториална военна служба, назначение на албански административни служители и частична автономия ще бъдат дадени и на четирите вилаета, като визира Солунски, Битолски, Косовски и Серски. Ако това не станело, предупреждава Гешов, положението щяло да е вече съвършено нетърпимо за българското, сръбското и гръцкото население. В Македония, Стара Сърбия и Епир ще започне агитация и възстановяване на революционните комитети, казва българският министър-председател, за да получи тези права и неалбанското християнско население.

Българското правителство тогава, наред със Сърбия и Гърция, ще бъде поставено в безизходно положение и ще бъде принудено да направи така, че да осигури същите права като на албанците. От тук до Балканската война е съвсем близо. Българските правителства от началото на века са имали целенасочена дипломатическа подготовка за нея. През 1902 година, като се използва за повод честването на 25-годишнината от тържествата за боевете на Шипка, в Царское село край Санкт Петербург е сключена Руско-българска конвенция. Още в нейния член 1 се уточнява, че тя не преследва агресивни цели, а само противодейства на военната конвенция между Австро-Унгария и Румъния. По-нататък се посочва, че Русия с всички свои сили ще съдейства за съхраняване на целостта и неприкосновеността на България. През 1909 г. е направено ново Българо-руско съглашение. В него се казва, че „Ако Русия влезе във война едновременно с Австро-Унгария, Германия и Румъния, а също и в случай на война на Русия с Турция, по която и инициатива да е започнала тя, България се задължава по искане на руското правителство незабавно да мобилизира своите въоръжени сили, да започне военни действия съгласно изработен план и да не ги прекратява преди пълното достигане на целта или във всеки случай преди да получи съгласие от руското правителство“.

За да извоюва свобода за българите в Македония обаче, България не може без балканските държави. По внушение на руския император Николай II първата от тях е Сърбия. На 13 (26) март 1912 г. в София крал Петър и цар Фердинанд подписват договор за приятелство. Според него двете страни се обвързват взаимно да се притичат на помощ, щом едната от тях е нападната от трета или от група държави. Този договор е в сила до 31 декември 1920 г. Точно след два месеца, на 12 (25) май е подписана и военна конвенция между двете страни. Според нея България, за да гарантира договора от март, се задължава да помага с военна сила не по-малко от 200 000 души, а Сърбия – от 150 000. Нататък се уточнява, че ако Румъния нападне България, то Сърбия веднага трябва да є обяви война. Обратното пък важи, ако Румъния нападне Сърбия. Същите са клаузите и при нападения на Турция над една от двете договарящи се страни. Ако пък Австро-Унгария нападне Сърбия, то България трябва да воюва с нападателката на западната є съседка. По време на Балканската война България мобилизира около 600 000 войници и офицери с над 1100 оръдия. За Сърбия, която има милион и половина по-малко население от България, числото е около 370 000 военнослужащи и наполовина по-малко оръдия. Сключен е мирен договор между Гърция и България, а към тях се присъединява и Черна гора. Румъния обаче остава неутрална. Както ще видим по-късно, това ще се окаже ябълката на раздора.

В българо-сръбския договор е предвидено, че двете страни могат да нападнат Турция, но на Вардарския фронт не трябва да имат по-малко от 100 000 души съвместна войска. Земите, придобити на Запад от Родопите, се признават за български, а оттатък Шар планина – за сръбски. Колкото до самата Македония, се предвижда тя да се раздели на две – от върха Патарица през Вардар до извора на река Черни Дрин от Охридското езеро. Според договора всичко на юг остава за България. Местността между тая линия и Шар планина – Кумановско, Скопско, Тетовско и Дебърско, е спорна зона, чиято съдба ще решава руският император. Балканските съюзници разчитат на силния морски флот на Гърция, както и нейната армия да превземе Солун и да настъпи към Южна Албания. Северната част пък трябва да превземе Черна гора. Това е резултатът от окончателно оформения Балкански съюз, след като на 16 (29) май с подписване на договор завършват и гръцко-българските преговори, които са започнали още през 1911 година. Балканският съюз е окончателно оформен, след като през септември 1912 г. към него се присъединява и Черна гора.

В действителност България има три армии, като и трите по време на войната настъпват към Одрин. За бойни действия в Западните Родопи и Пиринския край е предвиден само Родопският отряд от около 23 000 души. Съобразно договора от 29 март 1912 г. Втора съюзна сръбска армия е дислоцирана в Кюстендил и Дупница, Първа около Враня – най-близо до Македония, и Трета – в Куршумлия и Медведжа на границата с Албания. След подписването на договора между Сърбия и България правителството на Ив. Е. Гешов решава, че трябва да уведоми руския император Николай II за него, без да подозира, че точно той е в основата – заради желанието му за разбирателство между България и Сърбия по Македонския въпрос.

С деликатна мисия в кримския му дворец Ливадия, където от април императорското семейство се е преместило от Санкт Петербург, заминава бившият министър-председател от 1901–1902 г., а тогава председател на Народното събрание Стоян Данев. С него са генералите Иван Марков, който е представител на цар Фердинанд, и Иван Луков – на армията, секретарят на двореца Милчев и естествено Рада, съпругата на Данев. Разнебитената яхта „Надежда“ едва ги докарва до кримския бряг. Най-напред Данев се среща с външния министър на Русия Сергей Сазонов. Най-важният въпрос, за който Данев очаква да чуе „да“, е за война на България с Турция. Сазонов обаче категорично възразява. Доводите му са, че България сама не е в състояние да повали една стара и войнствена империя, каквато е турската. Русите са воювали с нея две столетия, изтъква Сазонов, и знаят най-добре каква военна сила има Турция. Той добавя, че всяко предизвикателство от българска страна спрямо Османската империя смята за лудост. Данев му възразява, че той очаквал към България да се присъедини и Гърция. На това Сазонов отвръща да не се возим на гръцка кола, защото гръцкият крал Георгиос обичал всяка година да си пие кафето във виенския дворец Шьонбрун.

Данев обаче продължава, че последната дума при една евентуална война ще има Русия, защото в случай на военен български неуспех не можела да не хване меча, като очевидно има предвид сключените конвенции. И то по причина, че това, което гонела България, напълно съвпадало с руските интереси. Сазонов го попарва, че Русия нито желае, нито може да се намеси, тъй като то щяло да предизвика всеобща война, за която тя не била готова, и добавя, че Русия е в съюз с Англия и Франция в Антантата, наричана още и Съглашението, а двата є съюзника нямало да си мръднат пръста, ако започне война на Балканите. Данев настоява, че моментът е много подходящ, защото Турция и Италия воюват от година в Триполитания и Киренайка. Побеждават италианците, а двете провинции стават основата на днешна Либия. Сазонов повтаря, че Париж и Лондон не искат да чуят за война, и ако българите не вярват, да се опитат сами да ги привлекат на своя страна.