Мисия Лондон

 В българското посолство в Лондон цари паника. Пристигането на новия посланик Варадин Димитров ще промени изцяло живота на дипломатите, потънали в блажено безхаберие и дребни далавери. Новият посланик е изправен пред невъзможна задача: да овладее битовия хаос и да задоволи капризите на българската политическа класа. Решен да изпълни мисията си на всяка цена, той се оставя в ръцете на сенчеста пиар агенция, която му обещава достъп до най-високите етажи на британското общество. А когато в играта се намесят кралица Елизабет II, лейди Даяна и ято злощастни патици… резултатът е „перфектната катастрофа“.

Определян често като най-забавния български роман на XXI век, „Мисия Лондон” е шеметна въртележка от абсурдни ситуации, възникващи при сблъсъка на изконните български нрави с лустрото на стара Европа. Под прицел са не само вечните балкански комплекси, но и снобизмът и себичната природа на западните елити.

„Мисия Лондон“ е една от най-превежданите български книги с 16 издания в чужбина!

Романът, по който бе създаден най-гледаният български филм за последните 30 години: 400 000 зрители в киносалоните, повече от 3 000 000 по bTV!

Носител на балканската награда „Изкуство срещу корупцията", 2011 г., гр. Мотовун!

Протестният вот на зрителя срещу политическата класа!

„Пробивен феномен!”, сп. „Варайъти”!

 „Мисия Лондон“ според мен е най-смешната книга в новата българска литература. Толкова смешна, че накрая на човек му се доплаква.”

Георги Цанков, „Вестник за жената”

„... неговият хумор е оръжие на безмилостна социална критика както при Ярослав Хашек и Илф и Петров...”

Миленко Йергович

„Това е един истински европейски комичен роман в добрите традиции на П. Г. Удхаус, Роалд Дал и Том Шарп. ... Ситуациите са български, а хуморът, с който са описани, е тънък английски. Много силно е изкушението да се каже, че по самоирония и жилеща сатира творбата на Алек Попов се нарежда до класика и негов съименник Алеко Константинов.”

Христо Кьосев, в. „24 часа“

“… на пазара е една книга, която лично за мен е доживяното отмъщение за всички унижения, търпени от български граждани при съприкосновението им с българските дипломатически мисии по света. (…) Горещо ви препоръчвам тази книга – горчивият смях е единствената ни защита в този момент.”

Любен Дилов-син, в. „Сега”

1.

Коста Баничаров седеше във вътрешния двор на къщата на Хайд Парк Гейт и броеше самолетите, прелитащи над Саут Кенсингтън. Беше меко пролетно утро с непостоянна облачност, форзицията в ъгъла на двора ярко цъфтеше. Коста Баничаров седеше на стълбите бос, по дънки и потник. До крака му имаше полупразна бутилка „Бекс“, а между пръстите му догаряше забравена цигара. Самолетите прелитаха приблизително на всеки две минути. Грохотът на двигателите им се влачеше дълго след като отминат, докато се слееше неусетно с шума на новите прииждащи машини. Беше изброил повече от двайсет. Звукът им напомняше прибоя на море. Прозорците на къщата зееха. Течението довяваше ухание на стари фасове. Тънките пердета се мятаха като воали на пияна актриса. В трапезарията на първия етаж още личаха следите от снощния гуляй. Наближаваше единайсет, но Коста не бързаше да разтребва. Имаше цял следобед на разположение.

Междувременно бяха минали още три самолета.

Настойчив звън го изкара от блаженото равновесие. Отначало Коста си рече, че няма сила, която да го накара да отвори. После омекна, съзнавайки, че подобни настроения са грешни и вредни за трудовата му биография. Натика фаса в процепа между плочките и неохотно се надигна. Зашляпа през фоайето. Грамадното кристално огледало неприязнено отрази мършавата му фигура и побърза да я изхвърли извън пределите на позлатената си рамка. Последваха нови, кратки и резки позвънявания.

– Сега, сега – измърмори Коста и добави наум: – Да ти го начукам!

На прага стърчеше висок мрачен господин със зеленикав шлифер, с куфар в ръка. Зад гърба му едно черно лондонско такси правеше сложни маневри, за да се измъкне от тясната уличка. Няколко секунди двамата се изучаваха подозрително.

– Кого търсите? – попита Баничаров на български.

Повехналото лице на господина се оживи от кисела усмивка.

– Аз съм новият посланик – рече той и се втренчи в босите му нозе. – А вие кой сте?

– Ами аз такова... – заекна Коста. – Аз съм готвачът.

„Бившият готвач!“, прониза го болезнено предчувствие.

– Много добре – кимна посланикът. – Мога ли да вляза?

Коста се отдръпна механично; лъхна го необясним хлад, когато мъжът мина покрай него. Плахата надежда, че това е някаква дебелашка шега, скроена от българските имигранти, с които напоследък се бе сближил, започна да се изпарява. Мъжът остави куфара си на пода, огледа се и гнусливо повдигна вежди. Готвачът почувства, че трябва да каже нещо, преди онзи да го е казал.

– Очаквахме ви след два дни – рече той с лек укор.

– Личи си – язвително подхвърли посланикът, като надзър-на в трапезарията.

– Ако знаехме, че идвате днес... – поде готвачът.

– Промених плановете си – прекъсна го другият.

„Тогава се сърди на себе си, тъпако!“, помисли си Коста Баничаров.

За всички тия години, прекарани край трапезите на големците, готвачът беше развил особен психологически нюх. Той тутакси надуши, че новият му шеф спада към обширното и богато разклонено семейство на административните кретени. Но имаше и нещо друго, нещо отвъд стъкления му глупашки поглед, което го правеше непредсказуем и опасен. Изведнъж Коста си даде сметка, че тоя тип възнамерява да се засели тук. Нещо повече, сега това беше неговото жилище, а той – Баничаров, щеше да му слугува. Това му се стори безкрайно несправедливо.

Малкият син на Баничаров изпълзя нагоре по стълбите, които водеха към сутерена, обитаван от семейството на готвача. Хлапакът беше измамил бдителността на майка си, което го караше да тържествува. Гъгнейки си нещо свое, детето се изправи и чевръсто затопурка към масичката под огледалото. Върху нея се мъдреше една крехка вещ, която отдавна дразнеше първичните му инстинкти. Баничаров беше тренирал разни спортове на младини, но с времето беше загубил предишната си пъргавост. Малчуганът се вкопчи в ръба на масичката и рязко я наклони. Порцелановата кошничка, заведена под инвентарен номер 73, се разби на пода с апокалиптичен звън.

– Тък-тък! – избърбори весело малкият.

– Ще ти дам аз едно „тък-тък“! – изръмжа Коста Баничаров, като сподави инстинктивния си порив да го перне по тиквата.

Посланикът го гледаше с отровена физиономия.

– Детска му работа – измънка неубедително готвачът. Грабна детето под мишница и се надвеси през перилото.

– Норке! – извика той. Отговор не последва.

– Нооорке! – повтори той. – Ела веднага!

– Заври си го в дрисливия задник! – обади се дрезгав глас.

2.

Кметът на Провадия развъртя енергично крановете на топ-лата и студената вода и се остави душът да го облее от глава до пети. Водата плющеше в широкото му татарско лице, биеше по мощните му рунтави гърди и се стичаше с весели подскоци по титаническото му шкембе. Кметът на Провадия се чувстваше превъзходно въпреки тънката пелена на сутрешния махмурлук, която все още обгръщаше мозъка му. Изпълваше го съзнание за изпълнена мисия. Беше посетил този тайнствен и далечен остров, който навремето бе владял половината свят. Беше разгледал дворците и магазините. Беше опознал положението на народа. Беше си направил съответните изводи и можеше смело да каже, че вече има представа за състоянието на реформата в тази развита западна страна. Беше доволен, че не е загубил ума си пред блясъка и суетата на Оксфорд Стрийт. Но още по-доволен бе, че си заминава днес за родната Провадия – град със славно минало и плодородна земя.

 – Ола-ла! – провикна се той с цяло гърло. – Ла-ла-лаааа!

Водата шуртеше от всички страни като водопад и създаваше у кмета усещане за безметежност и душевна пълнота. Постепенно мътилката в главата му се разреждаше и добиваше кристална яснота.

– Лалаа-лала-лала-лалаа! – продължи да си припява той, сапунисвайки интензивно късата си прическа.

Той не забеляза и не можеше да забележи тънкия мокър език, който се плъзна под вратата на банята и бавно започна да се просмуква в мокета.

Посланикът взе куфара си и се запъти към втория етаж, без да отрони дума. Съдейки по зеленикавото му лице, Коста Баничаров заключи, че магията на любовта от пръв поглед не се е състояла. Перспективите изглеждаха още по-мрачни.

Беше стигнал до средата на стълбата, когато спря и се ослуша.

– Там има някого – рече посланикът, сочейки с пръст нагоре.

– А, господин кметът... – отвърна готвачът; по тона му можеше да се предположи, че става дума за домашен любимец, който обитава резиденцията от незапомнени времена.

Малчуганът се извиваше в ръцете му с неподозирана сила, дереше и хапеше. Той го стисна още по-здраво и процеди шепнешком:

– Лайненце непрокопсано, на майка си се метнало!

– Кмет?! – неспокойно изрече посланикът.

– Кметът на град Провадия – уточни готвачът с известно съчувствие.

– И как е попаднал тук... този човек от Провадия? – гнусливо се осведоми онзи.

– Настаниха го – рече Баничаров. – Нямало място в хотела. Днес си заминава.

Посланикът не каза нищо. Беше вперил очи в пътеката, която подгизваше зловещо, сякаш се намираше на борда на „Титаник“. Над главата му се разнесоха шляпане и ругатни. Кметът на Провадия изникна на горната площадка, загърнат небрежно с тясна кърпица, изпод която стърчаха херкулесовските му атрибути.

– Скивай ги тъпите англичани! – развика се той. – Една дупка на банята не се сетили да пробият! Една проста дупчица! Колко му е! Дупка! Канал!

Той сви пръстите си на кръг и надзърна в отвора, за да демонстрира очевидността на този нелеп пропуск. В полезрението му внезапно попадна мрачният господин, който изучаваше с болезнено изражение мократа пътека.

– Добър ден – рече кметът и стрелна с очи Баничаров. – Нов гост, а?

– Това е новият посланик – рече готвачът без излишен ентусиазъм.

– Ха така! – гръмко избоботи кметът на Провадия. – Честито!

Господинът видимо се стресна.

– Много ми е приятно да се запознаем! – извика голият мъжага с татарско лице. – Ще ме прощавате за вида. Хубаво стана, че се видяхме. За съжаление, аз днеска си тръгвам, иначе щях да ви разкажа повечко за тия лицемери. Искам да запомните само едно. Няма демокрация в Англия. Това не е истинска демокрация!

По лицето на посланика се изписа нескрита паника.

– Няма какво повече да ви обяснявам – отсече кметът. – Сам ще се убедите. И не забравяйте да им напомните за банята. Мокет сложили, а канал забравили! Още на първата официална среща. И за клозета! Старите българи са изобретили водния клозет, знаете ли? И аз не го знаех, но наскоро едни археолози идваха при мен да ми докладват. Открили го при разкопките. Цели 600 години преди европейците! В град Провадия!

Доволен от ефекта, който видимо произведоха думите му върху важния господин, кметът на Провадия се надвеси през перилата и се провикна към Баничаров:

– Братко, остана ли още от оназ вкусната пача?

– Остана – рече готвачът. – Да я притопля ли?

– Ще хапнете ли малко пача с една ледена бира? Полезно е за закуска – любезно се обърна кметът към посланика.

– Едва ли – сковано поклати глава оня. Ъгълчето на устните му злобно потрепери. – Смятам да се поразходя. Не ме чакайте за вечеря. Разтребете тази кочина! – Последните думи бяха към Баничаров.

Врътна се рязко и побягна към изхода, като заряза куфара си на стълбите. Преди да прекрачи прага, се закова в антрето и пискливо изкрещя:

– 93!

– Какво му става на това момче?... – повдигна рамене кметът на Провадия.

3.

Варадин Димитров напусна резиденцията под влиянието на летлив коктейл от най-разнопосочни чувства – гняв, възторг, презрение, срам... Полузашеметен, той измина разстоянието от двеста крачки, което го делеше от оживената Хай Кенсингтън Стрийт, и замръзна пред потока от коли и автобуси, който течеше в двете посоки. Отсреща тревата в Кенсингтън Гардънс меко зеленееше. По алеите безшумно се плъзгаха хора на ролери като същества от някаква далечна утопия. Варадин Димитров се запъти към най-близкия светофар. Облегната на металния парапет, чакаше възрастна англичанка. Без да я погледне, той изсъска през зъби:

– 74!

Жената му хвърли изумен поглед и побърза да се направи на разсеяна, следвайки точно предписанията на нашумелия джобен наръчник How to shun upsetting acquaintances^[1]. В този момент светна зелен сигнал. Движението секна и Варадин Димитров прекоси улицата с широки, бавни крачки като пергел. Старицата го последва на разумна дистанция.

В парка тичаха кучета и малки деца. Денят беше сух, по тревата бяха пръснати хора от различни краища на света; някои вече нагъваха обедния си сандвич. Варадин Димитров пое по главната алея, покрай Кенсингтън Палас – дома на покойната Даяна Спенсър. Тук-там по оградата бяха закачени букети цветя или се вееха картички с послания, оставяни от несекващите почитатели на принцесата. Той отмина равнодушно тия трогателни знаци на народната любов и спря за малко пред паметника на кралица Виктория. Тя му напомни поразително за една близка роднина, от която на младини бе ял доста пердах. После свърна към Кръглото езеро и тръгна по брега, осеян с птичи изпражнения. Намери свободна пейка и седна. Една пасяща наблизо гъска проточи шия към крака му и извряка пронизително.

– 55 – каза той.

Варадин Димитров остана на пейката близо половин час, без конкретни мисли в главата си, втренчен в гладката повърхност на езерото, по която се носеха бели пухчета. Гъските и патиците постепенно изгубиха интерес към него. Тогава най-неочаквано прошепна:

– Едно.

И се усмихна облекчено.

„Цифровата терапия“ на д-р Пеполен наистина даваше възхитителни резултати. Като човек, изложен постоянно на нервни стресове, Варадин Димитров можеше да оцени това. Системата на Пеполен се основаваше на няколко прости принципа. Той твърдеше, че човешките емоции (подобно на земетресенията) могат да се подредят в скала от 1 до 100 в зависимост от тяхната интензивност. Регистрирането на емоциите – учеше Пеполен – е стъпка към тяхното овладяване. Той провеждаше специализиран уъркшоп с нестабилни, лесновъзбудими индивиди, като ги обучаваше да измерват степента на емоциите си. Работата се състоеше в следното: щом почувства, че губи контрол над нервите си, пациентът трябва да извика първото попаднало му число от 1 до 100. След известен интервал от време той трябва да назове друго произволно число, като условието е да бъде по-малко от предишното. Следващия път цифрата става още по-малка. И така нататък, докато се стигне до числото „едно“. В този момент, според доктор Пеполен, емоцията е напълно овладяна, капсулирана и неутрализирана, а индивидът е възвърнал психическото си равновесие.

Варадин Димитров имаше щастието да срещне д-р Пеполен по време на мандат в една скандинавска страна. Под натиска на загрижени близки той се записа в прочутия уъркшоп и вече почти три години практикуваше метода на цифровата терапия. „Работи“, беше всичко, което можеше да каже. Доказателството бе, че сега се намираше тук, а не се пържеше, да речем, в консулския отдел на посолството в Лусака. В кариерата здравите нерви бяха като въжето за алпиниста. Ако въжето не издържи, политаш надолу и шерпите събират остатъците ти с метличка. Беше свидетел на много подобни случаи. Нямаше намерение да става един от тях. Имаше само един път – нагоре.

Сега, когато мътният поток на връхлетелите го емоции се бе оттекъл, в душата му искреше само чиста радост като планински ручей. Беше постигнал целта си. Моментът на изненадата. Обичайната паплач, която населяваше посолствата по цял свят, беше хвърлена в смут. С неизразимо удоволствие си представяше трескавата шетня в резиденцията. Истеричните телефонни позвънявания. Паниката в посолството. Сигурно го очакваха да се появи там всеки момент. Отлагаха вече уговорени срещи. Разчистваха бюрата си. Беше объркал плановете на всички.

„Разрешете да доложа – изкиска се той, – първият етап от операция „Пристигане на началника“ приключи успешно!“